Лиз Треноу
Забравената шивачка (19)

19.

Още на трета страница очите ми плувнаха в сълзи. Нямах друг избор, освен да прекъсна четенето и да грабна рулото с домакинска хартия, за да попреча на сълзите да покапят по страниците, изписани с прецизния почерк на баба ми.

Накрая, когато прочетох милите прощални думи, аз се сгуших на дивана и затворих очи, изтощена от емоционалната въртележка, на която се люшках през последните часове. За пръв път се разплаках, когато прочетох за мъката на баба, останала бездетна: „Мъка, която ме обземаше ден и нощ“. В моите очи тя винаги е била една силна и позитивна личност. Просто не разбирах как е страдала в мълчание, водена от елементарна лоялност към съпруга си. А после, когато разказва за срещата си с Мария, аз инстинктивно усетих какво ще последва и изведнъж ми стана трудно да продължавам с четенето. Идваше ми малко прекалено.

Нещата започнаха да се изясняват и по отношение на всичко, което бях изчела през последните няколко седмици: баба Джийн се оказва „Маргарет“, за която Мария споменава в записите и която е избягала, тъй като съвпаденията са станали твърде много; рожденият ден на баща ми празнувахме винаги на 12 ноември, но фактически той беше попаднал в прегръдките й ден по-рано, на 11 ноември 1918 г., в Деня на примирието — когато Мария беше родила детето си.

Какво ли е преживяла баба, познаваща бездетието с цялата му безкрайна тъга, когато изведнъж се изправя лице в лице с жената, чието дете беше приела отначало несъзнателно, дори против волята си? След което е потънала в срам и чувство за вина, от които не се е освободила до края на живота си — едно тежко бреме, което става направо непоносимо от невъзможността да го сподели, с когото и било? Каква горчива ирония е бил фактът, че се е озовала в същата болница със силно нервно разстройство!

Все още чувам гласа на Мария, описващ пристигането й в болницата, а след това и раждането на детето, по време на което почти умира в ръцете на некомпетентни или небрежни сестри. Цялото тяло ме заболя за нея — за детето, което й отнемат, за лъжите, които са й наговорили. Но въпреки всичко, някъде дълбоко в себе си, тя е убедена, че го е чула да проплаква и това й дава надежда, че то все още е живо. Много добре разбирам, че именно това я довежда до лудост.

Лабиринтът от мъка и вина, в който се оказват преплетени тези две непознати жени, е нещо почти невъзможен за разбиране.

В първия момент почти не обърнах внимание на необикновените последици от тази плетеница, вероятно поради бурята от емоции, която предизвика у мен този дневник. Но после те се стовариха върху мен с цялата си болезнена сила и стомахът ми се сви. Първо, защото собственият ми баща вероятно, или не — по-скоро сигурно — е бил бебето на Мария; второ: водният знак на писмото реално потвърждава твърденията на Мария, че е имала връзка с принца; трето: че детето действително е от него и четвърто: че баща ми на практика е незаконен син на Уелския принц!

Мили боже! Това беше лудост! Странна, глупава, абсолютно невъзможна лудост! Която се случва точно на мен — заклетата републиканка, която не дава пет пари за кралското семейство, която дори не беше гледала сватбата на Даяна по телевизията и изобщо не си направи труда да приветства кралицата, появила се в Ийстчестър за откриване на новото училище!

Представата за дядо с кралска кръв, особено когато става въпрос за един долнопробен женкар на млади години и привърженик на нацистите на средна възраст — беше достатъчно противна, но в главата ми се появиха и други, още по-тревожни видения: как историята стига до медиите, как репортерите се тълпят пред вратата ми и ме преследват дори в супермаркета — разбира се, придружени от категорично отричане от страна на двореца, които ме карат да изглеждам като някакъв идиот, който търси внимание.

Не. Никога няма да позволя това. Заклех се, че няма да спомена пред никого тази доказана част от живота на Мария. Нито на мама, нито на Бен, нито на приятел или бъдещ съпруг.

За водния знак върху писмото знаеше единствено Ели Биван.

Още утре щях да й се обадя и да я помоля за професионална конфиденциалност. В писмото и дневника на баба не се споменаваше нищо за Уелския принц. Патси Мортън действително беше прослушала записите, но тя не е имала основания да вярва на историята, разказана от Мария. Мама вероятно изобщо не беше чувала за нея, но дори да беше обратното, тя едва ли щеше я разкаже на някого. Не и в сегашното си състояние. Някой ден може би ще прошепна нещичко в ухото на Джо, но само така — от приятелство и лоялност. Сигурна съм, че тя веднага ще разбере защо това не бива да стига до чужди уши.

Реших, че тайната ще остана скрита в кувертюрата. Така, както е престояла там в продължение на почти сто години.

Налях си още една чаша вино и направих опит да подредя емоциите си. От момента, в който измъкнах кувертюрата от куфара — едва преди няколко седмици — и прочетох стихчето в подгъва, аз усещах, че в нея има нещо специално. А сега вече знаех какво е то.

Извадих снимката. Баба, седнала на дивана. Мария зад нея, извърнала рамо така, сякаш си тръгва. Или може би пристига. Но в нея имаше и още нещо познато, което не бях забелязала досега. Шарките на роклята й. Дали същият плат не беше използван и за пачуърка? Извадих кувертюрата от багажника на колата, разстлах я върху масата в трапезарията и започнах да сравнявам шарките й с тези на снимката.

Съвпадения обаче липсваха. Но тогава къде бях виждала тази тъкан? Прозрението дойде внезапно. Скочих на крака и се втурнах към лавиците с книги. Измъкнах албума и го отворих на последната страница, където бях намерила снимката. Там имаше и още една — аз, седнала на коляното на Мария, а не на баба. Тя ме придържаше с една ръка и ми четеше нещо. Отлепих прозрачното фолио и измъкнах фотографията. На гърба й имаше надпис с молив: Мария и Карълайн, февруари 1972 г.

Спомените нахлуха в съзнанието ми с почти болезнена яснота, дишането ми спря. Бях останала да спя у баба и точно тогава тя ми разказа за кувертюрата, добавяйки, че на следващия ден ще ни гостува една „важна особа“. Вероятно е имала предвид Мария — моята кръвна баба. Жената, чиято най-голяма ценност в живота е било шишенце одеколон. Стори ми се, че отново вдъхвам лекия аромат на лавандула.

Вероятно това е била първата ни среща.

Представих си как се е чувствала Мария и очите ми отново се насълзиха. Тя не беше открила момчето, което считаше за свой син, но в замяна на това беше разбрала, че синът й има щастлив живот, че е бил обичан и почитан, станал е уважаван учен, създал е семейство и има дъщеря.

По трагично стечение на обстоятелствата тя така и не се среща с него, но сега, благодарение на приятелката си, най-после се беше запознала със своята внучка.

Спомних си, че гласът й ми се стори странно познат още в мига, в който започнах да прослушвам записите. Не само познат, но и някак необяснимо близък. Тембърът и дяволитият смях, които може би бяха заложени и в собствените ми гени? Решително ми допадаше твърдата й решимост да постигне нещо в живота и да се бори с несправедливостите в него. Точно като баба, мама и, надявам се, като самата мен.

След цял живот работа Мария най-после беше завършила своята кувертюра, украсявайки ръбовете й със скицираните от баба лъчи, които най-вероятно са били посветени на мен, нейната внучка. А после с посредничеството на баба я беше завещала на мен. Това беше историята на живота й, украсена със спомените за хората, които беше обичала. Спомени, съшити в уникалния пачуърк.

Фактът, че любимата ми баба Джийн не беше от моята кръв, нямаше абсолютно никакво значение за мен. Тя завинаги щеше да си остане най-важният член на семейството ми и усещането ми за принадлежност. Имах чувството, че вместо да загубя своята баба, изведнъж се бяха сдобила с две.

В крайна сметка, след всичките години на мъки и страдания, историята имаше щастлив край. Или почти. Мария беше намерила покой и подкрепа в приятелството си с Нора, а в последните години от живота си беше успяла да осъществи контакт и с внучката си. Най-после се беше върнала у дома.

„У дома“. Това бяха думите, които отекнаха в съзнанието ми. За мен завръщането у дома винаги беше означавало да дойда тук, в тази малка къща. Защо се бях противопоставяла на това чувство досега?

От финансова гледна точка всичко изглеждаше перфектно: продажбата на апартамента щеше да ми помогне да се разплатя с Ръсел и да ми останат малко пари като начален капитал за новото начинание — най-вече, за да превърна гаража в тапицерска работилница. Пак с тези пари щях да покривам разноските на мама в Холмфилд — в случай че тя реши да остане там. А ако предпочете да се върне — и разходите за гледачки тук, в нейния дом.

Обмисляйки тези възможности, изведнъж бях обзета от главозамайващото чувство на завърналата се сигурност. Сърцето ми отново се изпълни с оптимизъм. През последните няколко седмици животът ми беше претърпял такива промени, че вече почти не познавах предишната си същност — същност на амбициозен, високоплатен роб с осемнадесетчасов работен ден. В момента тези ценности ми се струваха тривиални и излишни. Имах чувството, че дори визуалните ми възприятия бяха претърпели радикална промяна. Изчистените минималистични цветове в апартамента, които някога обичах толкова много, изведнъж започнаха да ми се струват студени и лишени от характер, особено в контраст с ярките тъкани на новата тапицерия, върху която работех.

Представих си голите скелети на креслото и табуретката за крака, бъркотията от пълнежи и парчета плат, които бях оставила след себе си. Решението изглеждаше просто и ясно. За да довърша работата по креслото и столчето, ще ползвам услугите на професионален тапицер. Независимо от цената. Ако клиентите на Джъстин ги харесат (както се надявах), поръчките им ще бъдат изпълнени в съответствие с най-високите стандарти. От това зависеше репутацията ми на млад и утвърждаващ се дизайнер в бранша.

Разбира се, превръщането на тази занемарена къща в истински дом щеше да изисква много работа — от подмяна на дограмата на прозорците и вратите до тотална промяна на вътрешното пространство. Приоритетите бяха очевидни — ново централно отопление като за начало, а с течение на времето и вътрешно и външно боядисване.

Но вместо да се умърлуша, идеята ми вдъхна нови сили: представих си, че освен да преустроя гаража в работилница, бих могла да превърна стаите на долния етаж в нещо като изложба на своите идеи за интериорен дизайн. Никакви кремави килими и дивани с мека кожа. Това трябва да бъде един топъл и гостоприемен семеен дом. Останах опиянена от точността на това определение.

А след като кувертюрата бъде реставрирана, тя ще се превърне в гордостта на този семеен дом и винаги ще ми напомня за моите две забележителни баби.

Миг по-късно телефонът ми издаде мелодичен сигнал за получено съобщение.

Ще бъде при теб в десет. Бен.