Лиз Треноу
Забравената шивачка (11)

11.

Касета №3, страна „В“

— Ето ни пак заедно, миличка. Жалко, че Нора не може да приема посетители. Много мило от твоя страна, че дойде чак тук, в Бетнал Грийн, за да чуеш моите брътвежи.

— Радвам се да ви видя отново, Мария.

— Да ти налея ли?

— Да, благодаря. Без захар, моля.

(Чаят плисна в чашите, а те се разсмяха като стари приятелки.)

— Откъде да започна?

— Откъде желаете. Лентата се върти. Разказвахте ми как сте загубили бебето.

(Преди да започне, тя изпусна една дълбока въздишка.)

— Бяха адски тежки дни, повярвай ми. Дори днес съм бясна, когато си спомням за тях. Те продължаваха да ни убеждават, че сме на най-доброто възможно място за лечение. По онова време „Хелена Хол“ се считаше за супермодерна психиатрична болница и ние трябваше да им вярваме. Стотиците химици, които бяха разработвали отровни газове и химически снаряди по време на първата война, явно разполагаха с много свободно време, тъй като постоянно ни заливаха с нови терапии, особено през трийсетте. Използваха ни като опитни зайчета. За тях бяхме просто стадо пленени животни, върху които изпробваха всичко, което им хрумне. В общи линии ние нямахме нищо против, тъй като нямахме какво да губим.

Аз бях толкова отчаяна, че бих приела ново лечение дори от Сатаната. Когато обявиха, че са открили лекарство, което ще ме постави в кома в продължение на няколко седмици, а след това ще се събудя здрава, аз без колебание приех да го изпробват върху мен. Наричаха го „терапия чрез наркоза“. Много странна работа — приспиват те в разгара на лятото, а когато се събудиш, листата на дърветата вече са пожълтели. Когато това се случи с мен, бях толкова объркана, че ми трябваха няколко седмици, за да дойда на себе си. Разбира се, само за да бъда обзета от предишните ужас и отчаяние.

Седмици наред си замаяна и кротка като агне, а после, точно когато започваш да си спомняш забравените неща и се оживяваш, те започваха отново. Направих опит да ги заблудя, че са успели да ме излекуват, като си мълчах и скривах от тях всичко, което ставаше в главата ми. Но не се получи. Един ден, след като бях приела поредната доза лекарство, се събудих лишена от дар слово. Знаех какво искам да кажа, чувах думите в главата си и дори мърдах устни и издавах някакви звуци, но това не бяха разбираеми думи. Буквално полудях от безсилие. Не можех да кажа на хората какво искам, но персоналът очевидно прие това като неочакван бонус. Вече нямаше нужда да ми повтарят да си затварям плювалника. Просто ме дрогираха и си оставах дрогирана в продължение на години. Днес си спомням за тях като за „мъгливите“ години. По онова време над Ийст Енд често се спускаше гъст смог, в който човек не можеше да види дори ръката си, вдигната пред лицето. С тази разлика, че за мен мъглата беше в главата ми.

Като се обръщам назад обаче, си мисля, че така беше по-добре за мен. В противен случай сигурно щях да пукна от скука. Дните ми преминаваха по абсолютно един и същ начин: точно в седем ме вдигаха от леглото, сваляха дрехите ми и ме тикаха под студения душ в компанията на още десетки жени, голи като Ева. Бяхме грозна гледка с тази бледа и отпусната кожа. Понякога сестрите ни обливаха с дезинфектанти, но най-често единствено водата отмиваше мръсотията от телата ни. А това, както можеш да си представиш, изобщо не ни освежаваше, особено по интимните части. После ни подсушаваха с чаршафи и това беше една от най-неприятните процедури, тъй като сестрите бяха раздразнителни и си го изкарваха върху нас, търкайки толкова грубо, че сякаш ни сваляха кожите. Да не говорим за начина, по който ни скубеха косите.

По онова време болничните дрехи бяха задължителни. Бяха нещо като чували, които се навличаха през глава и не се нуждаеха от копчета. Съшити от един особено груб плат, по който лесно разпознаваха пациентките. Без сутиени под тях, за да не се обесиш, с така наречените „отворени чекмеджета“, позволяващи да ходиш по нужда, без да сваляш каквото и да било. В онези години за нас, бедните и нещастни твари, не важаха понятия като чест и достойнство — въпреки че след втората война нещата малко се подобриха.

Закуската ни беше овесена каша с хляб и маргарин — една и съща през цялата година. След нея ни затваряха в отделението за около час, докато се наканят да ни изритат навън, в така наречения „двор за проветряване“, който представляваше огромно павирано пространство, заградено с бодлива тел. Не зная дали можеш да си представиш стотиците жени, които обикаляха в него като животни в клетка — точно за час и четвърт, независимо дали вали, или грее слънце. Но ние нямахме нищо против дори да вали сняг, стига да сме навън и на чист въздух, далеч от вонята на дезинфектанти и спарени човешки тела. Някои от нас дори изпадаха в делириум, започваха да крещят от радост, опитвайки да късат дрехите си.

Най-хубаво беше през лятото. Аз обичах да стоя край телената ограда и да гледам как растат дърветата и разцъфват цветята. Радвах се дори на маргаритките и глухарчетата в тревата от другата страна на оградата. Мъжете бяха непознати същества за нас, тъй като в болницата нямаше смесени отделения. Но някои по-малко луди имаха разрешение да работят в градината и понякога идваха да разменят две-три думи с нас, преди да бъдат прогонени от сестрите.

След обяда отново ни изкарваха на открито, където оставахме чак до следобедния чай. В този отрязък от време се чувствахме по-нормални, защото лекарствата отслабваха своето действие. Но някъде около седем вечерта количките с хапчета се появяваха отново, за да ни върнат в света на кошмарите за останалата част от нощта. Някой може да твърди пред теб, че е имало прояви на жестокост, насилствени клизми и други подобни неща, но в моето отделение не беше чак толкова зле.

Разбира се, любезното отношение беше нещо непознато. Никой не разговаряше човешки, никой не се обръщаше към нас на малко име. Третираха ни като безчувствени животни или в най-добрия случай — като някакви низши същества. Точно в такова същество се превърнах и аз, след което престана да ми пука. Дори да имах желание да се оплача, не можех да го направя, защото бях изгубила дар слово.

Не съм много сигурна кога нещата започнаха да се променят. Трябва да е било някъде през трийсетте. Кой знае, може би се бяхме сдобили с нов медицински управител? Във всеки случай точно по това време бях прехвърлена на работа в шивалнята. Без да преувеличавам, мога да кажа, че това ми спаси живота. Бях няма, дрогирана и през по-голямата част от времето тотално изключена от реалността. Може би точно тогава ръководството беше започнало да си дава сметка, че вършенето на нещо полезно се отразява добре на пациентите.

Шиенето им спестяваше пари, защото ние произвеждахме всичко, от което се нуждаеше болницата: чаршафи, пердета, престилки, дрехи за пациентите, униформи за персонала. И това ни помагаше отново да се чувстваме човешки същества.

Шивалнята се намираше в централния блок, а това означаваше хубава разходка за мен, при това два пъти дневно. Свежият въздух ми помагаше да си прочистя мозъка. Самото помещение имаше правоъгълна форма, с изцяло остъклени стени. Над работните маси, единадесет на брой, висяха електрически крушки. На тези най-отпред бяха монтирани десет крачни шевни машини, на които работеха по-опитните жени. Масата за разкрояване беше най-отзад. Беше ни забранено да използваме ножици, вероятно за да не убием себе си или някой друг. Нямаше как да не използваме игли и карфици, но тях ни ги отпускаха по бройка, а в края на работното време си ги прибираха обратно.

Сега си спомням, че шиехме дори сценични костюми за пиесите, които се играеха в голямата зала по инициатива на болничната управа. А също така и украса за танцовите забави. Споменах ли ти за танцовите забави? Да, да, в тях участваха и пациентите — едно от нововъведенията, предназначено да ни достави и малко удоволствие.

Когато за пръв път хванах иглата, пръстите ми сякаш знаеха какво да правят дори без участието на мозъка. Минута по-късно от очите ми рукнаха сълзи, които ми пречеха да виждам какво държа в ръце.

Надзирателката ми подаде кърпичка си и изчака да се съвзема, а след това ми показа как се прави широк бод. — Не е трудно, опитай пак — насърчи ме тя.

Горката жена си мислеше, че плача от притеснение, защото не мога да се справя. Но тя нямаше как да знае, че го правя от щастие — просто защото най-естественото нещо за мен беше да бъда с игла в ръка. Нямаше как да й го обясня, тъй като по онова време все още бях няма. След известно време тя оцени качествата ми и започна да ме товари с все повече и по-трудна работа, с която се справях бързо и без никакви проблеми — илици, кръпки, набори, ширити. Колкото по-сложни бяха задачите, толкова повече ги харесвах. Започнах да се усмихвам, а веднъж дори се разсмях на глас. Трите часа, които прекарвах всекидневно в шивалнята, бяха най-хубавото нещо, което ми си случваше, откакто ме бяха затворили в болницата.

Един ден се появи нова жена, която по думите на надзирателката щяла да ни помага веднъж в седмицата. Тя говореше тихо и възпитано, а не като повечето сестри, които с едно-две изключения си бяха местни момичета от Есекс. Беше висока и добре облечена, със свирепо изражение на лицето, като някоя от старшите сестри в Замъка. От началото реших, че е някаква надута патка и се държах по-далеч от нея, но с течение на времето тя се отпусна и започна да се държи приятелски, особено по отношение на мен. По всичко личеше, че си е поставила задачата да ми върне способността да говоря. Обръщаше се към мен като към жив човек — нещо отдавна забравено, както можеш да си представиш. Опитваше се да получи отговор на въпросите, които ми задаваше — как се казвам, къде съм живяла преди това, как съм се озовала в болницата и т.н. Държеше се толкова мило, че аз взех твърдото решение да проговоря отново, дори само за да й доставя удоволствие. Започнах да тренирам — разбира се, когато оставах сама. Свивах устните си така, сякаш произнасях съответната дума, а после се стараех да я озвуча по най-верния начин.

Първата дума, която произнесох след шест години мълчание, беше „Дейвид“. Тя много се зарадва, вдигна ръка към останалите да пазят тишина и ме помоли да я повторя.

— Дейвид — рекох аз. Всички оставиха работата си и започнаха да ръкопляскат. А аз се почувствах горда.

— Това съпругът ти ли е? — попита тя, но аз поклатих глава.

„Не съпругът, а любовникът — бащата на моето дете“. Това исках да кажа, но тогава още не бях си възвърнала говора.

— Може би синът ти? — продължаваше да любопитства новата ни колежка.

Фактът, че той така и остана некръстен продължаваше да ме вълнува, но обезумяла от скръб и замаяна от лекарствата, изобщо не бях се сетила, че мога да му дам име и след смъртта му. Едва сега осъзнах това.

„Дейвид, моят син. Синът ми Дейвид“. Неуморно си повтарях тези думи. Макар и кратко, той все пак беше живял на този свят. С възвръщането на говора се пробудиха и спомените ми за него. Това направи болката още по-силна, но едновременно с това и по-поносима.

Малко по-късно същия ден тя похвали работата ми. А след това, сякаш от нищото, думата се появи в съзнанието ми и излетя през устните ми: „кувертюра“. Прозвуча завалено и неясно, по-скоро като „поличка“, тъй като устата и езикът ми бяха схванати от дългото мълчание.

— Не разбрах, можеш ли да повториш? — попита ме тя. Но и при втория опит не се получи нищо членоразделно.

— Не бива да се разстройваш — поклати глава тя. — Няма за какво да се чувстваш виновна, но дори и да имаше, Дейвид би те разбрал, сигурна съм в това.

Нейното неразбиране усили желанието ми да обясня. Повторих думата още няколко пъти и тя най-после схвана какво искам да кажа. През следващата седмица се появи с торба, в която имаше различни парчета плат и се зае да ми обяснява как да правя шаблоните и всичко останало. Това беше много мило от нейна страна, но аз повече от всичко на света исках да открия покривката, която започнах в двореца, още преди раждането на детето. Бях сигурна, че я прибрах в раницата с личните си вещи, но не я бях виждала от деня, в който Финч ме заряза тук. Тя беше единствената вещ, която ме свързваше с предишния ми живот, едничката ми връзка с Дейвид. И сега, когато разумът ми започваше да се връща, можех да мисля само как да открия кувертюрата и да ушия следващото каре, в памет на моя син. Започнах да си я представям като сал, благодарение на който ще се добера до спасителния бряг — разбира се, с помощта на някакво чудо.

И то наистина се случи, колкото и невероятно да ми звучи това сега.

През следващите седмици устните ми се научиха да оформят още думи, които бяха достатъчни да обясня за старата си раница и нейното съдържание. Накрая жената схвана за какво става въпрос и обеща да говори с управата.

Знаменателният ден настъпи много скоро след това! Отговорничката на шивалнята се появи в компанията на Маргарет — казах ли ти, че името й беше Маргарет? — а в ръцете си държеше моята раница, представяш ли си? Протърканата брезентова торба, която получих от монахините в Замъка може би преди повече от двадесет години! Изглеждаше недокосната, а името ми все още личеше на етикета й.

— Това ли е твоята раница? — попита тя.

Кимнах, а сърцето ми сякаш щеше да се пръсне. После тя развърза брезентовите каишки — направо там, пред всичките онези жени, разтвори раницата и я побутна към мен.

Вътре бяха всичките ми лични вещи, които не бях виждала от деня, в който набързо си събрах багажа и напуснах двореца. Бременна в осмия месец, тотално объркана и отчаяна, зарязана тук от Финч, който изчезна, без дори да се сбогува. Малката розова лентичка, увита около дръжката на огледалото, ми напомни за всичко, което бях изгубила — най-вече за младата жена с пъргави пръсти и смели мечти, каквато бях тогава. Превърнала се днес в развалина, която дори не може да говори и чийто живот несъмнено ще приключи тук, зад стените на лудницата. Звънецът за обяд прозвуча миг, преди да избухна в сълзи за погубения си живот. Инстинктивно грабнах раницата и я притиснах към гърдите си. Бях твърдо решена да не се разделям с нея.

— Не можеш да я внесеш в трапезарията — каза отговорничката и посегна да издърпа раницата от ръцете ми. — Аз ще ти я запазя.

Не й повярвах, разбира се. Притиснах торбата още по-силно към гърдите си и започнах да издавам нечленоразделни звуци. В един момент обаче осъзнах, че крещя „не, не, не!“, при това съвсем ясно. Вече бях открила своят нов свят.

В крайна сметка Маргарет успя да ме убеди, че лично ще се погрижи за раницата ми. Нямах друг избор и я тикнах в ръцете й, а след това отидох да се наредя на опашката.

 

 

На следващия ден Маргарет отново се появи, въпреки че обикновено идваше само веднъж в седмицата.

— Дойдох специално, за да ти предам това — кратко поясни тя и тикна раницата в ръцете ми. — Исках да съм сигурна, че никой не е бъркал в нея. Ще разгледаме съдържанието й по време на обедната почивка, става ли?

От няколко седмици ме бяха прехвърлили на шевните машини, но тази работа решително не ми харесваше — беше ми прекалено досадно да подгъвам чаршафи и други големи неща. В това нямаше никакво майсторство. Специално през този ден машината сякаш усети моето неудовлетворение и реши да си го върне — първо блокира совалката, след това се оплетоха конците, а накрая счупих няколко игли.

Най-после дойде и обедната почивка. Обикновено жените я използваха да изпушат по цигара и да си разменят последните клюки от различните отделения. Естествено, аз нямаше как да участвам в тези разговори и оставах малко встрани, приемайки ролята на слушател.

Но този път Маргарет ми направи знак да се отдалечим от останалите. Заедно разтворихме раницата и започнахме да вадим нещата едно по едно: две батистени блузки на цветя, една вълнена пола, чифт солидни кожени обувки, четка за коса и ръчно огледало с гръб от черупка на костенурка. Под тях проблесна пожълтялото от годините шишенце одеколон, подарък от принца, а до него лежеше библията, която получих от монахините, преди да напусна Замъка. Така и не бях я разгърнала нито веднъж.

После, на дъното на раницата се появи малка ленена торбичка — от онези, в които си държахме обувките. Развързах я и извадих недовършения панел на покривката, който бях започнала да работя по време на дългите самотни часове в двореца, след като принцът разби сърцето ми и изчезна. В него, заедно със скицата, която бях нахвърляла на гърба на някакъв формуляр за химическо чистене и книжните шаблони, беше увит някакъв плик. Разкъсах го с треперещи ръце.

Моя мила М., прибавих още няколко парчета плат, за да можеш да довършиш това, което шиеш за детето. Пиши къде си, за да дойда да те видя. Страшно много ще ми липсваш, целувам те, Нора.

Тръшнах се на някакъв стол и започнах да вия като животно. О, да, все още издавах само някакви звуци, но не можех да произнасям отделните думи. Надзирателката и част от пациентките се втурнаха към нас, но Маргарет ги отпрати, придърпа един стол и ме прегърна през раменете. Понечих да се отдръпна, отдавна забравила какво е физически контакт с друг човек. Не бях усещала нежно докосване от последната прегръдка на Нора в деня, в който напуснах двореца. Къде ли е днес тя, милата ми приятелка от детинство? Какво й бяха донесли дългите години след нашата раздяла? Изведнъж ми се прииска да чуя гласа й, да се смея заедно с нея.

— Нора — изрекох гласно аз. — Искам да видя Нора.

Това беше първото изречение, което произнесох след шест години мълчание.

— Коя е Нора? — тихо попита Маргарет, без да сваля ръка от раменете ми. Топлината й ми помогна да се отпусна и да се концентрирам върху оформянето на отделни думи.

— Беше отдавна — отвърнах, смаяна от свободно излитащите от устата ми звуци. Но това спря толкова бързо, колкото беше започнало. Напрегната до крайност, аз започнах да заеквам, но не успях да оформя нито дума повече. Тя изглежда усети това и направи опит да смени темата, за да насочи вниманието ми в друга посока.

— Каква красива коприна, каква деликатна бродерия — промълви, докато вдигаше парчето плат към очите си. — Никога досега не съм виждала такова нещо. Ти ли го направи? — Изчака ме да кимна и попита: — Вероятно искаш да го довършиш, нали? — Отново кимнах. Идеята да довърша покривката в памет на изгубеното си дете ми се струваше най-естественото нещо на света. Сега, след като му дадох име, вече можех да го почитам и възхвалявам с всеки нов бод върху плата. Взех един молив от масата на надзирателката, пригладих формуляра за химическо чистене и се заех да добавям детайли към скицата на втория панел, започната преди толкова много години.

Стаята сякаш изчезна. Потънала в рисуването на цветя и животни, на форми и сенки, аз продължавах да усещам единствено присъствието на Маргарет, която мълчаливо наблюдаваше работата ми. В един момент вдигнах глава и я погледнах, усещайки как по лицето ми се разлива широка усмивка. Отдавна не се бях чувствала толкова щастлива.

(Продължителна пауза.)

— Искате ли вече да спра лентата?

— Да, моля. Бих приела една чаша чай.

— Чудесно. Да направим почивка.

 

 

— Разбира се, аз трябваше да изпълнявам нормата си за болницата, но използвах всяка свободна минута след смяната, за да чертая, режа и оформям шаблоните. Маргарет седеше до мен и мълчаливо се възхищаваше на деликатните бродерии и съвършенството на апликациите, а след това ме засипваше с въпроси. Отначало само кимах или поклащах глава, но от време навреме от устата ми излиташе и по някоя дума: шаблон, бод маргаритка или недовършени изречения, с чиято помощ се опитвах да изразя обърканите мисли в главата си, например „нарциси за Дейвид“ или „зайчетата имат много сладки муцунки“…

Няколко седмици по-късно вече започвах да й се доверявам като на приятелка. Шефката на шивалнята също ни направи някои отстъпки, позволявайки ни да работим извън смените — разбира се, след като Маргарет обеща да следи дали няма да задигна някоя игла или ножица. Тя дори ми предложи да поеме по-елементарните шевове, но ги правеше толкова непохватно, че се принудих да ги разшивам и да й показвам как трябва да изглеждат. „Пръстите ми са прекалено дълги, за да държат игла — смееше се тя. — Повече ги бива за писалка“.

С течението на времето започвах да говоря все по-добре. Колкото повече въпроси ми задаваше Маргарет, толкова по-лесно намирах думите, с които й описвах детството си и цялата объркана история на моя живот — точно така, както го правя сега пред теб, мила. Тя пожела да узнае защо персоналът и пациентите ме наричаха Куини, а аз й разказах как измежду стотиците сирачета в Замъка, кралица Мери беше избрала мен и Нора за работа в двореца.

Честно казано, не бях много сигурна, че ми вярва. Но приемаше историята ми, както и всички останали. Точно както го правиш и ти, скъпа, Бог да те благослови. Бих казала, че я бяха инструктирали да го прави, просто за да не ме дразни. Това беше новата болнична политика по онова време — престанаха да отричат фантазиите ни, позволявайки ни да се освобождаваме от тях без никакви ограничения. Старата Ада продължаваше да ходи с възглавница под роклята и не преставаше да ни уверява, че бебето Иисус ще се появи съвсем скоро на белия свят. Брех, мама му стара! Това със сигурност беше най-дългата бременност на света! Уини от своя страна не спираше да краде храна, защото искрено вярваше, че това е нейната мисия. Дрън-дрън!

Самата аз не споменавах нито дума за принца — нито пред Маргарет, нито пред когото и да било друг. Не исках да му създавам неприятности и да го въвличам в скандали. Тя ми предложи да издири Нора и дори писа до двореца, но не получи отговор. Аз обаче бях сигурна, че приятелката ми отдавна се е омъжила и е напуснала службата си, следователно нямаше как да бъде открита.

Когато тя пожела да узнае как съм се озовала в „Хелена Хол“, аз просто не успях да открия точните думи. В това нямаше смисъл, разбираш ли? Защо всъщност ме вкараха в лудницата? Защото съм забременяла? На практика полудях само от загубата на бебето си и тяхното „лечение“. В момента се чувствам по-нормална от всякога, но не мога да го докажа. Освен това не съм забравила, че медицинския управител имаше заповед да ме постави в пълна изолация в момента, в който разбере, че искам да разкажа историята си.

В края на краищата нямаше как нещата да останат скрити. Тя помнеше, че първата дума, която произнесох, беше Дейвид и не след дълго разгада значението на сложната бродерия върху централния панел. Умна жена беше тази Маргарет. Не само четеше много книги, но и знаеше какво да търси в тях.

— Това е любовен възел, нали? — попита ме един ден тя. Аз притеснено се изкисках, почервеняла като рак. — Направила си го за Дейвид — твоят приятел, а може би съпруг? — Беше ме притиснала толкова здраво, че нямаше как да не призная.

— Аз го обичах — прошепнах. — Мисля, че и той ме обичаше, някога…

— После, преди да помисля какво говоря, изведнъж добавих: — Но не бях от неговото потекло…

— Горкичката — съчувствено промърмори тя. — Не си единствената, която се е влюбила в неподходящ човек. Но как стана така, че се озова тук?

Бяхме сами в стаята. Птичките пееха навън, приветствайки наближаващата пролет. Бях възстановила говора си почти изцяло, чувствах се напълно нормална. Беше дошло времето да й разкажа и останалата част от историята си.

— Бях просто едно глупаво момиче, което допусна да забременее — тихо започнах аз. — Казаха ми, че ще се погрижат за мен, когато родя и ме изпратиха тук. — Усетих я как застива до мен, очевидно възмутена от морала ми, но когато проговори, гласът й звучеше почти нежно.

— Заключиха те, защото си забременяла?

Кимнах с глава.

— А какво стана с бебето? — попита съчувствено тя. Тази Маргарет наистина беше много мила жена.

— Раждането беше дълго и трудно. Помислих си, че ще умра… — В главата ми отново изплуваха виковете и стоновете в оная ужасна нощ. — Всъщност, беше по-добре да умра… — Замълчах да си поема дъх и да си възвърна самообладанието: — Бебето умря. Дотогава бях напълно нормална, но след онази нощ полудях.

Тя сякаш беше спряла да диша.

— Колко отдавна се случи това?

— О, много отдавна, много отдавна — преглътнах сълзите си аз. — Коя година сме сега?

— Хиляда деветстотин тридесет и шеста. Знаеш ли, че си имаме нов крал?

Разбира се, че не знаех. Ние не четяхме вестници и не слушахме радио. Предполагам, че ни забраняваха всякакви новини от външния свят, за да не разберем какво изпускаме.

— А предишният крал, Джордж V? Той умря ли? — Сърцето ми пропусна един такт. Знаех, разбира се, какво означава това: че новият крал на Англия е моят Дейвид!

— Да. Сега на трона е крал Едуард.

Този отговор ме обърка за миг, но после си спомних, че той щеше да управлява именно под това име. Всичко това се беше случило толкова отдавна! Дълбоко в себе си бях убедена, че няма да го видя никога повече, но не можех да забравя, че все пак бяхме любовници и аз му родих дете. Давах си ясна сметка, че не съм била нищо повече от временна играчка в ръцете му, но въпреки това не можех да се освободя от глупавите женски фантазии, че един ден той ще си спомни за мен и ще ме потърси. Което нямаше как да се случи, особено сега, когато вече беше крал.

В този ден, за пръв път от много години насам, в съзнанието ми изплува прекрасната усмивка на Дейвид — моето свенливо златно момче, станало крал на Англия. Какъв ли щеше да бъде животът ми сега?, запитах се аз. След като нямаше как да го видя, нито пък той мен? Според теб какво можех да направя със себе си, мила?

— А вие какво бихте желали да направите със себе си?

— Бих искала да мога да променя света. Да го направя по-добро място, да осигуря равни права на жените. Политик, може би. Или кралица?

(И двете избухваме в смях.)

— Забравих докъде бяхме стигнали, мила…

— Маргарет ви съобщава, че Дейвид е станал крал и носи името Едуард. Но това не е било задълго, защото той се отказва от трона, за да се ожени за Уолис Симпсън…

— Да, но това беше по-късно и вече не ме интересуваше. Защото се случи нещо ужасно: само няколко дни след този разговор Маргарет изчезна.

Мислех си, че бяхме станали приятелки. Когато си възвърнах дар слово, тя видимо се радваше на моята компания, но едва ли някога ще разбера защо така и не се върна повече в „Хелена Хол“. Непрекъснато мисля за нея, прехвърлям всичко в съзнанието си. Дали не бях споделила нещо необичайно, дали не бях я обидила? Или пък я беше сполетяла някаква болест, или друго нещастие?

Би могла поне да ми драсне два реда, помислих си аз. Но не получих нищо. Само тишина, която ме доведе до дълбока депресия. Точно преди да изчезне работихме заедно върху покривката ми. Това вече ни беше станало навик — тя поемаше обикновените шевове, а аз се занимавах с оформлението на същинския панел. В един момент вдигна глава, погледна скицата ми и попита какво е това.

— Рождената му дата — отвърнах. Бях решила да я превърна в част от бордюра от диви цветя, като вградя цифрите в стеблата и цветчетата — вероятно защото бяха лесни за изписване.

Тогава тя се наведе да ги разгледа отблизо.

— Единадесет, единадесет, едно осем? — попита, докосвайки си с пръст. — Тоест, рожденият ден на бебето е 11 ноември, 1918 г.? — Гледаше ме така, сякаш бях сбъркала датата. — Сигурна ли си?

— Как мога да го забравя? — вдигнах вежди аз. — То беше толкова голямо, че почти ме уби!

Тя замълча, леко пребледняла. Може би си спомни за свое раждане, може би се беше случила някаква трагедия. После изведнъж си дадох сметка, че никога не бях я питала дали има свои деца.

— Маргарет? — обадих се след известно време аз. — Нещо лошо ли казах?

Тя потръпна и изпусна лека въздишка.

— Няма значение, просто си спомних нещо… А сега ще довърша последния шев и ще си вървя.

Приведе глава над покривката, направи още няколко шева, а след това отново вдигна глава.

— Извинявай, че питам отново, но наистина ли твърдиш, че бебето ти е умряло в онази нощ?

— Така ми казаха — отвърнах. — Дори не ми дадоха да го прегърна. — Наведена над парчетата плат, аз стиснах устни, за да не споделя това, което се опитвах да скрия през всичките тези години. Но въпреки това думите излетяха от устата ми…

(Продължителна пауза).

— Какви бяха тези думи?

— Сигурна съм, че го чух да проплаква.

(Ново мълчание, накъсано от подсмърчане и кашляне.)

— Да ви донеса ли чаша вода?

— Много мило от твоя страна, благодаря.

 

 

Един Господ знае какво означаваха тези думи за Маргарет. Бях убедена, че никога нямаше да разбера. Тя седеше неподвижно, със затаен дъх. Лицето й беше бяло като вар, сякаш току-що беше видяла призрак. После изведнъж скочи на крака, разпилявайки по пода игли, конци и късчета плат. „Извинявай, но трябва да си вървя“, грабна чантата си тя. После бързо се насочи към вратата. Всички в шивалнята останаха да гледат след нея.

— Чао, Маргарет, ще се видим утре — подвикна след нея отговорничката. Тогава я видях за последен път.

(Касетката изщрака, лентата спря.)

Кратък преглед на състоянието на пациентката М. Р., май 1935 г.

Лечение със сомнифин (двуседмична наркоза, прилагана в продължение на шест месеца). Резултат: значително подобрение на психическото състояние. Пациентката все още отказва да говори, но общото й състояние е добро. Вече не изпада в състояние на възбуда или параноя и престана да говори за своите налудности — въпреки че това може да се дължи и на загубата на говора.

Отсъстват изблици на агресия към персонала и другите пациенти, а през последните три години няма опити за самоубийство или самонараняване.

В съответствие с общото подобрение на състоянието й, госпожица Р. беше преместена във вила „Белстед“, където лечението й продължава. Тя работи редовно в шивалнята за дамско облекло, където демонстрира отлични умения с иглата и управата на болницата е много доволна от нея.