Лиз Треноу
Забравената шивачка (5)

5.

Касетка №2, страна „А“

— Работи ли тази машинка?

(Почукване на чаша, оставена обратно в чинийката.)

— Много хубав чай. Благодаря, мила. Имах нужда от него. И тъй, докъде бяхме стигнали?

— До поправката на крачолите на принца…

(Отново дълбокият дрезгав смях, достигащ чак до дробовете й и последван от тежката кашлица на заклет пушач. Трябваше й малко време, за да я овладее.)

— Изречени на глас, тези думи звучат малко странно, нали? Нищо чудно, че всички ме обвиняват в измислици. На практика никой не ми повярва, знаеш… И защо да го правят, след като през цялото време са заобиколени от луди жени с болно въображение? Например една Ада, която се мислеше за бременната Дева Мария и постоянно пъхаше възглавници под роклята си… Отношението им към мен беше абсолютно същото като това към нея — „я стига с тези глупости!“. Най-гаден беше психиатърът, който седеше насреща ми като пудинг с изписана на лицето му въпросителна.

— Това съществува само в твоето въображение, скъпа — казваше ми той. — Колкото по-бързо осъзнаеш, че в приказките ти няма нищо реално, толкова по-скоро ще излезеш оттук.

Ами бедната стара Уини? Непрекъснато я вкарваха в карцера, защото си лягаше с други жени или крадеше храна направо от чиниите на болните. Тя твърдеше, че върши това, следвайки инструкциите на гласовете в главата си, но и на нея не й вярваха. В началото и аз се опитвах да споря като нея, но след известно време престанах да твърдя, че казвам истината. Стана ми ясно, че е по-добре да си мълча и да ги оставя да си мислят, че всичко е плод на въображението ми.

Но ако ти имаш желание да ме изслушаш, аз съм готова да продължа…

— Моля, направете го. Това е причината да съм тук. Когато сте готова, разбира се… Ставаше въпрос за крачолите на принца.

— А, да. Хррр. Не зная как съм си представяла една кралска спалня, но стаята беше толкова огромна, че ако не бяха килимите по пода, със сигурност щях да я взема за бална зала. На всичкото отгоре нямаше и легло. Трябва да е в съседната стая, рекох си. Пред огледалото в дъното се беше изправил мъж, облечен като мим. Никога не бях виждала мим на живо, но винаги обръщах внимание на плакатите пред музикалните театри. Този беше облечен с панталони от бял сатен с големи розетки на коленете, а нагоре носеше къс, едва достигащ бедрата му жакет. Върху всичко това имаше дълго палто и червена велурена шапка с периферия от нестригана кожа. По-късно научих, че се нарича хермелин.

— Най-после, Финч! — ядосано промърмори принцът и се обърна да ни погледне, Финч се поклони, а аз направих най-хубавия си реверанс. Доста бях потренирала преди това.

— Това е госпожица Романо, Ваше Височество. Най-добрата шивачка в двореца. Тя ще направи поправките, които пожелахте.

Всичко това беше изречено с мазен глас, а аз потръпнах от комплимента.

— Много добре, много добре — кимна принцът и ме огледа с такова любопитство, че аз се запитах дали не съм завързала престилката си на обратно. Държах очите си сведени надолу, точно според протокола, но през клепачите си все пак видях, че намръщеното му изражение се смени със закачлива усмивка.

— Реверансът ви е много подобрен в сравнение с онзи от последната ни среща, госпожице Романо — подхвърли принцът. — Надявам се, че и уменията ви с иглата са на същата висота.

След това ме дари с прекрасната си усмивка — същата като онази при първата ни среща, когато обърках реверанса. Усетих как бузите ми пламват от спомена, а сърцето ми ускори ритъма си. Явно и принцът ме беше запомнил.

— А сега, сър — делово започна Финч. — Може би ще обясните на госпожица Романо какво точно искате да направи.

— Проклетите крачоли — изръмжа принцът и дръпна бричовете си, които стърчаха непосредствено под жакета. — Такова нещо би отивало на някой посредствен балетист, но не и на мен. За съжаление няма какво да направим с останалата част от това абсурдно облекло, но все пак искам поне да ми стесните проклетите крачоли. Без да се впиват в бедрата ми, разбира се.

— Бихте ли показали на госпожица Романо точно с колко да ги стесни, Ваше Височество? — обади се Финч. — А тя ще си го отбележи с карфици.

Разрових кошничката на госпожица Г. за кутийката с карфиците. После коленичих пред принца, който хвана плата и го изпъна встрани. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва успях да маркирам нужните места, без да го убода с карфиците. През цялото време правех неимоверни усилия да не изпадна в истерия от необичайния ход на събитията, принудили ме да коленича на сантиметри от интимните части на бъдещия английски крал.

(След тези думи тя избухва в типичния си дрезгав смях, а интервюиращата се присъединява към нея. Двете се държат все по-непринудено помежду си и минава известно време, преди да се овладеят.)

— Мили боже! До смъртта си няма да забравя тази случка, повярвай ми! Оттогава насам тя ме разведрява и в най-трудните моменти от живота ми, които, вярвай ми, съвсем не бяха малко.

Но както и да е. Успях да маркирам плата, без да нанеса поражения върху височайшите интимни части. Той отстъпи крачка назад и дълго се оглежда в правоъгълното огледало. Най-накрая обяви, че крачолите му изглеждат много по-добре, подхвърли едно късо „благодаря“ и невъзмутимо смъкна панталоните си, оставайки само по долно бельо.

Разбира се, аз извърнах очи и се изчервих до корените на косата си. За пръв път в живота си виждах мъж по долни гащи, но на Финч това му се струваше съвсем нормално. По-късно, когато имах възможност да обмисля на спокойствие тази необичайна случка, стигнах до заключението, че личните камериери са свикнали да виждат господарите си разсъблечени, Финч просто ми направи знак да вдигна панталона и каза:

— Благодаря ви, сър. Утре рано сутринта всичко ще бъде готово. Позволете да ви напомня, че репетицията в Карнарвон започва точно в шест следобед. Това ли е всичко?

— Да, господин Финч — кимна принцът. — Благодаря и на малката госпожица Романо.

Финч се поклони, а аз направих поредния реверанс, след което го последвах заднешком към вратата, за да не обръщам гръб на Негово Кралско Височество. Бях толкова възбудена от всичко това, че буквално летях по коридорите към шивалнята. Имах чувството, че краката ми изобщо не докосваха пода. Какъв ден, Господи! Току-що се бях озовала на сантиметри от сърдечната си тръпка — момчето, което един ден щеше да бъде крал на Англия! На всичкото отгоре Финч ме беше обявил за най-добрата шивачка в двореца!

Решена да докажа, че наистина е така, аз прекарах по-голямата част от нощта приведена над кралските панталони. Наложи се да отстраня коленните кантове в комплект с розетките, за да стигна до страничните шевове. Сатенът беше толкова фин, че всеки бод заплашваше да го скъса. Това ме принуди да използвам най-тънките игли с единичен копринен конец, правейки най-ситните бодове в живота си. Давах си сметка, че и най-малката грешка ще означава край на работата ми в двореца, аз внимателно изрязах излишния плат, а след това направих двоен шев на мястото. После, за всеки случай, покрих зашитото със здрава самозалепваща лента, приших обратно коленните кантове и върнах розетките точно на предишните им места. Те не биваше да стърчат или да бъдат наклонени, или — не дай боже! — да паднат по време на тайнствената репетиция в Карнарвон!

След всичко това изгладих шевовете с гореща ютия, внимавайки да не ги прогоря. Само по този начин те щяха да стоят перфектно върху красивите крайници на принца. Големият стенен часовник в шивалнята отмерваше минутите с тревожна бързина, но въпреки това успях да приключа в пет без десет. Увих панталоните в парче бяла батиста и отидох да потърся господин Финч в стаята за прислугата.

През следващите няколко дни не се случи нищо. Това означаваше, че корекцията, която направих, беше задоволила принца. Според слуховете в стаята на прислугата, събитието преминало перфектно. Времето се задържало хубаво, без дъждове, а принцът произнесъл словото си на уелски без никакви грешки и кралят останал много доволен. Във вестника имаше няколко снимки. Честно казано, въпреки корекциите, които бях направила, принцът изглеждаше малко глупаво в копринените си бричове. Но аз бях направила всичко възможно. След вълненията през онази нощ се чувствах малко разочарована, че никой не забеляза моите усилия и не ми благодари за тях.

Докато един следобед в шивалнята не се появи господин Финч с лист хартия в ръка. Той мълчаливо ми го подаде и остана да чака на прага докато го разгръщах. Сърцето ми се сви, тъй като предния ден бях се озъбила на старшата икономка и това най-вероятно беше възмездието.

Бележката нямаше подпис, но най-отгоре на листа беше изрисуван гербът на Уелския принц:

Драга госпожице Романо, нуждая се от още някои поправки на дрехите си. Моля ви да дойдете в апартамента ми довечера, точно в десет.

Процедурите от онази нощ се повториха, Финч се появи пет минути преди десет. От начина, по който крачеше пред мен и най-вече от мълчанието му, аз стигнах до заключението, че е крайно недоволен от факта, че в този късен час е принуден да придружава някаква шивачка по просторните коридори на двореца.

Този път принцът беше облечен със сако от червено кадифе и панталони от туид, ушити в „Харис“. Изглеждаше много по-спокоен и отпуснат, излегнал се на малко канапе пред камината с цигара в едната ръка и вестник в другата. При нашето влизане той вдигна глава и ни дари с щедра като пролетно слънце усмивка.

— Засега това е всичко, господин Финч — каза той. — Госпожица Романо ще се оправи и сама, след като приключим тук. Няма смисъл да я чакате.

Усетих колебанието на Финч, който пристъпваше от крак на крак. След кратко мълчание той прочисти гърлото си и промърмори:

— Извинете ме, сър, но… Сигурен ли сте? — Нова пауза, в търсене на подходящите думи: — Може би госпожица Романо не е добре запозната с…

Принцът ме погледна с престорена строгост, но устните му продължаваха да се усмихват.

— Сигурен съм, че госпожицата познава обратния път до помещенията за прислугата — подхвърли той. — Нали така, госпожице Романо?

Какво можех да отговаря? Нямаше как да противореча на принца, независимо от проблемите с Финч, които без съмнение ме чакаха по-късно.

— Мисля, че да, сър — промърморих.

— Много добре, много добре — рече той и махна по посока на камериера: — Благодаря за загрижеността, господин Финч, но това наистина е всичко. Ще се видим утре сутринта.

Следващите няколко часа преминаха като сън. Дори днес не мога да възприема онова, което се случи, въпреки че, повярвай ми, аз съм мислила за това всеки Божи ден от живота си. В „Хелена Хол“ ни тъпчеха с лекарства, за да забравим, но аз не исках да забравя нито миг от това, което се случи през онази нощ. И затова отказах да ги взимам. Какво друго имах, освен спомените си?

Попитах го какво има за шиене, а той се засмя:

— Тази вечер няма да правим никакви поправки, малка моя. С изключение може би на нещичко в тъжния ми живот, който се нуждае от малко радост. А той наистина е тъжен, след като ме принудиха да напусна военноморското училище, където останаха всичките ми приятели. Поканих ви тук, защото имам нужда да разговарям с нормални хора. Най-вече с вас, може би заради очарователната ви усмивка.

Бях обзета от колебание. Наистина. Сърцето лудо блъскаше в гърдите ми от необичайната ситуация, в която се бях озовала. Не ми беше работа да си бъбря с принцове, особено пък по време, когато всички други спят.

— Сигурен ли сте, сър… извинете, Ваше Кралско Височество? — заекнах аз. — Искам да кажа, че аз съм съвсем обикновено момиче, което дори не е придворна дама. Когато госпожица Г. се върне на работа, най-вероятно…

— Точно по тази причина искам да разговарям с вас, малка моя — прекъсна ме той. — Елате да седнете при мен и ми разкажете за живота си.

След което добави, че иска да знае всичко за мен.

Изобщо не знаех откъде да започна, просто защото нямах никакъв опит в разговори с принцове. В същото време си давах сметка, че ще бъде глупаво да навлизам в подробности, затова съвсем накратко му разказах за сестрите — монахини, за посещението на майка му в Замъка, когато все още беше само херцогиня, за начина, по който двете с Нора търсехме поводи да се посмеем. Той слушаше внимателно, сякаш омагьосан от всяка моя дума. През цялото време прекрасните му сини очи не слизаха от лицето ми, усмихващи се на смешните неща и потъмняващи при тъжните. Това е най-добрият слушател на света, бързо реших аз, въпреки че дотогава не бях имала кой знае колко слушатели.

Разказах му за госпожица Г., която мечтае за целувката на принц, за да излекува брадавиците си. Той се разсмя толкова силно, че положително събуди останалите членовете на семейството си, където и да спяха те. Когато престана, прекрасните му сини очи станаха сериозни. Дланта му легна върху ръцете ми, тялото му се приведе. После ме целуна по бузата. Аз почти подскочих, шокирана от докосването на устните му.

— Ето — усмихна се той. — Една целувка от принц за госпожица Романо, която ще я направи още по-красива.

— О, сър! — прошепнах аз, изчервила се от главата до петите.

Той повдигна брадичката ми с пръст, извърна лицето ми към себе си и отново ме целуна — този път по устните. Това беше първата целувка в живота ми. Почувствах се прекрасно. Дъхът му миришеше на градинска ружа, ванилия и горена захар. Искаше ми се това да продължи вечно, но няколко секунди по-късно той рязко се отдръпна, скочи на крака и се насочи към камината, с гръб към мен. Вероятно бях си задържала дъха през цялото време, тъй като главата ми се замая и имах чувството, че всеки момент ще припадна. Погледнах надолу към скута си, надявайки се, че стаята ще престане да се върти пред очите ми.

— Съжалявам — обади се след продължителна пауза принцът. — Май се поувлякох. Моля да ме извините.

— Няма за какво, сър. Грешката беше моя, защото проявих нахалството да ви занимавам с незначителния си живот.

— Но нима не виждате, че точно за това става въпрос? — отвърна той, върна се обратно при мен и взе ръцете ми в своите. — Аз искам да опозная живота на обикновените хора. Моето семейство не е нормално и никога няма да бъде. Но много ми се иска да знам какво би могло да бъде.

След тези думи пусна ръцете ми, помогна ми да се изправя и ме прегърна. Толкова здраво, че телата ни буквално се залепиха едно за друго. Изглежда ръцете ми знаеха какво правят и нежно се сключиха около кръста му. Той не беше особено високо момче, но въпреки това бузата ми се оказа притисната в гърдите му. Ноздрите ми уловиха аромата на скъп сапун за бръснене и наскоро изпран туид, които сякаш имаха за цел да усилят световъртежа ми от този необикновен развой на събитията.

Долавях съвсем ясно тупкането на сърцето му, чувах ускореното му дишане. Пръстите му лекичко погалиха тила ми, краката ми се подкосиха. Исках да остана притисната в него завинаги, чак до края на живота си. Никой досега не ме беше прегръщал толкова здраво, с изключение на Нора.

После той се отдръпна, сякаш след цяла вечност.

— По-добре си върви, малка моя — прошепна. — В противен случай със сигурност ще бъде изкушен да те целуна отново. Надявам се разбираш, че не трябва да споменаваш за тази вечер на никого, включително и на приятелката си Нора. На това място слуховете се разпространяват с бързината на горски пожар.

— Да, сър — кимнах аз, отново осъзнала кой стои пред мен. После направих един малък реверанс, въпреки че изглеждаше прекалено официален за двама души, които само допреди миг са чували туптенето на сърцата си.

Той ми отвори вратата.

— Наляво, после надясно по протежение на коридора. След третата врата вдясно излизаш на стълбището, още веднъж надясно и ще стигнеш помещението за прислугата. — На лицето му изплува усмивка. — Разбра ли?

Понечих да тръгна в указаната посока, но той хвана ръката ми и я целуна.

— Приятни сънища, малка моя. Надявам се, че пак ще дойдеш да ме видиш, нали?

Ръката ми пламна от влудяващото докосване на устните му. В момента, в който се озовах в леглото, направих опит да възстановя в съзнанието си всеки миг от тази среща — приятния разговор, смеха му, сладостта на целувката и дългата нежна прегръдка. Тялото ме болеше от желание да бъда още веднъж с него. После изведнъж се сковах от страх, че това може би няма да се случи никога повече.

Но тревогите ми се оказаха напразни. Той ме покани още няколко пъти — понякога денем, което позволи на лакеите да ме запомнят, докато прекосявах двореца на път за покоите му. За пръв път в живота си се почувствах важна.

Когато влизах, той ме посрещаше с лъчезарна усмивка. Всичко наоколо сякаш се къпеше в нея и това ме караше да се чувствам най-важното момиче на света. Докато разговаряхме, той ми наливаше два пръсти шери. Странно тръпчив в началото, вкусът на алкохола бързо ми хареса — най-вече защото ми помагаше да забравя необичайната ситуация, в която се намирахме. Разговаряхме с часове. Той ми държеше ръката и ме целуваше, а правеше и някои други неща, за които може би се досещаш.

Но не си създавай лошо мнение за мен, госпожице. Когато си позволяваше волности, аз бях съвсем наясно, че те са осъдителни, но изпитвах толкова силен глад за тях, че изобщо не му пречех да разкопчае дрехата ми и да опре буза в извивката на гърдите ми. Не реагирах и когато галеше задните ми части през тъканта на памучната униформа или пък ми вдигаше полата, за да докосне голия ми крак под жартиерата. Макар и още твърде наивна, аз все пак не пропусках да отбележа как му се отразяваше всичко това. И го желаех още по-силно.

 

 

Направих всичко възможно да не казвам на Нора. Честно. Но с нея бяхме приятелки от години и тя ме познаваше много добре.

— Мълчи — предупреди ме на втората вечер тя, когато се промъквах към леглото си по чорапи, за да избягна скърцането на дъските. — Не искам да зная нищо.

На сутринта, малко след като хванахме иглите, тя вдигна глава и тихо попита:

— Става въпрос за него, нали? — Не получи отговор и добави: — Няма да ходиш повече там! Знаеш колко бързо се разпространяват клюките в двореца. Разбере ли се какво правиш, ще се озовеш на улицата още преди да отвориш уста да се защитиш!

— Но аз не мога да му откажа, нали? Той все пак е бъдещият крал на Англия!

Изрекох тези думи с хаплив и леко надменен тон. Едва днес осъзнавам, че общуването с принца ми беше дало неоправдано високо самочувствие.

— Ако поиска шивачка, ще отида аз! — отсече Нора. — И това ще сложи край на всичко!

Понечих да обясня, че той едва ли ще пожелае да целува огромно женище като Нора, което е доста по-високо от него, но вместо това само поклатих глава.

— Ако ме повика, аз съм длъжна да отида.

— В такъв случай прави каквото си намислила! — изфуча Нора, захвърли дрехата, която държеше в ръце, и се втурна навън. Не си проговорихме до края на следобеда, а атмосферата в шивалнята остана напрегната и през следващите няколко дни.

 

 

Бях призована горе след около една седмица. Но този път не бях посрещната от лъчезарната му усмивка и аз веднага разбрах, че се е случило нещо лошо.

— Моето мило момиче — промълви той и ме стисна в прегръдката си, но веднага след това се отдръпна.

— Какво се е случило, сър? — попитах аз, усещайки как сърцето ми слиза в петите. — Не изглеждате добре.

— Седни тук за малко — отвърна той, потупа ложето до себе си и стисна ръката ми между дланите си. — Може би знаеш, че нямам право да решавам собствената си съдба. А може би не знаеш… — След тези думи лицето му се сгърчи в жалостива гримаса. — Кралят е издал указ да се върна обратно във флота. Утре заминавам за Саутхемптън.

— Но това не е много далеч, нали?

— Няма да бъда в Саутхемптън, скъпа — все така тъжно поясни той. — Ще бъда на борда на някой кораб, който отива Бог знае къде. А след като се върна, трябва да замина за Норфолк, където ще се подготвям за приемните изпити в Оксфорд. Татко явно желае да не му се изпречвам на пътя. Или си въобразява, че оставането ми в Лондон ще му донесе неприятности. — Клепачите му отново примигнаха по необичаен начин.

Имах чувството, че целият ми свят се изплъзва като скъсан конец от вцепенените ми пръсти. Но той отново ме взе в прегръдките си.

— Ще ти пиша, когато мога — прошепна в ухото ми. — Освен това със сигурност ще отскачам и до Лондон. А сега предлагам да си устроим малко пиршество, за да отпразнуваме последната си нощ заедно. Искаш ли?

Дали искам, Господи?! Имах чувството, че се целуваме и гушкаме часове наред, дълго след като стенните часовници отмериха полунощ. После той най-после се отдръпна и ме погледна право в очите.

— Ще го направим ли?

Кимнах с глава. Прекрасно знаех какво иска, а самата аз го желаех дори повече от него, въпреки страховете ми, че ще припадна от ужас. Той ме помоли да го разкопчая, но пръстите ми трепереха толкова силно, че не успях да преодолея дори едно копче. Наложи му се да се справя сам. Това, което последва, беше тромаво и прибързано, но аз никога няма да забравя щастливото изражение на лицето му, когато свършихме. Той ме взе в прегръдките си и ме целуна толкова нежно, че сърцето ми щеше да се разтопи.

Оказа се, че и на него му е за пръв път. Беше на осемнадесет, а аз току-що бях навършила шестнайсет.

Знаех, че това, което направихме, не е редно. Разбира се, че знаех. Би трябвало да се запазя чиста за бъдещия си съпруг. Виждам, че се усмихваш. Вероятно ме мислиш просто за една малка развратница.

— Не, Мария, аз не те съдя. Усмихвам се, защото се радвам, че още съвсем млада си преживяла нещо толкова хубаво.

— О, да. Наистина беше хубаво. На всичкото отгоре открих, че никак не е трудно да прогоня угризенията си. Вече бях влюбена до полуда в моето красиво синеоко момче, което заминаваше задълго, а може би и завинаги. Кой би могъл да знае дали изобщо щяхме да имаме друг шанс?

Освен това, коя съм аз, че да откажа на бъдещия крал на Англия?

(Касетката щракна и се изключи.)