Лиз Треноу
Забравената шивачка (14)

14.

Касета №4, страна „А“

— Как се чувствате, когато след толкова години говорите за престоя си в „Хелена Хол“?

— Странно, мила, много странно. Все едно че говоря за друг живот, но всъщност е точно така. Към края обаче това не ми правеше кой знае какво впечатление. Имах приятелки, разполагах с достатъчно цигари, а и шиенето ми помагаше. През по-голямата част от времето храната беше достатъчна. Големият ми проблем беше, че никой не вярваше на това, което казвах. По тази причина престанах да говоря за миналото си, заключвайки го дълбоко в себе си. А когато въпреки волята си споменавах за него, всички бяха единодушни, че отново чувам гласове.

Но историята на живота ти е това, което представляваш, нали? А след всичките хапчета и терапии бях започнала да се чувствам като никой. Всички, включително персонала, продължаваха да ме наричат Куини. Не е учудващо, че накрая почти бях забравила коя съм. Те ми откраднаха истинската Мария. Едва когато излязох навън — някъде около 50-те, отново започнах да възвръщам самоличността си. Освен това ми беше много приятно да разговарям с теб, мила.

— На мен също.

— Само като си помисли човек, че оттогава изтекоха повече от двадесет години!

(Тежка въздишка.)

— Двадесет години свобода, която всеки ден приемах като Божия благословия. Напускането на болницата ми върна миналото. Оттогава насам не съм преставала с опитите да го сглобя отново. За известно време изпитвах силен гняв за живота, който ми бяха отнели, но когато човек непрекъснато се гневи на себе си, той не може да стигне далеч. По тази причина реших да обърна гръб на миналото и да се радвам на годините, които все още бяха пред мен. Има ли някаква истина в слуховете, че това място ще бъде затворено завинаги?

— Така се говори. Голяма част от пациентите вече са се върнали в обществото, също като вас.

(Остър смях, разкъсван от бронхиални пристъпи.)

— Ха! Така ли го наричат сега? Вече съм виждала някои от тях да се мотаят по улиците, натоварени с кашони и вързопи.

— Да. Страхувам се, че някои от тях направиха именно този избор.

— Защото не са имали друг, нали?

(Тя пали цигара, поема дима с познатото хриптене и бавно го изпуска, преди да заговори отново.)

— Аз обаче извадих късмет, че имаше при кого да отида. Според мен ми се полагаше и малко късмет, защото никога преди това не бях имала такъв.

Но да не забравяме, че в началото никак не ми беше лесно. Страхувах се от всичко, което виждах: коли, автобуси, тълпи от хора, щъкащи във всички посоки, като мравки. Най-труден ми беше изборът: бял или черен хляб, масло или маргарин, конфитюр или мармалад, чай или кафе? Вътре никога нямахме подобен избор — ядеш каквото ти сипят, а ако то се окаже недостатъчно или някоя като Уини ти отмъкне чинията, просто оставаш гладна.

Най-много гладувахме по време на втората война, знаеш. Това бях шест много трудни години. Повечето мъже от персонала заминаха на фронта, а жените работеха в тила. Почти нямаше кой да се грижи за нас. Наложи им се да затворят няколко отделения, а нас ни натикаха в онези, които останаха отворени. Май ти споменах, че мен ме бяха преместили в една от вилите, разпръснати из комплекса. Тогава вече бях достатъчно благоразумна, за да не им създавам проблеми. Бях готова на всичко, за да се озова на новото място. Там беше много хубаво. Пълно спокойствие сред красиви градини, цивилизовано отношение. Почти като в нормалния живот.

Но когато войната избухна, те затвориха вилите и ни върнаха в основната сграда с ужасните коридори, кънтящи от виковете и стенанията на луди хора. На всичкото отгоре почти не ни пускаха навън, тъй като нямаше кой да ни извежда.

Храната ставаше все по-лоша. Почти всичко изчезна — кондензирано мляко, банани, лимони, шоколад. Само от време на време получавахме по мъничко масло, сирене или месо — разбира се, разделени на нищожни порции. Чувахме как готвачите мърморят, докато хвърляха в чиниите ни поредното си изобретение — някаква мътнокафява каша, забъркана предимно от ряпа и моркови. И така всеки Божи ден.

Мъжете започнаха да прекопават градините и да сеят нещо, с което да ни хранят — най-често моркови. Но семената, които посадиха, пипнаха бялата муха, черната муха, а след това и всички видове мухи, бъдещи се на територията на кралството. Това беше така, защото мъжете нямаха понятие от селско стопанство, а и липсваха химикали за борба с вредителите. Вероятно ги пазеха за пациентите. Растенията изсъхваха до корен, а стомасите ни се свиваха от глад с всеки изминал ден.

Слава богу, че шивалнята продължаваше да работи. Ако бяха затворили и нея, аз със сигурност щях да се побъркам отново. Цял ден без почивка шиехме униформи от тежък шевиот в защитен цвят — това беше нашият принос за родината. Но тази материя е направо ужасна, особено за допотопните машини, с които разполагахме. Иглите се чупеха, совалките блокираха през няколко минути, а пръстите и гърбовете ни се сковаваха от болка, тъй като се налагаше да притискаме плата с цялата си тежест.

Въпреки всичко това, аз успявах да открадна по няколко минути на ден — обикновено по време на обедната почивка, за да работя върху покривката си. Вече ми поверяваха ножици и игли, а това означаваше, че необходимостта да ме наблюдават непрекъснато, беше отпаднала. Двете централни карета — едното за принца, а другото за бебето, вече бяха готови и аз започнах да работя по третото.

Надзирателката ми достави някакви изрезки: главно памучни парчета на лилави ивици, от които изработвахме униформите на младшите сестри, сив плат за ризи, предназначени за пациентите от мъжки пол, а също така и малко кремав поплин за униформите на администрацията, които си оставаха непроменени. Цветовете си хармонираха достатъчно добре, но тъканта изглеждаше плоска и обикновена — особено на фона на брокатите и сложните форми, които бях създала върху вътрешните карета. По тази причина реших, че това каре трябва да бъде коренно различно и помолих да разгледам няколко стари списания, за да си създам определени идеи. Чувала ли си за кубизма, мила?

— Не беше ли някакво артистично течение?

— Да, нещо такова. В едно от списанията прочетох за начина, по който кубистите превръщат картините си в блок от цветове — включително портрети и пейзажи, и това ме накара да потърся начин да използвам гладките си парчета плат на блокове. Те се подчиняваха много по-лесно на извивките.

Идеята ми хрумна, докато тананиках името си: М като Мария. А също така и като Маргарет. Трябваше само да намеря начин да направя една редица главни букви М върху контрастиращо парче плат, която със сигурност би оформила интересни шарки. След като известно време си поиграх с няколко други идеи, стигнах до решението за кройка от редица букви М, но свързани помежду си на зигзаг във формата на стълбица. Това ми се стори справедливо заради годините, прекарани в огромни палати със стръмни стълбища, които горките ми крака бяха принудени да катерят.

 

 

Да знаеш, че все пак извадих голям късмет в ужасната нощ на 1942-а, когато проклетите германци бомбардираха болницата и улучиха женското отделение оттатък коридора, буквално на няколко крачки от леглото ми. Така и не стана ясно защо бяха решили да хвърлят бомбите си над място, в което бяха затворени луди хора. Предполагам, че са го взели за фабрика или болница, още повече че отвъд пътя, съвсем близо до нас, бяха разположени военни поделения. Но както и да е. Настъпи истински хаос. Наистина, ние успяхме да измъкнем няколко души живи, но броят на убитите достигна тридесет и шест души, между които и две сестри.

— Помагала сте при спасението на хора? Значи ви позволиха да излезете навън?

— Една от бомбите падна толкова наблизо, че изкърти вратата на нашето отделение. Ако не бяхме се скрили под леглата, сигурно щяхме да се разлетим из стаята. Когато бомбардировката свърши, отвън долетяха писъци и стенания. Сестрите от нощната смяна хукнаха да помагат, а аз ги последвах. Никой не ме спря. Бомбата беше отнесла целия ъгъл на сградата заедно с отделението. Сякаш беше отчупен от гигантска ръка. Тухлите и покривът бяха образували огромна купчина на земята, от която стърчаха части от човешки тела и се разнасяха викове за помощ… Дори и в момента цялата настръхвам…

Никой не пое нещата в свои ръце. Аз просто се втурнах към купчината и започнах да разчиствам тухлите и мазилката, крещейки с пълен глас, че помощта идва. Ръцете ми веднага се разкървавиха, но това нямаше значение. Забелязах това доста по-късно, когато бях оплескала с кръвта си всичко наоколо. След известно време се появиха надзиратели и пожарникари, които се заеха да ни показват как да изравяме пострадалите, без да им причиняваме допълнителни страдания. Вече бяхме измъкнали неколцина, но в тежко състояние — със счупени ръце и крака и други сериозни наранявания. Товарехме ги в линейките, за да бъдат откарани в болница. Не съм сигурна колко от тях изобщо се върнаха обратно.

На разсъмване пред очите ни се разкри страшна гледка. Напомням ти, че беше август и слънцето изгряваше доста рано. По предварителни изчисления, доколкото имаше такива, бяха изчезнали около четиридесет души. Натикаха ни обратно в болничните отделения, а после им се наложи да гонят няколко луди, които се бяха пръснали из района. Двадесет и четири часа по-късно се разнесе слух, че бяха изровили живи още двама пациенти — основно благодарение на острия слух на някакво местно ченге, което беше доловило скимтенето им изпод руините.

Вероятно съм била в шок, защото ми сложиха инжекция и спах в продължение на часове. Но дори лекарствата не бяха в състояние да прогонят от съзнанието ми писъците, кръвта и разкъсаните тела. Кошмарът на тази нощ не изчезва дори днес, когато съм вече възрастна жена.

(Продължителна пауза.)

— Добре ли си, Мария?

(Звук от бълбукане на течност, вероятно вода.)

— Така вече е по-добре, благодаря. Да продължавам ли?

— Да, моля. Стига да се чувстваш по-добре…

 

 

— Мисля, че скоро ще свършим. Не остана много за разказване, защото големият ден настъпи няколко години след края на войната. Най-хубавият ден в живота ми.

Ние не получавахме писма, знаеш. Или получавахме, но много рядко. В онази сутрин, малко след закуска, аз се подготвях за обичайния работен ден в шивалнята. Почти не обърнах внимание на старшата сестра, която се появи в отделението с плик в ръка. Но тя спря точно пред моето легло и ми го подаде.

— Имаш писмо, Куини. Трябва ли ти помощ, за да го прочетеш?

Разбира се, жената каза това с най-добри намерения, но аз й се озъбих, объркана от необичайността на ситуацията:

— Не, благодаря, ще се справя и сама!

Грабнах плика и го пъхнах под блузата си. Личеше й, че изгаря от любопитство да разбере какво пише вътре, но писмото беше предназначено за мен, така че „не, мерси много“. Сърцето блъскаше в гърдите ми с такава сила, че направо се чудех дали няма да се срина на пода. Все пак успях да стигна до тоалетната и да заключа след себе си.

Надписът върху плика беше кратък и ясен: „За Мария Романо, болница «Хелена Хол», Ийстчестър“. Всички тук ме знаят като Куини и по тази причина веднага реших, че писмото е от Маргарет, въпреки че не познавах почерка й. Нямаше от кого друг да бъде. Тя беше единствената, която ме попита имам ли нещо против прякора си, а след като отговорих, че предпочитам истинското си име, винаги ме наричаше Мария.

Този път успях да запазя писмото и го донесох да го видиш.

— Ще ми го прочетеш ли?

— Добре, мила. Само да си намеря очилата. Аха, ето ги…

(Тя прочиства гърлото си и започва да чете.)

Драга Мария,

Надявам се, че това писмо ще те завари в добро здраве. Помниш ли старата си приятелка Нора? От Замъка и от двореца?

Бях ти обещала да те намеря, но след като замина, никой не пожела да ми каже къде си. През всичките тези години не съм преставала да те търся. По някое време получих писмо от двореца, което явно бяха забравили да ми изпратят. Аз напуснах работата си там преди много години. В момента съм вдовица, но Господ ме дари със син и снаха, които живеят наблизо.

Съдейки по адреса, ти вероятно си зле. А може би отдавна си напуснала това място и вече си по-добре? Ако е така, много се надявам да ти препратят писмото. Страшно много искам да те видя и да разбера какво се случи с теб и твоето бебе.

Пиши ми веднага и ми кажи къде си, за да дойда да те видя.

С обич,

Нора (вече не Федърстоун, а Ковалски)

— Какво мило писмо. Сигурно си била много развълнувана, когато си го получила.

— И още как, мила. Отначало си помислих, че сънувам и дори се ощипах, за да съм сигурна, че всичко това е истина. Нора! Жива и здрава, готова да дойде да ме види? Момичето, което винаги бях приемала като родна сестра? Последното нещо на света, което очаквах, беше да получа вест от приятелката си от детинство след цели тридесет години, прекарани на онова място.

Мислех си, че отдавна ме е забравила или погълната от собствения си живот, просто беше престанала да ме търси. По едно време дори ми мина през ума, че може да е загинала по време на войната. Писмото й беше пълна изненада за мен — като сбор от всички коледи и рождени дни в живота ми — не, че тези празници са били нещо особено, но ти разбираш какво искам да кажа. Сърцето ми сякаш се изду, беше ми трудно да дишам. Главата ми буквално щеше да се пръсне от щастие. Наложи се бързо да пъхна писмото под блузата си, за да предпазя вълшебните думи от сълзите, които рукнаха от очите ми.

Постепенно се успокоих и се прибрах в отделението. Старшата сестра надникна от дежурната стая с въпросително вдигнати вежди. Широката ми усмивка беше доказателство, че имам добри новини, но в онзи момент нямах никакво намерение да ги споделям с нея.

Времето в шивалнята се точеше бавно. Налагаше се да почакам до следобедния чай, за да стигна до стаята за почивка на пациентите, където, в едно от чекмеджетата, имаше хартия, пликове и писалки. Разбира се, ние можехме да ги използваме само с предварителното разрешение на някой от персонала, но общо взето болницата вече се беше превърнала в едно доста по-цивилизовано място. Ще опитам да си припомня какво й написах в отговор: Мила Нора, страшно се зарадвах на писмото ти. Да, аз все още съм тук и едва ли скоро ще бъда някъде другаде. Ела да ме видиш при първа възможност. А отдолу се подписах така: Твоята малка сестричка Мария.

Стори ми се, че изминаха месеци, преди да получа второто й писмо, но най-вероятно е пристигнало само след няколко дни. В него Нора ме уведомяваше, че ще дойде следващата събота, с автобуса. Едва тогава повярвах, че нещо ще се случи и изпаднах в паника. Тя ме беше виждала за последен път като младо, току-що навършило двадесет и една година момиче — закръглено в талията, но със сладко и невинно лице. Годините на лудост, шокова терапия и злоупотреба с цигари ме караха изобщо да не се поглеждам в огледалото. А след като аз не мога да се понасям, какво би си помислила Нора?! Като нищо можеше да побегне, ужасена от старата вещица, в която се беше превърнала приятелката й от детинство. Все пак разполагах с пълни четири дни, за да се постегна и да заприличам на нещо, но това нямаше как да стане без помощта на старшата сестра.

За късмет, дъртият дракон прие молбата ми благосклонно, Бог да благослови памучните й чорапи. Когато разбра, че ще имам посещение за пръв път от трийсет години насам, очите й омекнаха, а устата й се разтвори в широка беззъба усмивка.

— В такъв случай да се залавяме за работа, хубавице — обяви тя. — Ще трябва доста да те постегнем…

Обикновено посещенията ни при болничната фризьорка продължаваха броени секунди — колкото да подрежат косите ни във формата на пудинг, но този път старшата й намигна и аз останах на стола повече от час. След подстригването бях намазана с малко боя — колкото да покрие сивите косми, а после бях накъдрена и намазана с някаква гадно миришеща субстанция, която трябваше да задържи къдриците на мястото им.

Когато приключиха с мен единодушно обявиха, че приличам на Рита Хейуърт.

— Ама в ковчега — добавих аз. — Я не се занасяйте! — Те се разсмяха, а аз бях толкова доволна, че усмивката просто не слизаше от лицето ми. Когато се прибрах в отделението, колежките ми трудно ме познаха, но това не им попречи да ме вземат на подбив.

— Яяя, каква дама! Да не си завъртяла някое гадже?

— Не едно, а няколко — я вижте как изглежда!

— Откъде взе пари да си платиш фризурата, Куини?

— Явно е направила услуга на някого…

Изобщо не ми пукаше. Може би защото нямах намерение да споделям с тях каквото и да било.

Старшата ме дръпна настрани и ми показа две рокли и три чифта обувки, които беше открила в склада. Към тях прибави чисто нов сутиен и колан за чорапи, в комплект с найлонови чорапи в кутийка — все още рядкост в следвоенните години и под пълна забрана в психиатричните болници, тъй като бяха много подходящи за човек, който е решил да се обеси.

— Иди да ги пробваш — рече ми тя. — Но не казвай на другите, защото и те ще поискат да имат такива.

Най-любопитното беше, че в момента, в който си сложих сутиена и облякох по-хубавата от роклите — още я помня: памучна горна част на ярки щампи — изведнъж се почувствах като нормално човешко същество. За това допринесе и новата ми прическа, фигурата ми все още беше добре. Макар че тънката ми талия издаваше дългите години на недояждане, тя съвсем точно рисуваше портрета на жената, която бих могла да бъда, ако не бях толкова наивна да се влюбя в сините очи и топлия глас на едно хубаво момче.

И тъй, вместо да съм щастлива, аз изпаднах в нещо като депресия. Когато старшата дойде да видим как се справям, аз я посрещнах ревяща, седнала на тоалетната чиния.

— Това е шок, мила — каза ми тя. — Но кой знае, може и да излезе нещо. Например нов живот за теб, защото правилата вече са променени.

Правилата са променени? Какво означава това?

— Зависи от твоята приятелка — продължи тя. — Как ще се почувства, как ние ще я приемем. Може би ще получиш правото да излизаш всеки ден, дори и с преспиване. Така ще усетиш външния свят и ще се подготвиш за него…

Да напусна болницата?! Сигурно няма да ми повярваш, мила, но мисълта да напусна болницата след всичките тези години ми се стори ужасяваща!

— Не! — изкрещях аз. — Не искам да напускам! Ами приятелките ми? — След тези думи отново избухнах в плач, а тя ме прегърна през раменете. За пръв път в живота си усетих проявата на някакви чувства от страна на персонала. Единствено Маргарет ме беше прегръщала.

— Не се безпокой, Куини — прошепна тя. — Нищо няма да се случи против волята ти. А сега съблечи тези дрехи и ги сложи в торбата. Аз лично ще ги съхранявам до събота.

От този момент нататък не можех да мисля за нищо друго, освен за предстоящото посещение на Нора. Дали изобщо ще ме познае след трийсет години? Дали аз ще я позная? За себе си знаех колко много съм се променила — въпреки прическата и дрехите. Но тя? Дали няма да се страхува, както много хора, че лудостта е заразителна? Ами ако се врътне и си тръгне още преди да съм й доказала, че не съм луда?

После в съзнанието ми изплува образът на някогашната Нора — твърда, непокорна и едновременно с това смешна, особено когато раменете й започваха да се тресат от нерви… Момичето, което през всичките тези години остана неотклонно до мен, включително и когато беше убедена, че съм поела по погрешния път.

Не, тя никога нямаше да се уплаши!

 

 

Денят на посещението настъпи. Аз седях в чакалнята за пациенти и изгарях от нетърпение, примесено с мъничко страх. Но когато тя се появи и се хвърли в обятията ми, всичките ми притеснения се стопиха. Сякаш бяхме близки роднини, разделени твърде дълго време. Говорехме една през друга, викахме и се смеехме, докато прегракнахме. И двете не можехме да повярваме, че сме били разделени толкова години. Тя си беше все същата — цяла глава над мен, с прекомерни дълги крайници, големи длани, чипо носле и остри черти, но със светнало от радост лице под сплъстените кичури посивяла коса. Закле се, че и аз не съм се променила, но очите ни издаваха: бяхме остарели едновременно, неспособни да преценим колко много ни е променило времето.

Докато аз стоях заключена в „Хелена Хол“, Нора беше водила един наистина бурен живот. След първата война, преодоляла скръбта си по бедния Чарли, тя се запознала с един дворцов кочияш на име Сам Ковалски — поляк, който избягал в Лондон от погромите в родината си заедно със своите родители. Та този Сам участвал във войната, но щастливо се измъкнал от окопите без дори драскотина. По-късно, когато връзката им се задълбочила, тя трябвало да напусне двореца, защото там е забранено да работят семейни двойки. Когато се оженили, тя вече била бременна, а второто дете се появило две години по-късно.

Сам не получавал повишения. Неговата служба предвиждала такива само при смърт на някой предшественик, но онези типове просто отказвали да умират, смееше се от сърце Нора. Малко по-късно кралското семейство преминало на моторни коли, което означавало допълнителни съкращения. Сам си намерил работа като кочияш на някакъв търговец на коли от Ийст Енд. Няколко години били много добре, но после избухнала втората война.

Бизнесът на работодателя на Сам процъфтявал на черния пазар, но въпреки това Сам решил да напусне. Вече бил стар за армията, но постъпил доброволец като нощен наблюдател на брега на Есекс, със задачата да засича отрано появата на германски бомбардировачи. Но станало така, че една нощ бомбардировачите засекли него и той не се прибрал у дома, оставяйки Нора сама с двете момчета, които вече подлежали на военна повинност.

Историята й в резюме е, че едното от тях било убито в окопите, а другото — Сам Младши, когото познаваш — се завръща от Северна Африка и се жени за гаджето си. И тъй, Нора остава сама, но синът и снахата живеят на две крачки от дома й и в момента чакат внуче.

— И двамата ми липсват страшно много — призна тя. — Но благодаря на небето, че малкият Сам се прибра жив и здрав, а зрението ми е достатъчно силно, за да продължавам да шия и да си докарвам нещо допълнително към вдовишката пенсия. — Отмести снимките на Сам и момчетата и поклати глава: — Това ми стига. А ти? Какво ли не направих да те открия, но никой не ми каза къде са те настанили. Сякаш се бяха наговорили да мълчат.

— А как все пак ме откри? — попитах аз, изгаряща от любопитство.

— По възможно най-странния начин, чрез пощата — отвърна тя и отново бръкна в чантата си. Оригиналният адрес върху плика, който ми подаде, беше този на двореца, но след това го бяха препратили в дома й на Бетнал Грийн. Вътре имаше малък къс хартия, изписан със същия наклонен почерк, който фигурираше и върху плика: Куини Романо, „Хелена Хол“, Ийстчестър. Само пет думи, нищо друго.

Кратък размисъл и нещата започнаха да се проясняват. Единствените хора, пред които бях споменавала за Нора, бяха психиатрите и… Маргарет. Така и не разбрах защо избяга, без да ми каже нито дума, но листчето в ръцете ми доказваше, че вероятно се е чувствала виновна за това и по тази причина е искала да установи връзка между мен Нора.

Опитах да обясня това на приятелката си, но тя само поклати глава:

— Какво ли не правят хората. Но след като съм тук, значи съм била права. А защо те нарича Куини?

— Това е прякорът ми тук. Когато ме докараха, опитах да им обясня откъде идвам, но никой не ми повярва. Казаха, че това са фантазии, защото никой като мен не би могъл да работи за кралицата. Някой ме нарече Куини и този прякор ми се лепна.

— И за принца ли им разказа?

— Споменах го само в началото, при разговорите с психиатрите — поклатих глава аз. — Но скоро престанах, тъй като и това се приемаше като доказателство, че съм се побъркала.

Тя вдигна глава да ме погледне, очевидно колебаеща се дали да ми зададе следващия въпрос.

— Беше момче — изпреварих я аз. — Дори не ми дадоха да го прегърна. Чух го да плаче, но после ми казаха, че е умряло.

Нора се премести до мен на дивана и отново ме прегърна.

— Какъв мръсник! — промълви тя.

Отдавна бях стигнала до това заключение, но ми беше неудобно да го призная пред най-добрата си приятелка. Затворена между стените на психиатрията, някак бях успяла да прогоня онези ужасни мигове от съзнанието си. Но при появата на Нора всичко се върна обратно — болката от измамата, начинът, по който животът ми се промени за броени часове. И всичко това заради наивността ми да повярвам на думите му: че ме обича и че ще ме пази от всичко лошо, което може да ми се случи.

После изведнъж ме обзе бясна ярост.

— Да, той наистина беше мръсник! — изсъсках, достатъчно тихо, за да не привличам вниманието на останалите пациенти. — Омая ме с красивите си очи, Нора! Омая ме до степен да се почувствам много специална и да тичам при него само като щракне с пръсти. Но тогава бях твърде млада и глупава, за да осъзная какво се случва.

Чупех пръсти толкова силно, че чак кокалчетата ме заболяха. Нора ги притисна с длан, опитвайки се да ме успокои. После рукнаха сълзите. Гневни, горчиви сълзи, които ме разтърсваха толкова силно, че ми беше трудно да дишам. Като буйна река, задържана дълги години в някакво подземно езеро, която най-сетне се беше отприщила.

Истерията ми беше толкова силна, че няколко сестри се втурнаха към мен с намерението да ми дадат успокоително. Но Нора ги отпрати, а след това ми предложи да се поразходим в парка. Излязохме на слънце. Птичките пееха, розите червенееха в лехите, някъде далеч бръмчеше косачка. Тя ми каза да не говоря и да дишам дълбоко чистия въздух. След известно време риданията утихнаха и отново си възвърнах дар слово.

Разказах й за всичко, което ми се беше наложило да преживея в „Хелена Хол“ — за наркозите и загубата на говор, за Маргарет и за войната, за бомбардировката и разкъсаните тела. Всичките ужаси, които пазех в съзнанието си, изведнъж се разпукаха като гниещ плод, заливайки ни с отровните си газове. Съвсем ясно личеше, че приятелката ми е ужасена, но въпреки това продължаваше да ме слуша мълчаливо. Нито тя, нито някой друг, можеше да поправи бедите, които бях преживяла.

— Той ми отне живота, Нора — промълвих. — Ако не бях се влюбила в него, нямаше да преживея нищо от ужасните неща, за които ти разказах. Би трябвало да изпитвам гняв, но тогава и двамата бяхме още деца. Дори до ден-днешен съм убедена, че макар и за кратко, той наистина ме беше обичал.

Беше ми толкова хубаво, че можех да разговарям с човек, който ме разбира и — най-вече! — ми вярва. Направихме няколко обиколки на парка, а аз продължавах да изливам душата си. По едно време заваля дъжд, но ние не му обърнахме внимание и продължихме да се разхождаме, макар и мокри до кости. Имах чувството, че дъждът отмива преживяното и в душата ми потрепна надеждата за по-добро бъдеще. Когато стигнахме до портала за четвърти път, Нора се обърна да ме погледне. Косата й беше подгизнала, дъждовните капки се стичаха по лицето й и дрехите й, обувките й жвакаха. В момента, в който осъзнах, че и аз изглеждам като нея, тя изведнъж започна да се смее — с онзи гърлен и заразителен смях, който толкова добре познавах. Не след дълго и двете се кискахме така, че трудно си поемахме дъх. В един момент дори се наложи да седнем на мокрите стъпала, за да се успокоим.

— Все едно че пак сме момичета — рекох. — Сякаш всичките тези години изобщо не са съществували.

Тя престана да се смее, погледна ме и отново ме взе в подгизналата си прегръдка.

— Може би това е начинът — прошепна. — Да оставиш всичко зад гърба си и да гледаш напред.

— Но какво ме чака напред? — попитах аз, усещайки как доброто настроение ме напуска. — По-вероятно е да остана тук до края на дните си.

— Сама каза, че нещата се променят. Нека да видим какво ще стане, а? — подхвърли тайнствено тя. — Слушай, вече е крайно време да си тръгвам, но обещавам, че скоро пак ще дойда. Може би след седмица-две. Дотогава просто се дръж. Все ще измислим нещо.

Нямах никаква представа за какво говори, но тя държеше на думата си. Няколко дни по-късно получих писмо от нея, а по-късно отново дойде да ме види. Не след дълго визитите й станаха всичко за мен. Имах чувството, че сме се върнали назад във времето и отново сме близки като сестри, споделящи абсолютно всичко помежду си. Въпреки помраченото настроение, което увисваше над главите ни като буреносен облак, когато се връщахме към трудните времена, ние винаги успявахме да прогоним мрачните спомени със смях и закачки. По принцип бяхме устроени така, че да не очакваме нищо, и вероятно бяхме доволни от факта, че все още сме живи.

Но имаше и един облак, който дори смехът на Нора не можеше да прогони. Затворени в помещението за посетители, ние се чувствахме тотално откъснати от външния свят и нито виждахме деца, нито разговаряхме за тях. Синовете й бяха всичко за Нора. Тя постоянно ми показваше снимки и ми разказваше случки от детството им. За онзи, когото беше загубила и за другия, на когото възлагаше всичките си надежди. Приемах тези неща с натежало сърце. Трудно ми беше дори да дишам. Правех всичко възможно да проявя интерес, но просто не можех да споделя радостта й.

Можеш да ми повярваш, че годините на продължителни терапии се отразяват по странен начин на паметта ми. Но едно събитие, което помня сякаш се беше случило вчера, е нощта на неговото раждане. Ужасът и болката, тромавите опити на персонала да ми помогне, радостта от проплакването му и непрогледният мрак при вестта за смъртта му. Веднъж, когато Нора се оплакваше, че синът й е забравил за рождения й ден, аз не успях да се сдържа.

— Престани с тези глупости! Трябва да си адски доволна, че изобщо имаш син!

Тези думи прозвучаха точно толкова горчиво, колкото се чувствах. Тя изненадано ме погледна, после очите й потъмняха от мъка.

— Миличката ми! — прошепна. — Ужасно съжалявам, че нямаш деца!

— Напротив, имах! — натъртено отвърнах аз. — Имах дете, което ми отнеха! — Изкрещях тези думи толкова силно, че част от пациентите и техните посетители се обърнаха да ни погледнат.

— Нали каза, че бебето е умряло?

— Така казаха на мен. Но аз го чух да проплаква, Нора, чух го! — Гласът ми се понижи до разпокъсан шепот: — Ами ако не е умряло? Ами ако… — Не смеех дори да си представя това, което ми минаваше през главата. — Ами ако просто са го взели, за да го дадат на някой друг?

— За това трябва да има документи — отсече Нора, изпъвайки гръб.

— Ако бебето е починало, те пак трябва да го регистрират, макар и като мъртвородено. Но ако е живо, трябва има документ за осиновяване. Ще поискам да ми покажат архивите от съответната година — беше деветстотин и осемнадесета, нали?

— 11 ноември, 1918-а — отвърнах аз. — Няма как да забравя, защото на този ден беше сключено Примирието. Което лично на мен не ми донесе облекчение.

— Ще се почувстваш ли по-добре, ако разберем със сигурност какво се е случило? — попита Нора. — Остави това на мен. Обещавам ти, че ще се справя.

 

 

На следващото си посещение Нора се появи с доста голямо закъснение, но на лицето й грееше широка усмивка.

— Извинявай, че се забавих, но имах среща с медицинския управител, който също закъсня — задъхано обяви тя.

Зяпнах от изненада. Бях буквално зашеметена. Медицинският управител?! За мен той беше само име, нещо като Господ — невидим, но пълновластен господар на живота ми. После си спомних за обещанието й.

— Да не си открила нещо за…

Усмивката й помръкна за момент. Тя съблече палтото си и седна до мен.

— Опитах се. За съжаление архивите им не стигаха толкова назад във времето, просто защото мястото, където са ги пазили, било ударено от бомба. Но това не означава, че съм се отказала. Всяко населено място разполага с така наречения „Регистър на новородените и покойниците“, където се съхраняват подобни документи. Следващия път ще отида именно там.

Новината не беше кой знае какъв удар за мен, тъй като не бях се надявала на нищо.

— Но аз исках да го попитам нещо друго — добави тя и леко ми намигна, сякаш се готвеше да ми направи подарък.

— Добре, казвай.

В живота ми имаше толкова провали, че един повече едва ли щеше да ме разстрои.

— Официалното становище на твоя психиатър е, че няма причини повече да те държат тук. Според него си готова да се върнеш в обществото, но ще ти трябва спонсор.

— Спонсор ли? — Повредено или не, съзнанието ми се бореше да обхване неочакваният развой на събитията. — Какво означава това? Пари?

— Не, детенце. Означава някой, при когото можеш да живееш. Който да се грижи за теб и да те наглежда… — Лицето й отново светна в усмивка: — Е? Досещаш ли се кой може да бъде този човек?

Огледах я внимателно. Исках да се уверя, че не беше пила. Само се хилеше и говореше неща, които не можех да схвана.

— Аз, глупачке! Не разбираш ли?

Поклатих глава.

— Предложих им да стана твой спонсор. Искам да дойдеш да живееш при мен. Надявам се, че когато се приспособиш към живота навън, изобщо няма да имаш нужда от някакви грижи. Всъщност, ще се грижим една за друга. Аз имам пенсия, а те ме увериха, че и ти ще получиш някакви пари за издръжка. Сам предложи да ти подготви втората спалня. Тя не е много голяма, но със сигурност ще свикнеш. Какво ще кажеш?

Какво да кажа ли?! Имах чувството, че някой внезапно е отворил вратата на тъмна стая и изведнъж ме облива прекрасна, ослепително ярка светлина, която не само ми пречи да виждам, но и блокира мисловните ми способности. Проникваща в съзнанието ми така, както белината попива в чаршафите. Отвъд тази врата се намираше непознат свят, който ме плашеше въпреки присъствието на Нора. Чувала съм, че в днешно време болницата предлага консултации и полезни съвети в стил „практически умения“ на всеки пациент, на когото предстои изписване. Но в онези следвоенни години, когато купонната система все още беше в сила и всеки се оправяше както може, явно са търсили начин да се отърват от нас.

Нора чакаше отговор. Но в онзи момент просто бях онемяла от щастие и единственото, което успях да изкрякам с пресипнал глас, бяха няколко детински тъпи въпроса: „Наистина ли мога да живея при теб? Наистина ли ще си тръгна оттук? Сериозно ли говориш?“.

— Наистина — отвърна тя.

(Нова продължителна пауза, увенчана с шумно издухване на носа…)

— Така се върнах в този свят, мила. Не преждевременно, а със сигурност късно, тъй като вече бях на петдесет и една. Но по-добре късно, отколкото никога, нали? Предстоеше ми да наваксам всичко, което бях изгубила през тези години. И, повярвай ми, мила, наистина преживяхме прекрасни мигове заедно. Пътувахме навсякъде, разглеждахме непознати места. Нямахме много пари, но това не ни пречеше да се забавляваме. Признавам си честно, че дори не бях подозирала колко прекрасни места има на този свят. И всичко това дължах на моята мила Нора. Горката стара Нора…

(Кашлица, последвана от сподавена въздишка.)

— Ти спомена, че не е била добре. Как е сега?

— Все още е в болница. Правят й изследвания, но аз имам лоши предчувствия.

— Съжалявам да го чуя, Мария.

— Мисля, че за днес ми е достатъчно, мила. Ще изключиш ли това нещо?

(Последната касетка изщрака и спря.)

Работният дневник на Патси Мортън, ноември 1952 г.

Приключих с интервютата на Куини/Мария и дойде време да се сбогуваме. Стана ми малко тъжно, тъй като нямаше причини да се видим отново. Все пак успях да остана емоционално сдържана и да запазя „обективна дистанция“ — както би казал професорът. Освен това трябва да завърша и останалите интервюта, преди да ги систематизирам по някакъв начин и да му ги представя. Въпросът ставаше спешен, тъй като имах предчувствието, че моето изследване ще остарее още в рамките на текущата година.

За щастие доктор Уотс не се оплака повече. Изглеждаше доволен от срещите ми с останалите пациенти и персонал от списъка, но едва ли щеше да бъде щастлив от моите заключения. Толкова по-зле за него. Аз съм длъжна да опиша това, което чух и видях. Разбира се, с академично безпристрастие и всичко останало.

Освен това, миналото си е минало. Това място скоро ще бъде закрито. Защо му е да защитава нещата, които се бяха случвали тук?

Извадка от медицинското досие на пациент М. Р., ноември 1952 г.

Госпожица М. Р. беше изписана от болницата и предадена на грижите на госпожа Нора Ковалски от Бетнал Грийн, Лондон. Четири седмици по-късно тя беше посетена от местния консултант психиатър, който констатира, че състоянието й е добро, дори и без да използва лекарства. Ние уведомихме психиатъра към местната здравна служба, че повече посещения няма да бъдат необходими.