Лиз Треноу
Забравената шивачка (6)

6.

Лондон, 2008 г.

В първия ден от своята безработица се събудих с някакво ново чувство за целеустременост и си съставих списък:

да си подредя финансите и да говоря с някой специалист по ипотеки

да напиша бизнесплан и да си създам уебсайт

среща в банката с цел рекредитиране?

работен обяд с Луис, Джеймс, Сузи и Фред на тема създаване на контакти в областта на интериорния дизайн

След като взех един разкошен продължителен душ, окачих в гардероба чиновническата си униформа и измъкнах дрехите, които обличах през уикендите: удобни, плътно прилепнали черни джинси, тишърт и суитчър с качулка. Така вече е по-добре, промърморих на глас — сякаш исках да убедя себе си, че това е пълната противоположност на унизителното съкращение. Всяка сутрин прекарвах пред огледалото поне десет минути, за да съм сигурна, че пред света ще се представи една наистина безупречна персона. Сега обаче това нямаше значение. Можех да бъда просто себе си, каквото и да означава това. С малко късмет бих могла да разбера.

В крайна сметка все пак прекарах известно време пред огледалото, питайки се как трябва да изглежда новото ми аз. Корените на косата ми се нуждаеха от известни манипулации, но защо да си правя този труд? Защо да не я пусна да расте в нормалния си русоляв цвят? Веждите ми бяха малко по-залесени, но на практика аз харесвах леко бухналата им форма — истинско облекчение в сравнение с мазните восъчни линии.

Без тежестта на грима върху клепачите усещах очите си по-леки и по-бдителни, а синьото в тях беше решително по-ярко в отсъствието на внимателно нанесените сенки. Е, без обичайната основа бръчките ми личаха малко повече, а старият и доста странен белег встрани на лицето ми се виждаше по-добре, но в крайна сметка реших, че нищо не е чак толкова страшно.

Изпънах рамене, погледнах се и поех дълбоко дъх. Това бях новата аз — естествената и неразкрасена Карълайн. Силна, независима и, о, да: бъдещ интериорен дизайнер на свободна практика, обречен на успехи. Това беше планът.

Беше ми странно, че няма да ходя на работа, нямам насрочени спешни срещи, за които времето никога не достига, никой не ми диша във врата с въпроса кога ще бъде готов докладът. Календарът ми беше празен.

Преместих холната маса до прозореца, за да имам гледка към малкия парк срещу новия ми „офис“. Оттам позвъних на банката и поисках среща с техния бизнес експерт, а след това изпратих имейли на неколцина приятели от дизайнерския бранш, на които подхвърлих, че няма да е зле да похапнем заедно. После подредих архивите си, почистих апартамента и изпих още няколко чаши кафе.

Смених чаршафите на резервното легло, пренесох кувертюрата в хола и я разпънах върху дивана. Както винаги през зимата, когато дърветата са оголени, лъчите на ниското слънце свободно нахлуваха през прозорците. Част от тях попаднаха върху кувертюрата и прекрасните сребърни шевове, направени с копринен конец, буквално засияха.

Отново прочетох малкото стихче, въпреки че вече го бях запомнила наизуст. Кой го беше написал, кой беше нейната изгубена любов? Как авторката на тази вещ се е добрала до кралската коприна? Откъде е познавала баба? Може би от психиатричната болница, както предположи мама? Отново заковах поглед върху апликираните фигурки, сякаш очаквах да получа някакъв сигнал, но патицата и зайчето запазиха гробно мълчание.

Загадките бяха твърде интригуващи, за да не им обърна внимание. Придърпах листа и добавих една последна точка в него:

да потърся журналист, който да разкрие връзката между кувертюрата, болницата и кралското семейство

 

 

Той се обади следобед, докато пазарувах в супермаркета.

— Може ли да говоря с Карълайн Медоус?

— Кой се обажда, моля?

— Бен Суитмън от „Ийстчестър Стар“.

— О, здравейте, аз съм Карълайн — заекнах аз, изненадана от бързата му реакция. Може би днес новините във вестника бяха малко. — Благодаря, че ме потърсихте.

— Какво мога да направя за вас? — попита Суитмън.

— Надявах се на малко информация за „Хелена Хол“. Както бях споменала в имейла, трябва ми човек с познания за въпросната институция.

— Журналистите знаят по нещо за много неща, но не са експерти. — Гласът му беше баритон, имаше гърлен смях. Представих си го като мъж с наднормено тегло и олисяла глава, прекарал десетилетия в редакцията на вестника. — Мога ли да попитам защо ме потърсихте?

— Баба ми е била пациентка в тази болница. Почина преди няколко години.

— О — беше реакцията на Суитмън, после настъпи продължителна пауза. — Съжалявам да го чуя. Какво точно искате да откриете? Може би архивите, които винаги са поверителни?

— Наследих от нея една ръчно правена пачуърк кувертюра, която едва ли е нейно дело. Мисля, че е направена от друга жена, с която са се сприятелили в болницата. Надявах се да открия повече подробности за това, което са шиели там.

— Тази кувертюра е нещо специално, така ли?

— Специално за мен — отвърнах аз, разколебана от директните въпроси. — Вижте, благодаря, че се обадихте, но…

— Мислите си, че гоня някаква сензация, нали? — довърши вместо мен той.

— Предполагам — признах аз. — Все пак сте журналист, нали?

— Регионалните вестници наистина са доста ограничени по отношение на сензациите, но една такава кувертюра няма шанс да се появи на първа страница дори и в Ийстчестър. — В слушалката отново се разнесе гърленият му смях. Но след кратка пауза гласът му отново стана сериозен: — Всъщност, може би ще мога да ви помогна. Познавам една жена, която дълго време е била медицинска сестра там. Едва ли ще има нещо против да си поговори с вас.

— Много мило от ваша страна, но не бих искала да ви ангажирам — отвърнах. — Вероятно ще се окаже, че гоня вятъра…

— Не се притеснявайте. При нас гоненето на вятъра си е работа като всяка друга. Скоро пак ще ви потърся.

Обади се два дни по-късно.

— Моята позната с удоволствие ще разговаря с вас — обяви той. — Казва се Пърл Бейкън. Интервюирал съм я преди години, непосредствено след затварянето на „Хелена Хол“. Вече е доста възрастна, но е работила в женското отделение, откъдето пази някои доста интересни спомени. Искате ли да ви уредя среща?

— Достатъчно е да ми продиктувате телефонният й номер.

— Тя никога не вдига, защото е глуха — отвърна Суитмън. — Но е доста добра в четенето на устни. Ще трябва да я посетите лично. Наблизо ли живеете?

Какво толкова, по дяволите. И без това няма с какво да си запълвам времето, си казах след миг колебание. Нямаше какво да губя, но може би щях да науча нещо повече за кувертюрата.

— Аз живея в Лондон, но майка ми има къща близо до Ийстчестър. В събота ще ходя да я видя. Това върши ли работа?

Кратка пауза, после:

— Събота е добре. Ще трябва да заведа момчето си на тренировка по футбол, но след четири съм свободен. А сега трябва да проверя дали това време е удобно и за Пърл.

 

 

Преди две години, когато поставиха диагнозата на мама, аз бях буквално опустошена. Но сега я намерих доста жизнерадостна.

— Поне съм наясно какво става — подхвърли тя, докато се връщахме от болницата. — То вече си има име. А ти не се тревожи за мен, мила. Рано или късно всички си отиваме…

Но не и по този начин, помислих си аз. Чрез бавна и депресираща ерозия на личното достойнство. Допреди не много време тя водеше активен и независим живот — обикаляше с колата си цяла Източна Англия, за да се среща с приятели, тренираше йога, четеше много и пееше в църковния хор. Но сега бързо губеше самоувереност. Престана да шофира от страх да не се загуби, романите престанаха да я интересуват, тъй като не успяваше да запомни героите, а от време навреме дори забравяше да се храни. В същото време обаче категорично прогонваше пристъпите на самосъжаление и упорито отказваше да промени независимия си начин на живот, отхвърляйки всички мои предложения да го направим по-лесен.

По едно време Ръсел и аз бяхме решили да наемем съседната къща до тази на баба, но и двамата нямахме възможност да избегнем всекидневния кошмар на дългото и финансово разоряващо пътуване дотам и обратно. Освен това обичахме градския живот, а мама нямаше никакво намерение да напусне селото, в което беше живяла петдесет години. Там бяха приятелките й, там можеше да се занимава с малкото приятни неща, от които все още не се беше отказала.

Миналата зима тя имаше сериозни проблеми с белите дробове и по тази причина посетихме два жилищни комплекса за възрастни хора, препоръчани от наши приятели. И двата бяха много приятни — топли, уютни, с любезен, макар и леко разпуснат персонал. Мама прояви сдържан интерес, но категорично отказа всякакви разговори в тази посока.

Постепенно ежедневните телефонни разговори и съботните пътувания до Есекс станаха рутинна част от живота ми. Често разговаряхме за онези отдавна отминали времена, но този път имах конкретна цел — да измъкна от нея всичко, което имаше някаква връзка с баба и кувертюрата. След като обядвахме, аз станах и измъкнах старите албуми, забравени в шкафчето под телевизора.

Най-старите снимки — всичките черно-бели — бяха толкова неясни, че трябваше да напрегна зрението си докрай, за да различавам лицата.

— Това е миличкият Ричард като бебе — започна с обясненията мама. — А пък тук е в компанията на Джийн и Артър… — Тригодишното момченце с ангелско лице и руса коса, облечено в дантелени дрешки, гледаше в камерата с дяволита усмивка, докато родителите му сковано го държаха за ръцете и явно се страхуваха да помръднат, за да не развалят фотографията.

По-нататък имаше снимки от първия му учебен ден, други, на които позираше с различни спортни трофеи, и накрая — една от моите любими фотографии, на която той, вече като тийнейджър, копираше Джеймс Дийн, облегнат на някаква спортна кола със залепнала на долната устна цигара. По-нататък го видях изтупан за връчването на дипломите и притеснено надничащ изпод пискюла на квадратната шапка, стиснал някакъв фалшив пергамент, вероятно нарочно тикнат в ръката му от фотографа.

Специално внимание обърнах на снимките на баба, направени горе-долу по онова време — висока сериозна жена, с подобие на усмивка на лицето. Изглеждаше спокойна и ведра, без следа от предстоящ или наскоро преживян психически срив.

— О, ето ме и мен! — възкликна мама, обърнала другата страница.

— Това е от нашата сватба, скъпа. — Момичето, увиснало на ръката на татко с взетата под наем булчинска рокля, приличаше по-скоро на негова дъщеря. И на практика беше точно така.

— Изглеждаш толкова влюбена, мамо — прошепнах аз, пронизана от лека завист.

— И двамата бяхме влюбени, миличка — отвърна тя. — Направо не вярвах на късмета си! Той беше изключително хубав мъж. Ами очите му? По-сини от водите на Средиземно море и толкова дълбоки, че човек можеше да се удави в тях!

По-скорошните албуми бяха задръстени със снимки от моето детство, вече цветни. С умиление си спомнихме за първото ми зъбче, за първия ден в училище, за бандата приятели и за бунтовната девойка, в която се бях превърнала.

— Голяма мъка беше — промърмори мама.

— Но въпреки това станах човек, нали? — контрирах я аз.

Без гадже, с огромна ипотека и съкратена от работа.

— Разбира се, миличка — потупа ме по ръката тя. — Справи се много добре.

Миг преди да затворя албума зърнах две цветни снимки, скрити зад няколко празни страници. Никога не бях ги виждала. Вероятно бяха правени някъде през 70-те. На едната бях аз, около тригодишна, седнала на коленете на баба. Лицето й не се виждаше, но в ръцете си държеше книга, от която ми четеше. На другата беше само баба. Седеше на дивана с тетрадка в ръце и гледаше право в обектива. Вниманието ми беше привлечено от нещо ярко в самия ъгъл на снимката. Прехвърлено през облегалката на дивана. Напрегнах взор, а след това почти изкрещях:

— Това е кувертюрата, мамо! Онази, която намерихме на тавана!

— Тя много я обичаше — отвърна мама. — Редовно застилаше свободното легло с нея. Чудя се как е попаднала на тази снимка.

Зад гърба на баба се очертаваше неясната фигура на възрастна жена, която фотографът явно беше хванал на влизане или на излизане от стаята. С дребна като на дете фигура, но със сива, късо подстригана коса. Малката й ръчичка беше протегната към топката на бравата, а усмихнатото й лице беше извърнато в обратна посока на камерата — сякаш гледаше към нещо забавно в коридора.

— Коя е тази жена, мамо?

Тя напрегна взор към снимката и тихо въздъхна.

— Лицето ми е познато, мила, но съм забравила името й. — Дълга пауза, после: — Би трябвало да е Мария…

— Мария? Домашната помощница на баба?

Никога не бях обръщала голямо внимание на жената, която беше живяла известно време при баба, а след това беше изчезнала толкова внезапно, колкото се беше появила.

— Много странна старица — поклати глава мама. — Не се държеше като домашна помощница, а по-скоро като гостенка. Беше безнадежден случай — не можеше да направи дори чаша свестен чай. Доколкото си спомням, Джийн се запознала с нея в болницата. Не даваше да се каже лоша дума за нея, защото имала много труден живот. Помня я с вечната игла в ръка…

— Може би тя е ушила кувертюрата?

— Възможно е, мила. Много загадъчна беше тази Мария. Живя при Джийн само няколко години, докато не я отнесе сърдечен удар. Мама се прозя, раменете й увиснаха.

— Приключихме ли, скъпа? — попита тя. — Мисля, че е време за следобедната ми дрямка.

Сложих я да си легне на дивана и я завих с одеялото. После й направих сандвич за чая и тръгнах за срещата си с Бен Суитмън.

 

 

Кафето в Ийстчестър беше претъпкано с изнервени клиенти. Пред касата имаше голяма опашка от хора, които искаха да бъдат обслужени. Пробих си път сред тях и се насочих към вътрешния салон, обзаведен с мека мебел. Веднага забелязах един мъж, който седеше сам, забил нос във вестника си.

Спрях пред него и прочистих гърлото си.

— Господин Суитмън? Ъъъ, Бен?

— Карълайн? — изправи се мъжът и ми протегна ръка. Беше по-млад, отколкото си го бях представяла. С по-малко шкембе и повече коса. — Драго ми е да ви видя. Седнете и ми кажете какво ще пиете.

Беше внушителен мъж, висок близо метър и деветдесет, широкоплещест и гладко избръснат, не особено дебел, но все пак закръглен. По моя преценка беше някъде около четиридесетте, с гъста кестенява коса, започнала да се прошарва по слепоочията. Решително не беше мой тип, въпреки прямия поглед и откритото момчешко лице. Но ми хареса.

Докато го наблюдавах как напредва на опашката, изведнъж се запитах каква ли е жена му. Вероятно дребна и хубавичка, на която много й харесва да бъде под закрилата на своя съпруг — мечок. После си представих семейството му — синът — спортист в тийнейджърска възраст, който вероятно си имаше и по-малка сестра. Едно перфектно семейство.

— Благодаря, че ми отделихте време в почивния си ден — казах аз, когато той се върна с напитките.

— Иначе щях да си стоя у дома пред телевизора и да се ядосвам от поредната загуба на „Ийстчестър Юнайтед“ — засмя се той и лицето му светна. — На практика обаче не съм направил кой знае какво — просто смених един диван с друг…

— Как се справя синът ви на футболното игрище?

Лицето му светна от горда бащина усмивка, в ъгълчетата на очите му се появиха ситни бръчици.

— Отборът на Томас загуби, но той е само на десет и бързо го преодоля. Току-що го заведох при баба му да пие чай, макар и да съм убеден, че тя ще го натъпче със сладкиши.

Улових отражението си в стъклото зад гърба му. На ярката луминесцентна светлина в кафето и без грим изглеждах бледа и уморена.

На всичкото отгоре бях облечена с дрехите за почистване у мама — избеляла тениска и най-старото си яке. Защо не се погрижих да изглеждам по-добре, преди да тръгна?

Той отпи глътка кафе и се облегна назад.

— И тъй, Карълайн… Нали мога да ви наричам така?

— Разбира се.

— Какво е причината да проявявате толкова силно любопитство към „Хелена Хол“?

— Преди да почине, баба ми остави в наследство една кувертюра, ушита от нея или от някой друг, докато е лежала там. Искам да науча повече за нея — най-вече кой я е ушил. — Поколебах се за момент, стресната от вниманието в кафявите му очи, изпъстрени със светли точици. — Надявам се, че няма да използвате чутото от мен в някоя вестникарска статия.

Едната му вежда леко се изви, а устните му започнаха да се разтеглят в усмивка.

— Признавам, че ако не бях заинтригуван, едва ли щях да ви предложа тази среща — отвърна той и разпери ръце. — Но сама виждате, че не нося нито магнетофон, нито бележник. Мисля, че засега всичко ще си остане между нас.

Оказа се изключително добър слушател, а аз открих, че въпреки предупредителните звънчета в главата ми, му разказвам доста повече от първоначалните си намерения — как баба е била пациентка в „Хелена Хол“ за сравнително кратко време и как в края на живота й при нея е дошла да живее жена на име Мария, по професия шивачка; как майка ми, която много забравя, допуска, че кувертюрата има нещо общо с „Хелена Хол“. После извадих снимката и му я показах.

— Това е баба ми, а зад гърба й се вижда част от кувертюрата. Жената в дъното най-вероятно е Мария…

Бен окачи на носа чифт очила за четене и се наведе над снимката.

— Разкажете ми повече за тази кувертюра. В нея трябва да има нещо много специално, което е пробудило любопитството ви. — Забелязал колебанието ми, той наклони глава и ме дари с лъчезарната си усмивка: — Има, нали?

Добър въпрос: защо всъщност проявявам такъв интерес към тази кувертюра? Заради странното стихче на подплатата, заради интереса на Джо към кралските коприни, или заради откъслечната информация за Мария и психиатрията, която мама успя да си спомни. Но не само това ме привличаше. Имаше и нещо друго, което все още не можех да определя, нещо, което ме караше да търся и в крайна сметка ме доведе тук, в това претъпкано кафе, за да разговарям с един абсолютно непознат човек.

Той погледна телефона си.

— Вижте какво, не е нужно да отговаряте на въпросите ми още сега, но бившата медицинска сестра от „Хелена Хол“ ще ни чака в четири и половина. Искате ли да отидем при нея?

 

 

Поехме напряко през модерния, но безличен търговски център, минахме през изрисуван с графити подлез и се озовахме в малка занемарена градинка, отвъд която започваше спокоен жилищен квартал от къщи във викториански стил с големи тераси. Бен разпалено ми обясняваше как поколения градски архитекти бяха успели да ликвидират средновековният градски център, построен върху древно римско селище.

— Живяла съм тук цели осемнадесет години, но за пръв път чувам тези неща — рекох. — А вие дори не сте тукашен, нали?

— Може да се каже, че съм от далечния север — отвърна той, наблягайки на тесните гласни за по-голям ефект. — Но практически живея тук от много години.

— Колко?

— Поне двайсетина. Започнах като стажант-репортер, давах дежурства в централния печат, но много бързо се разочаровах от корупцията и задкулисието. После ми предложиха позицията старши репортер, ожених се и останах тук. Животът ми не е чак толкова лош.

— А какво ви задържа на това място? Аз мечтаех да се махна още като тийнейджър.

— Рано или късно на всеки му писва, но когато работиш за местен вестник, неизбежно вземаш присърце проблемите на хората. И без да се усетиш започваш да ги защитаваш с цялата си душа. Така стана и с „Хелена Хол“. Няма спор, че болницата трябваше да бъде закрита, но биха могли да запазят сградите и на даден етап да ги превърнат в жилища. Много хора се обявиха в подкрепа на този план, а аз станах един от най-пламенните му защитници. Там имаше прекрасна и функционална театрална зала — с въртяща се сцена и великолепни кристални полилеи, която за съжаление беше почти унищожена от вандали и инцидентни пожари. Стои си и до днес, като тъжен спомен за онези дни. Някой ден трябва да отидете да я разгледате, защото скоро ще я сринат до основи.

Свърнахме в уличка с малки терасирани къщички и спряхме пред една врата, водеща директно към павиран двор. Някаква котка възмутено ни наблюдаваше през дантелените пердета. После изщрака резе и вратата се отвори. На прага се появи закръглена стара дама с розово лице, която объркано присви очи срещу нас.

— Здравей, Пърл, аз съм Бен Суитмън от „Ивнинг Стар“, помниш ли ме? — Тези думи бяха изречени с преднамерено висок глас, следващите — също: — Работя с Джули, която каза, че мога да се отбия да те видя. Това е моята приятелка Карълайн.

Объркването бавно отстъпи място на разпознаването и възрастната жена се усмихна, разкривайки два реда снежнобели изкуствени зъби, които бяха прекалено големи за устата й.

— О, да — кимна тя. — Джули наистина ме предупреди, че ще дойдете. — Обърна се към мен и игриво добави: — Ти си приятелката му, нали?

— Н-не — заекнах аз. — Запознахме се едва преди час.

— Значи няма да се бием за него — изкиска се като малко момиченце тя. — Но защо стоим на прага? Влизайте, влизайте. Добре сте дошли.

Озовахме се в малка дневна, подредена като сценичен декор от 40-те: тапети на цветя, камина с решетка от ковано желязо и часовник в стил ар деко над нея. В ъгъла имаше бюфет със стъклени вратички, претъпкан с порцеланови фигурки на животни. Имах приятели, които си падаха по подобни фигурки и със сигурност биха предложили сума пари, за да ги притежават.

— Искате ли чай или да ви предложа пресен портокалов сок? — попита домакинята и заситни към кухнята.

— Остави на мен — спря я Бен.

— О, много мило от твоя страна. Чаша портокалов сок ще ми се отрази много добре.

След тези думи тя доволно се отпусна на прекомерно голям, тапициран с шарена дамаска диван, украсен с бродирани покривчици. Потупа мястото до себе си, посегна към прашните бифокални очила на масичката и ме погледна през тях.

— Как ти беше името, мила? Ще трябва да говориш по-високо с извърнато към мен лице. Малко съм оглушала, знаеш.

— Карълайн, госпожо Бейкън — отвърнах аз, стараейки се да артикулирам ясно. — Карълайн Медоус. От Бен разбрах, че сте била медицинска сестра в „Хелена Хол“.

— Наричай ме Пърл, моля — отвърна тя и свали очилата си. — Да, работих там в продължение на десетилетия и познавам мястото като десетте си пръста. Какво искаш да знаеш?

— От баба си наследих една пачуърк кувертюра. Тя е прекарала известно време в „Хелена Хол“, където според нас е била изработена въпросната кувертюра. От нея или нейна близка, с която са лежали заедно. — Подадох й снимката и продължих: — Това е баба ми Джийн, а кувертюрата е на облегалката на дивана. В дъното се вижда жената, с която се е запознала в болницата, казва се Мария.

Пърл отново си сложи очилата и се наведе над снимката.

— Съжалявам, скъпа, но не познавам тези жени — поклати глава тя. — Във всеки случай не си спомням малките им имена. Не знаеш ли фамилиите им?

— Баба ми се казваше госпожа Джийн Медоус.

Тя отново поклати глава.

— Това име нищо не ми говори. Разбира се, навремето съм обслужвала хиляди жени. Няма как да съм запомнила имената на всички.

Бен се върна с поднос, върху който се поклащаха чаши с някаква мътна течност. Подаде ни по една, а след това се настани на някакъв стол, който изглеждаше твърде малък за едрата му фигура.

— Сигурна ли си, че са били пациентки в „Хелена Хол“? — попита Пърл и отново заби нос във фотографията.

— Така твърди майка ми. Баба е страдала от нервно разстройство и е била хоспитализирана за няколко седмици. Не знаем защо Мария е била там, нито пък колко време е престояла.

— Много жени бяха в подобно състояние. Вкарваха ги без основателни причини, просто защото семействата или съпрузите им искаха да се отърват от тях. — Пърл мрачно поклати глава: — Вероятно защото болницата беше най-подходящото място…

Бях чувала за подобно отношение зад фасадите на викторианските къщи, но останах шокирана от факта, че това се е случвало и по времето на Пърл. Беше напълно възможно баба ми да е лежала в „Хелена Хол“, докато тя все още е работела там.

— С какво се занимаваха по цял ден?

— Онези, които бяха зле и наистина трябваше да са там, не правеха нищо, освен един час упражнения на чист въздух дневно. Разбира се, натъпкани до гуша с лекарства.

— Упражнения на чист въздух?

— Става въпрос за оградени вътрешни дворове, където ги изкарваха да подишат въздух — поясни Пърл. — Като животни в зоопарк, горкичките. Късметлиите получаваха работа в пералнята, ставаха чистачки или ги изпращаха в някоя работилница, включително и в шивалнята. Някои от тях бяха доволни от живота си. Там се чувстваха в безопасност от всичко, което ги е заплашвало навън. Беше топло, хранеха ги редовно, имаха приятелки. Познавам няколко, които отказаха да бъдат изписани.

— Разкажете ми за шивалнята — подканих я аз. — Каква работа вършеха там?

— Шиеха дрехи — отвърна Пърл. — Както за останалите пациенти, така и за продажба.

Обзеха ме опасения, че това ще бъде всичко, но в същия миг лицето на домакинята се проясни.

— Спомням си нещо, мила — обяви тя. — Имаше една жена, за която всички твърдяха, че е изключителна шивачка. Как й беше името… — Почука слепоочието си с пръст и добави: — Хайде, мозък, действай! Ето, ето… О, да! Наричаха я Куини^[1]. Точно така!

Жената отпи глътка портокалов сок и започна да си мърмори нещо. След известно време престана и вдигна глава:

— Имаше халюцинации. Много от тях бяха станали жертва на фантазии и самовнушения. Разбира се, никой не им вярваше, защото това беше част от заболяването. Някои се мислеха за Дева Мария или за Бодика, а имаше и една „Лейди Годайва“, която постоянно се събличаше гола. Ние не им обръщахме внимание, защото това би означавало да ги поощряваме. Но Куини? Опитвам се да си спомня… Най-вероятно, защото се мислеше за кралица. Не, не беше така… По-скоро беше работила за кралицата. — От устата й излетя хрипкав кикот: — Вероятно са й го казвали гласовете, които е чувала… Но всички я наричаха Куини.

Една тръпка прониза главата ми.

— Разкажете ми още нещо за нея — помолих аз, опитвайки да запазя равнодушен тон.

— Беше жена с характер, но не създаваше проблеми. Имаше една-две приятелки в шивалнята. Всеки ден ходеха там, за да изкарат някое пени за цигари или чорапи. Животът им беше тих и монотонен, но те изглеждаха доволни. След няколко години пребиваване в болницата такива като Куини получаваха разрешение да се разхождат навън.

— Не се ли опитваха да избягат? — попита Бен.

— Къде? — леко се усмихна Пърл. — Те нямаха семейства или поне ние не знаехме за такива. Освен това харесваха „Хелена Хол“. За много от тях болницата беше единствен и истински дом.

— Очевидно прякорът й е бил Куини, но случайно да знаете истинското й име? — попитах аз.

— Съжалявам, мила, но това беше толкова отдавна — поклати глава Пърл. С крайчеца на окото си видях, че Бен посяга да си вземе сакото.

— Един последен въпрос — бързо казах аз, след което направих малка пауза, за да подбера подходящите думи. — Имало ли е в болницата посещения на членове на кралското семейство или някаква друга връзка с двореца, за която си спомняте?

— Никакъв шанс за подобни визити, мила — изсумтя тя. — Тогавашните психиатрични болници работеха на принципа „далеч от очите, далеч от сърцето“. Може би и сегашните се придържат към него. Нас рядко ни посещаваше дори местният кмет, да не говорим за кралски особи. — Подаде ми снимката обратно, свали очилата и разтърка очите си. — Съжалявам, мила. Не ти бях от особена полза, нали?

— Беше много интересно — уверих я аз и се наведох да стисна ръката й. — Благодаря ви много!

— Искате ли нещо за пийване или хапване, преди да си тръгнете? — попита ме Бен, докато се отдалечавахме от къщата на Пърл. Идеята ми се стори добра. Бях гладна, а ме чакаха два часа зад кормилото.

Викторианската кръчма на пресечката между три улици с терасирани къщи беше отдавна съсипана от някакво заведение за евтини полуфабрикати, а в момента беше лишена и от последните намеци за някакъв стил. Еднаквите маси и столове от имитация на дъб бяха плътно притиснати една до друга, газовите пламъци в камината мъждукаха едва-едва, а черната дъска на входа предлагаше обичайното лишено от въображение меню, префасонирано като местни специалитети: шунка по есекски с яйца от свободно отглеждани кокошки (каквото и да означаваше това), рибарски пай от остров Блекуотър и пържола с пържени картофи. Нищо подходящо за вегетарианка като мен.

Двамата с Бен бяхме единствените клиенти, ако не се брои една възрастна двойка в ъгъла.

— Съжалявам, но нямах представа, че това място е толкова мрачно — прошепна Бен, докато чакахме да ни обслужи един пъпчив тийнейджър, който явно обсъждаше важни международни въпроси по мобилния си телефон. — Явно е било ремонтирано след последното ми идване тук. Искате ли да отидем някъде другаде?

— Не, не, всичко е окей — отвърнах аз, надявайки се усмивката ми да изглежда убедителна. Но не беше. Това беше едно от местата, които циментираха решението ми да избягам от Ийстчестър, без да се обръщам назад. То излъчваше онова мрачно примирение и ниски очаквания, които са типични за малкия град и които в момента съвпадаха напълно с унилото ми настроение. Спомените на Пърл за „Хелена Хол“ ме натъжиха, най-вече при мисълта за милата ми бабка, принудена, макар и за кратко, да търпи подобно отношение. Освен това не открих нищо, което да ме приближи до Мария. Двамата с Бен отпихме от питиетата, които най-после ни бяха сервирани.

— Съжалявам, че Пърл не ви помогна с нищо съществено — подхвърли той. — Имате ли други нишки за проследяване?

— Само снимката и спомените на мама.

— Защо попитахте за евентуална височайша визита?

— Пърл е много симпатична стара дама и историите й наистина са интересни, но се страхувам, че само ви загубих времето — избягнах отговора аз. — В крайна сметка става въпрос само за една стара кувертюра.

— В кафето казахте друго — отвърна той. Усмивката му беше достатъчно любезна, но в гласа му се долови раздразнение. — Казахте, че тази кувертюра е скъпа семейна реликва.

— Наистина е такава — заекнах аз, хваната в крачка. — Не ме разбирайте погрешно, Бен. Наистина съм благодарна за времето, което ми отделихте, но започвам да си мисля, че от връзката с болницата няма да излезе нищо.

— Моля за извинение. Имам лошия навик да задавам твърде много въпроси.

— Тогава нека и аз да ви задам няколко — отвърнах аз, опитвайки да запълня неудобното мълчание. — Разкажете ми за семейството си. С какво се занимава съпругата ви?

Той промърмори нещо от сорта „нищо интересно“ и „малко е сложно за обяснение“, после отново млъкна. След известно време направихме опит за малък безсмислен разговор на теми като закриването на психиатричните болници, викторианската архитектура и страстната му подкрепа за местния футболен отбор, който явно беше пълен със слабаци. След което вечерята най-сетне пристигна.

Кашкавалът на препечения ми сандвич имаше яркооранжев цвят и вкус на гума, а няколкото жалки листенца в края на чинията изглеждаха жилави и увехнали. Неговият рибарски пай беше очевидно притоплен в микровълнова — изгорял по краищата и лепкав в средата. Погледах известно време как го боцка с вилицата си, а после захапах сандвича. Кашкавалът обаче се изплъзна от клисавите препечени филийки и цопна върху предницата на блузата ми.

— О, не, за бога! — простенах аз, проклинайки своята несръчност. Отместих чинията и направих опит да махна от скута си гадната мазна купчинка. Успях да почистя бъркотията с помощта на няколко книжни салфетки, но след това се наложи да отскоча до дамската тоалетна, за да приведа в ред и себе си.

Когато се върнах на масата, Бен ме гледаше с широка усмивка.

— Днес май не ти е ден, а? — подхвърли той, зарязвайки официалностите.

— Май си прав — намусено отвърнах аз, а след това изведнъж избухнах в смях, най-после схванала комичното в цялата ситуация. — Предавам се!

— И аз — направи гримаса той. — Никога не съм опитвал по-отвратителен рибен пай от този. Съжалявам, че те доведох точно тук. Искаш ли да пробваме другаде?

— Не, благодаря. Все пак ме чака дълъг път. Ако не възразяваш, мисля да потеглям…

На вратата се сблъскахме в усилията си да намерим най-подходящия жест за сбогом: ръкостискане, прегръдка и/или целувка по бузата? Лицето ми стигаше едва до гърдите му. Следователно прегръдката щеше да бъде доста неудобна, защото той трябваше да се наведе. Но от друга страна, ръкостискането беше прекалено официално. В крайна сметка решихме дилемата с общи усилия: той се наведе напред, а аз се повдигнах на пръсти. Резултатът беше странна и в общи линии мимолетна целувка по бузите.

— Ще поддържаме връзка — рече той. — Обади ми се, щом научиш нещо ново за кувертюрата.