Лиз Треноу
Забравената шивачка (13)

13.

Когато се прибрах в Лондон, бялата покривка вече я нямаше. Снежният човек в отсрещната градинка бавно се превръщаше в тъжна и безформена купчина киша.

Коремът ме наболяваше, главата ми все още беше замаяна от лекарствата. За съжаление чувството, че съм се освободила от тежко бреме беше изчезнало, заменено от дълбока и тъжна празнота след загубата на малката искрица живот, която, макар и нежелана, беше мъждукала в мен в продължение на близо шест седмици. Бях неподготвена за мрачното чувство на скръб, което ме обзе — не толкова заради малкото вързопче клетки, което щеше да се превърне в дете, а колкото за онази особена душевна нагласа, наречена майчинство, която може би нямаше да изпитам повече. Май наистина пропуснах последният си шанс, мрачно си помислих аз.

Входящите съобщения изпълниха дисплея на телефона ми в момента, в който го включих за зареждане:

Добре ли си? Мисля за теб, кога трябва да си в клиниката? — Дж.

Текущата ви сметка е изчерпана — моля, свържете се незабавно с номер 0800 156748.

Джъстин прояви интерес и настоява за среща. Уау! Звънни ми! — Дж.

Къде си?! Започвам да се тревожа за теб! Моля те, обади се! — Дж.

Надявам се, че пътищата не са толкова зле и вече си се прибрала у дома. Бен.

— Горкичката! — възкликна Джо, когато се свързах с нея. — Трябва да е било кошмар!

— Болките бяха страшни — започнах аз, но след това си напомних, че трябва да внимавам да не я изплаша. Защото рано или късно й предстоеше да изпита родилните болки.

— Как се чувстваш в момента?

— Малко ми е тъжно — отвърнах, борейки се със сълзите. — Вероятно е от хормоните, защото постоянно ми се реве. Имам чувството, че тая година някой ми го връща за всичко…

— Много искам да те прегърна, но обещах на Анабел днес да работя до късно вечерта, за да бъдем готови за проклетата изложба.

— Не се тревожи за мен, ще се оправя — отвърнах аз. — Изпитвам някакво странно облекчение. Все още не бях решила дали да кажа на Ръсел, но това вече не стои на дневен ред.

— Той не беше ли с теб? Защо тогава използва множествено число?

Пипна ме.

— Бях с Бен, местният драскач, с когото се свързахме по въпроса с кувертюрата. Помниш ли?

— Журналистът? Той пък откъде се пръкна?!

— Стана случайно. Обади се, докато чаках линейката. Опитах да го отсвиря, но той настоя да дойде в къщата и да изчака с мен да дойдат парамедиците.

— Какъв джентълмен. Женен ли е?

— Разделен. Има син.

— Разкажи ми повече! — заповяда Джо. — И гледай да не пропуснеш нещо!

Неволно се усмихнах.

— Няма кой знае какво за разказване, честно. Дори да иска, не би могъл да бъде толкова различен от Ръс.

— Как изглежда?

— Висок, прехвърлил четиридесетте. Гъста коса, хубави очи. Носи избелели дънки. Нищо особено.

— Звучи ми добре — проточи Джо. — А ти явно криеш нещо. Какво не ми казваш?

Какво, наистина? Беше малко вероятно, но не и невъзможно. Тук, в Лондон, събитията от последните два дни в къщичката ми се струваха нереални, като някакъв антракт в хода на нормалния живот.

— Той е симпатичен мъж, но не мисля, че между нас може да има нещо — твърдо отсякох аз. — Всичко се случи по едно наистина странно стечение на обстоятелствата, нямах време за разсъждения.

— Сигурна ли си, че си добре?

— О, да. Имам достатъчно задачи, които да ангажират вниманието ми.

— Утре, след като говориш с Джъстин, можеш да ми чукнеш един есемес — обяви Джо. — Много искам да зная какво мисли.

— Дадено.

 

 

Уредих си среща в банката, изпратих едно успокоително послание на Бен, свързах се по имейла с посочените от него организации, предлагащи подслон на бездомниците, а след това — изнервена като никога досега, събрах кураж да набера номера на Джъстин. Помнех го съвсем бегло от времето, когато работех в областта на дизайна — един безспорно влиятелен доставчик, предлагащ леко необичайни решения на заможни клиенти — или поне на онези от тях, които са в състояние да си паднат по шантави пачуърк идеи като моите.

Останах доста изненадана от начина, по който вдигна телефона и се впусна в една наистина словоизлиятелна тирада:

— Карълайн, скъпа! Много се радвам, че след толкова години отново излизаш на сцената!

Разбрахме се за среща в началото на следващата седмица. Това щеше да ми осигури целия уикенд за разработка на едно по-широко портфолио с идеи.

Накрая осъществих поредното рутинно обаждане в полицията — не бях ги търсила от няколко дни. Може би най-после щяха да имат някакви новини. Мъжът насреща ми говореше лаконично. Явно не можеше да разбере защо все още го занимавам с глупавата си покривка.

Заех се за работа. Направих няколко детайлни скици на отделни мебели, тапицирани с пачуърк, а по-късно прибавих към тях и два листа във формат А3 с пълно обзавеждане на дневни в същия стил. Целта ми беше да покажа колко добре си пасват, особено когато са на фона на голи стени и килими в тъмносиньо или светло екрю. Разрових торбичката с парчета дамаски от шейсетте, която си бях прибрала от Роуън Котидж, а след това обиколих магазините за втора употреба с надеждата да открия допълнителен материал за работа. Презентацията ми беше скромна, без излишни финтифлюшки, а моделите ми излъчваха лек ефект на случайно попаднали на едно място вещи. Надеждата ми беше, че Джъстин ще оцени атмосферата на небрежна спонтанност, която се излъчваше от тях.

В събота отново потеглих по А12 за визита при мама, изпитвайки лека тревога как ще реагира, когато ме види. Ами ако започне да плаче и да настоява да я върна у дома? За щастие, страховете ми се оказаха напразни. Заварих я в общия хол с гледка към игрището за голф и езерото. Бузите й бяха придобили здрав цвят и вече не изглеждаха толкова хлътнали. Полето и голите дървета в далечината бяха красиво осветени от ниското зимно слънце. Обзе ме лек оптимизъм, че в крайна сметка е започнала да се адаптира.

Докато пиехме чай, аз направих всичко възможно да я накарам да говори за баба — с надеждата, че може би ще си спомни още нещо за кувертюрата. Но вместо това тя затъна в обичайните си спомени за татко, които отдавна знаех наизуст: колко дълбоко била смаяна от неговия интелект, колко изненадана била, когато той я поканил на кино, какво джентълменство проявил, когато си изгубила чантичката. Спомените й за отдавна отминали събития бяха абсолютно точни и ясни, но когато се прехвърляше в настоящето, видимо се объркваше.

— Как ти харесват нещата тук, в Холмфилд? — попитах.

— Нещата? — повтори тя, поглеждайки ме с разсеян поглед. — Какви неща?

— Добре ли се чувстваш тук? Нали помниш уговорката ни: прекарваш тук една ваканция, а след това решаваш дали искаш да останеш за по-дълго.

— Хотелът е добър, но на мен ми липсва къщата — отвърна тя. — Искам да се прибера при Ричард.

Усетих как тези думи пронизват сърцето ми като остър нож.

— Нека първо да ремонтираме къщата, пък после ще видим — рекох аз, опитвайки да звуча позитивно.

— Да я ремонтираме? — изгледа ме тя. — Нима съм поръчала някакви ремонти?

 

 

На тръгване се отбих при директорката на дома.

— Майка ви се справя много добре, не мислите ли? — подхвърли тя. — Сприятели се с част от другите жени и вече планират да направят клуб по вист. Вие как я намирате?

— Наистина изглежда по-добре — признах аз. — Но продължава да е объркана и все още настоява да я заведа у дома, при татко, който почина преди повече от тридесет години. Жал ми е да я гледам толкова объркана и неориентирана.

— Това е често срещано явление — отвърна тя. — Когато при нас постъпят наскоро овдовели жени, присъствието на мъже в дома им напомня за изгубените близки. Тя скоро ще свикне. Объркването й също не е изненада. То се получава в резултат на преместването, но с времето отминава.

Приех с облекчение нейното кратко, но смислено обяснение, въпреки че то променяше залозите. Ако мама реши, че не иска да остава, евентуалното й напускане на дома щеше да причини ново влошаване на психическото й състояние.

— От друга страна продължава да твърди, че хотелът е много добър — подхвърлих.

— Това е добър знак — засмя се директорката. — Но за съжаление и тук трябва да се плащат сметки, като във всеки хотел. — В ръката й се появи плик: — Вътре ще намерите фактура, която трябва да се плаща седмично, за предпочитане с карта или чек. В случай че решите да подпишете постоянен договор, трябва да й откриете разплащателна сметка. Разбира се, ние можем да удължим престоя й с още една седмица, за да не ви притесняваме в решението. Фактурата е придружена от още куп информация, която може би ще ви бъде полезна, а може би не. Става въпрос за финансовото подпомагане и други такива неща.

Пликът натежа в ръцете ми — сигурен знак, че Роуън Котидж ще трябва да бъде обявена за продажба и то по-скоро, отколкото си бях представяла.

 

 

Джъстин беше точно такъв, какъвто го помнех: невъзможно тесни дънки в тъмнозелено, които жестоко се биеха с кошмарно налудничавите шарки върху тениската и алените кичури в косата му. В ушните му миди зееха големи дупки, наподобяващи процепи в моряшка мушама, а старателно оформени лицеви косми подчертаваха извивката на брадичката му. Имаше вид на човек, когото мама със сигурност би квалифицирала като „развейпрах“, но в момента, в който отвореше уста ставаше ясно, че под небрежно — папагалската му външност се крие сериозен бизнесмен, който познава пазара като петте пръста на ръката си.

Срещнахме се в един ултрамодерен вино бар, помещаващ се в приземието на някогашна фабрика в Шоърдич, която не изглеждаше кой знае колко променена от времето на своето предишно съществуване като потилия за нещастниците, изкарвали залък хляб между мрачните й стени. Мазилката се белеше и падаше, подът беше от грубо одялани дъски, от стените стърчаха железните чаркове на някакви машини, а персоналът изглеждаше смъртно отегчен.

Поръчах коктейли, които със сигурност струваха колкото седмичната надница на нещастниците, работили някога на това място. След краткия разговор в стил „как вървят нещата“, аз разгърнах скиците и рисунките си върху масата. Говорех малко, оставяйки творбите ми да говорят сами за себе си. Отдавна бях проумяла старата истина, че прекалено много приказки могат да провалят и най-добрата идея.

— Харесва ми как изглежда — обяви Джъстин, след като изследва работите ми в продължение на няколко напрегнати минути. — Явно шикът на хижите се завръща в града. Цветовите комбинации са много жизнерадостни, а това — пръстът му се заби в малко парче плат — със сигурност е работа на Мариане Щрауб. Оригинал ли е?

Кимнах с глава.

— Много добре, скъпа — добави той. — Наистина впечатляващо. А откъде черпиш идеите си?

Въпросът очевидно беше зададен от любезност, защото той почти не обърна внимание на обясненията ми за кувертюрата и всичко останало. Умът му вече бягаше далеч напред.

— Имаш ли нещо завършено или това са само нахвърляни върху хартия идеи?

Очаквах този въпрос.

— Планирам в близките дни да започна работа върху някои неща, а по-късно — след около два месеца да отворя собствено студио.

Това беше безсрамна лъжа, разбира се.

Давах си сметка, че серийното производство на тапицерии от тоя тип ще бъде доста скъпо, но бях убедена, че си струва. Не по-малко скъпо ще бъде и наемането на работилница в Лондон, освен това трябваше да имам поне няколко сигурни поръчки в подкрепа на новия си бизнес план, преди банката изобщо да си помисли, че може да ми отпусне кредит.

Джъстин довърши коктейла си и замислено започна да дъвче пръчицата от маслинката.

— Наистина са оригинални — промълви той. — Може би малко по-домашни за вкуса на клиентите ми, но никога не се знае какво ще ги привлече. Със сигурност ще те имам предвид. Може ли да задържа тези скици?

— Разбира се — отвърнах с жизнерадостна усмивка аз, въпреки опасността това да се окаже елегантен отказ. Бях длъжна да остана реалистка, но в една мъничка част от съзнанието ми потрепна надеждата, че той ще се влюби в скиците ми от раз и това ще даде летящ старт на бъдещата ми фирма. Но това би било прекалено лесно, разбира се. А напоследък в живота ми нищо не се случваше лесно.

— Ще държим връзка — каза той, докато целуваше въздуха около бузите ми. — Обади ми се в момента, в който разполагаш с нещо готово.

 

 

Включих телефона си малко след като напуснах бара. Върху дисплея се изписа ново послание: Открих нова улика! Звънни, когато се освободиш. Бен.

Набрах го веднага, но отсреща се включи гласова поща. Телефонът ми иззвъня малко след като се прибрах у дома.

— Как се чувстваш? — попита той.

— О, много по-добре, благодаря. Не зная как щях да се справя без теб.

— Добре, добре. А сега имам нещо, което още повече ще подобри настроението ти. Открих нова следа към твоята шивачка на кувертюри.

— Страхотно! — излъгах аз, опитвайки се да прозвуча ентусиазирано. След кражбата на покривката всичко, свързано с жената, която я беше ушила, мина на втори план, превръщайки се в неприятно напомняне, че благодарение на собствената ми глупост най-вероятно я бях загубила завинаги.

— През цялото време ти беше права — продължаваше той. — Днес Джули, дъщерята на Пърл, която работи във вестника, ми съобщи, че майка й разговаряла със своя стара приятелка и колежка от „Хелена Хол“ и между другото й подхвърлила, че ти проявяваш интерес към онази Куини. А тя веднага си спомнила, че истинското й име било Мария — точно както предполагаше ти.

— Когато Пърл говореше за нея, аз бях обзета от едно много особено чувство, което едва сега придобива истинския си смисъл — отвърнах аз. Мария, пациентката, която Пърл беше запомнила като изключителна шивачка, непрекъснато си беше въобразявала, че работи за кралицата. Дали тя беше приятелката на баба, която беше ушила покривката?

— Тя си спомни и още нещо — добави Бен с глас, който издаваше, че се усмихва.

— Казвай.

— През седемдесетте години в болницата се появила някаква студентка по социология, която трябвало да интервюира служители и пациенти във връзка с предстоящите големи реформи в здравеопазването. Такава била темата на докторския й реферат или нещо подобно. Те са на мнение, че Мария е била сред хората, с които е разговаряла.

— Може би е учила в Университета на Ийстчестър? — попитах аз, ужилена от вероятното съвпадение. — Баща ми е преподавал социология там!

— Скоро ще разберем дали е така. Името й е Патриша Мортън. Задръж така за минутка… — Долових потракването на клавиатурата под пръстите му: — Влез в сайта на „Хелена Хол“ и погледни в раздел „Публикации“. — Изчака ме да го направя и попита: — Влезе ли? Видя ли заглавието?

— „Историята на «Хелена Хол»“ от Патриша Мортън, Ийстчестърски университет? Мили боже, тя със сигурност е познавала баща ми!

— Слушай, сега трябва да вървя, защото ме чакат — добави Бен. — По-късно пак ще ти се обадя, за да разбера дали имаш някакъв напредък.

— Благодаря ти много за „сламката“. Убедена съм, че ще свърши голяма работа.

— Работим, за да доставяме удоволствие.

Набрах заглавието, но ударих на камък. Тиражът се оказа отдавна изчерпан, а отделните бройки на старо вървяха по петдесет паунда. В кварталната библиотека не разполагаха с копия от нея. Налагаше се да потърся помощта на Британската библиотека. После кликнах на Патриша Мортън и открих, че след близо четиридесет години, вече професор, тя продължава да работи в същия университет. Почти сигурно е познавала баща ми.

Драга професор Мортън,

Аз изследвам живота на една бивша пациентка, която може би е била сред хората, интервюирани от Вас в болницата „Хелена Хол“ през 70-те години на миналия век. Казва се Мария, известна още като Куини. Освен това се опитвам да открия екземпляр от Вашата книга Историята на „Хелен Хол“, но засега без успех. Ще бъда много благодарна за помощ от Ваша страна.

С най-добри пожелания,

Карълайн Медоус

Отговорът пристигна малко по-късния същия следобед.

Драга госпожице Медоус,

Благодаря, че се обадихте. Не преставам да се учудвам, че изследването, което направих преди толкова години (за моята докторска дисертация), продължава да се чете и до днес. Разбира се, интервютата ми бяха анонимни, а в момента едва ли ще си спомня имената на всички, с които съм разговаряла. Оттогава изтече много време. Все пак ще помоля моята асистентка Сара да прегледа архивите. Както вече сте се уверили, моята книга е отдавна изчерпана, но в Британската библиотека или в библиотеката на нашия университет положително разполагат с екземпляри. Ако се нуждаете от допълнителна информация, не се колебайте да се свържете с мен.

Професор Патриша Мортън,

Факултет по социология

На другата сутрин включих компютъра си и открих, че там вече ме чака нов имейл.

Драга госпожице Медоус,

Професор Мортън ме помоли да се разровя в архивите, където открих списък на хората, която е интервюирала за своето проучване. Между тях фигурира името Мария Романо. Това ли е жената, която търсите?

Сара Бъкъл,

Асистент на професор Патриша Мортън,

Факултет по социология

— Мили боже, какъв резултат! — изкрещях извън себе си аз и започнах да танцувам около масата. Мария наистина е съществувала, а сега бях открила и човек, който беше разговарял лично с нея! Ако тя се окаже създателката на моята кувертюра, може би — само може би! — ще успея да разкрия тайната на онова кратко стихче, а също така и начина, по който моята баба се беше сближила с нея. Кой знае, може би дори ще успея да разкрия как се е сдобила с всичките онези кралски коприни?

Драга Сара,

Много Ви благодаря, че осъществихте връзка с мен.

Разполагате ли с интервютата на професор Мортън и ако да, ще бъде ли възможно да ми изпратите копие от разговорите й с Мария?

Отговорът дойде почти незабавно:

Драга Карълайн,

За съжаление свалените записи са изгубени, но в замяна на това разполагаме с оригиналните касетки. Ако сте готова да платите за свалянето на записите, можем да уредим това тук, в университета. Можете да ги прослушате тук, на място. Мисля, че все още разполагаме с един стар касетофон, който бихте могла да използвате.

Разбрахме се да я посетя след три дни. Университетът се намираше само на няколко километра от Холмфилд, тъй че можех да го комбинирам и с посещение при мама.

Набрах един благодарствен есемес до Бен, отговорът, на който гласеше: Страхотна новина. Ще имаш ли време за едно питие след това?

 

 

Грубата бетонна архитектура на университетския кампус, която през 60-те години на миналия век със сигурност е била считана за авангардна, днес изглеждаше отегчителна и подгизнала от дъждовете. Арктическият вятър нахлуваше безпрепятствено през Северно море и виеше с пълна мощ между сградите. Докато прекосявах паркинга, станах вир-вода от почти хоризонталните водни струи. В центъра на всяко от свързаните площадчета бяха поставили огромни бетонни кашпи с дръвчета и храсти, вероятно за да смекчат острите ръбове на всичко наоколо, но по това време на годината растенията бяха голи и се бореха да оцелеят сред боклуците около тях. По площадчетата се виждаха малки групички студенти, почти всички облечени в еднакви черни дрехи, които бързаха да се спасят от поривите на вятъра, разнасящ найлонови торбички и пластмасови чаши.

Започнах да си пробивам път през дълги коридори, покрити с линолеум. Във въздуха се долавяше носталгичната миризма на полиращи препарати и престояло кафе. Най-после се добрах до вратата, на която имаше табела с надпис „Факултет по социология. Администрация“.

— Карълайн? — надигна се от мястото си едра и усмихната жена. — Аз съм Сара. В момента професорът има часове, но скоро ще се освободи. Идвате за записите от „Хелена Хол“, нали?

Стиснах ръката й.

— Много ви благодаря за отзивчивостта — рекох.

— Няма проблем — отвърна Сара и почука слепоочието си с перфектно лакирания си показалец. — Мисля, че бяха тук… — Отвори големия метален шкаф за документи до себе си, от който се търкулна тежка ролка чертожна хартия, плъзна се покрай главата й и тупна на пода.

— Добре ли сте? — попитах аз.

— О, нищо ми няма — засмя се тя. — Засега ще я оставя там, за по-сигурно.

След известно ровене във вътрешността на шкафа, тя измъкна един голям кашон с надпис „Хелена Хол“ и го тръшна на близкото бюро.

— Трябва ви Мария Романо, нали? — Пръстите й започнаха да прехвърлят пластмасовите кутийки с касетки. — Трябва да е някъде тук. — Вадеше касетките една по една и ги подреждаше на бюрото, но никоя от тях не съдържаше това, което ми трябва. Започнах да се страхувам, че напразно съм се разкарала, но в същия момент тя надникна във вътрешността на кашона и измъкна някакъв етикет, който явно се беше залепил за дъното.

— Ура, ето я! Мария Романо. Сега остава да открием и пакета, от който е паднало това нещо…

Сред купчината върху бюрото имаше четири номерирани касетки, пристегнати със стар ластик.

— Трябва да са тези. Патси каза, че са четири. Сега ни остава да открием и касетофона… — Жената отново се гмурна в огромния шкаф, но без успех. Това я принуди да придърпа един стол на колелца и предпазливо да се покатери върху него.

— Разумно ли е това? — попитах аз и отидох да хвана въртящата се седалка. Без да показва никакъв страх, тя се повдигна на пръсти и надникна към най-горните рафтове.

— Ето го!

В ръцете й се появи черна пластмасова кутия с прозрачен панел и дебел кабел, увиснал отзад.

— Модерна технология в стил 70-те — промърморих аз, докато й помагах да слезе от стола. — Прадядото на уокмена, който толкова много обичах като тийнейджърка. Мислите ли, че все още работи?

— Трябва да го изпробваме — сви рамене Сара. — Запазих една класна стая, където можете да слушате на спокойствие. Там има и кафе машина, но лично аз бих ви препоръчала барчето на площада.

Излязохме в коридора. Насреща ни се появи стройна жена с атлетична фигура, облечена с плътно прилепнал към тялото пуловер от тъмночервен кашмир и гердан от лъскави мъниста, боядисани в абстрактни цветове. На лицето й грееше широка усмивка.

— Вие трябва да сте Карълайн Медоус — разтърси ръката ми тя. — Патси Мортън.

По моя преценка със сигурност беше прехвърлила шейсетте, но изглеждаше поне с десет години по-млада. Единствено посивялата, стегната на тила коса, издаваше възрастта й. Тя нямаше нищо общо с предварителните ми представи: лаконична, късо подстригана, обувки с плоски подметки и сухото поведение на жените — учени, които бях срещала в миналото.

— Много ви благодаря за помощта, професор Мортън — рекох.

— Наричайте ме Патси — отвърна тя, докато очите й одобрително ме разглеждаха. — Виждам, че Сара е открила както записите, така и стария ми верен касетофон. Имате ли време да разменим няколко, думи, преди да започнете?

Кабинетът й се оказа изключително тесен, вероятно поради високите до тавана и отрупани с книги рафтове. В него имаше място само за бюрото и самотен стол за посетители, застлан с красива, ръчно плетена покривка. Лъчите на слънцето падаха върху няколко прашни саксии с цветя. Гледката от прозореца беше наистина панорамна, обхващаща не само площадите и бетонните сгради, но и далечните очертания на Ийстчестър с часовниковата кула над сградата на кметството. На дъската над бюрото й бяха забодени няколко снимки: добре изглеждащ мъж на плажа, качил малко дете на раменете си; самата Патси в компанията на други деца — вероятно внуците й — всички широко усмихнати пред обектива.

Седнахме и тя ме погледна право в очите.

— Извинете, че ще ви попитам направо, госпожице Медоус, но имате ли някаква роднинска връзка с покойния професор Ричард Медоус?

Сърцето ми пропусна един такт.

— Той ми беше баща — отвърнах. — Познавахте ли го? Всъщност, мислех си, че това е напълно възможно. Щях да ви попитам, но…

— Да, наистина съм толкова стара — засмя се тя. — Имах щастието да участвам в един негов семинар, когато бях във втори курс. По онова време университетът беше съвсем нов и всички бяха много щастливи да привлекат човек от неговия калибър. Благоговеехме пред репутацията му на човек с гениален ум и безспорен авторитет в своята област. В същото време той непрекъснато беше на наше разположение, щедър и любезен към все още начинаещите студенти. Лично аз съм убедена, че именно под негово влияние се насочих към проблемите на душевното здраве.

Приятно ми беше да чуя, че баща ми е бил толкова обичан и уважаван, но едновременно с това и малко тъжно.

— Била съм едва тригодишна, когато почина — промълвих аз. — Много бих искала да го опозная по-отблизо.

— Знаете ли, че сте негово копие? — меко подхвърли тя. — Почти се стреснах, когато ви видях.

— Рядко съм срещала хора, които са го познавали приживе, ако не броим мама и баба — отвърнах аз, леко смутена от начина, по който ме гледаше.

— Майка ви жива ли е?

— О, да. Тя е само на седемдесет и три, но за съжаление има проблеми с паметта. Разбира се, беше много по-млада от него. Запознали са се в Калифорнийския университет, където му е била студентка, а след известно време са се преместили тук.

— Не съм изненадана. Според мен всички момичета бяха влюбени в него, включително и аз. Красив, с руса коса дори и след като беше прехвърлил петдесетте, с прекрасни сини очи, които явно сте наследила от него. — Тя ми се усмихна през бюрото: — В негово присъствие всички сякаш израствахме в собствените си очи, толкова беше специален…

— Благодаря за топлите думи — тихо отвърнах аз, обзета от чувството за огромна загуба, примесено с нещо като завист, че жената насреща ми не само беше достатъчно възрастна, за да го познава, а дори е била негова студентка.

В стаята се възцари тишина.

— А сега ми разкажете защо проявявате интерес към моето изследване — подхвърли след известно време тя.

Започнах с наследената от баба кувертюра, за кралските коприни и за жената на име Мария, която най-вероятно я беше ушила — същата, която професор Мортън беше интервюирала.

— Беше избродирала едно малко стихче на гърба на покривката — добавих аз, а след това го изрецитирах по памет.

— Хм — промърмори тя. — Прекалено сантиментално, но не нетипично за онова време.

— Спомняте ли си Мария?

Тя поклати глава, но устните й се разтеглиха в дяволита усмивка.

— Всичко ми е като в мъгла, но след вашето обаждане се опитвам да си я спомня. Мога да кажа, че макар и дребна, тя демонстрираше силен характер. Малък човек, но голяма личност. Управителят на болницата се опита да ме убеди, че не бива да вярвам на нито една нейна дума.

— Защото е била ненормална?

— Така твърдеше той, а мнението му се потвърждаваше от болничните документи. Но когато се срещнах с нея, не открих нищо ненормално. По това време вече я бяха изписали и тя живееше в Лондон при някаква стара приятелка. Животът й е бил невероятно тежък, а начинът, по който го описваше, беше труден за слушане.

Очите й за миг се вдигнаха към стенния часовник.

— Съжалявам, но имам лекции. Нали мога да ви оставя на грижите на Сара?

Насочихме се към вратата, после тя изведнъж спря и се обърна.

— Щях да забравя да ви предам това — промърмори и тикна в ръцете ми някаква стара тетрадка с издраскани твърди корици. — Работният ми дневник от онова време. В него ще откриете някои бележки за срещите ми с Мария, които може би ще ви помогнат да си съставите по-точно мнение за нея. Маркирала съм съответните страници. Ще ви помоля да го оставите на бюрото на Сара, заедно с касетките. Сама разбирате, че са доста ценни. Поверявам ви ги само защото сте дъщеря на професора, а това означава, че мога да ви имам доверие.

 

 

Класната стая миришеше на прах и мазни сандвичи — обичайната студентска храна. Затворих след себе си и седнах зад близката маса, маркирана със следи от чаши и разни драсканици с флумастер.

Разлистих дневника на професор Мортън, изчетох отбелязаните страници, а после ги заснех с телефона си за по-късна употреба. Опрях снимката на баба и Мария на чашата си с кафе, а след това пъхнах първата касета в древната звукозаписна машина, поех си дълбоко дъх и натиснах клавиша за възпроизвеждане.

Сърцето ми почти спря, когато съскането на лентата отстъпи място на дрезгавия глас, буквално вибриращ от интелигентност и скрита самоирония. Голата стая и гледката навън постепенно се стопиха и изчезнаха. С напрегнато внимание слушах лекото поскърцване на касетата и невероятната история, записана върху нея преди повече от четиридесет години, превръщайки я в някаква капсула на времето.

Жената на снимката сякаш оживя — мимолетно, но пълноценно, като на блуждаеща нощна пеперуда. Жизнеността й се потвърждаваше от гласа: смел, бунтовен и жизнен — дори мъничко игрив, въпреки всичко, с което се беше сблъскала. Изведнъж ми се прииска да я познавам.

 

 

След три часа и още няколко чаши кафе, плюс един сандвич със сирене на почетна възраст, аз вкарах четвъртата касета и за последен път натиснах бутона за възпроизвеждане.