Лиз Треноу
Забравената шивачка (16)

16.

На другата сутрин по време на закуската (разбира се, кроасани и истинско кафе) ние разговаряхме непринудено, планирайки пътуването до Ийст Енд. Вечерята се оказа пълен успех, а предишното ни неудобство сякаш се беше изпарило. Докато Бен проверяваше маршрута ни върху дисплея на телефона си, приведеният му врат изглеждаше толкова беззащитен, че изведнъж ми се прииска да го погаля. Или да притисна лице в него, а защо не и да го замъкна в леглото?

Но ни предстоеше изпълнението на важна задача.

 

 

Заварихме Бетнал Грийн в процес на усилено и малко хаотично облагородяване. На много места се виждаха строителни скелета, по тесните улички фучаха аудита последен модел, разминаващи се на косъм със стари астри и отдавна зарязани мотоциклети. Наред с нескопосано ремонтираните и боядисани врати и прозорци блестяха и някои модерни, отлично реставрирани фасади в стил Едуард със скъпа мазилка от „Фароу & Бол“ и лъскави бронзови фитинги. Голяма част от малките предни дворчета бяха превърнати в сметища за строителни отпадъци, но други бяха аранжирани с пътечки от йоркстоунски камък, стилно подрязани храсти и всякаква друга украса.

Къщата на Ковалски беше триетажна, с остъклена тераса, а състоянието й беше някъде по средата между двете крайности. Изглеждаше удобна и пълна с живот, в никакъв случай баровска, но претърпяла сериозен ремонт. Мазилката беше нова, а от сандъчетата на прозорците стърчаха замръзналите стебла на цветя, които през лятото със сигурност щяха да се превърнат в ярки мушката. За разлика от повечето къщи в района, тази не беше превърната в малък блок с апартаменти. До входната врата имаше само един звънец, чийто звън отекна глухо някъде във вътрешността. След малко забавяне дантелените пердета помръднаха и между тях надникна мършавото лице на жена на средна възраст.

Помахах й с ръка, надявайки се жестът ми да бъде възприет като непринуден и приятелски. Лицето изчезна, а миг по-късно до слуха ни долетя вик:

— Анди! Очакваш ли някого?

Нова пауза, последвана от тропот на слизащи крака. Вратата се отвори и на прага се появи висок кокалест мъж, наближаващ петдесетте. Косата му беше разрошена, а страните му бяха покрити с двудневна четина.

— Да? — подозрително подхвърли той и фигурата му запълни рамката.

— Извинете за безпокойството. Вие ли сте господин Ковалски?

— Кой пита? — отвърна той с подчертан лондонски диалект.

— Казвам се Карълайн Медоус, а това е приятелят ми Бен. Мисля, че нашите баби са имали обща приятелка. Вашата се е казвала Нора, нали? Нора Ковалски?

— Възможно е — отвърна мъжът и очите му недоверчиво се присвиха.

— А нейната най-близка приятелка се е казвала Мария Романо?

Върху мрачното му лице се появи нащърбена усмивка.

— Шантавата Мария? — Главата му се извъртя към вътрешността на къщата: — Трейс? Тези хора са познавали Нора и Мария! — На прага до него се появи жената, която беше надникнала през прозореца — също така кокалеста и жилава, и тя около петдесетте. На кръста й имаше престилка на цветя, а в ръцете си държеше кърпа.

Отново обясних, че моята баба е познавала Мария, която според нас е била приятелка на Нора.

— Опитвам се да науча повече за нея. Ще ни отделите ли малко време?

— Много съжалявам, хора — отвърна тя. — Бих ви поканила, но в момента имаме известни проблеми с таткото на Анди, който е сакат и ни създава доста неприятности.

— Може би да дойдем по-късно, в удобно за вас време? — подхвърли Бен.

Двамата на прага се спогледаха, после жената решително побутна небръснатия до себе си.

— Върви с тях, Анди. Заведи ги в Куинс. Аз ще оправя Сам и ще ви последваме.

— Сигурна ли си, Трейс?

— Хайде, тръгвай — отсече тя. — Удари едно и заради мен.

 

 

По начина, по който се представи, стана ясно, че той, внукът на Нора Анди Ковалски, ийстендър до мозъка на костите си и отворен на всякакви номера, беше прекарал живота си на ръба на закона, докато съпругата му Трейси била от „редовните“ и работела като чистачка в близката болница „Роял Лондон“. След което най-после призна, че баба му действително се е казвала Нора Ковалски, с моминска фамилия Федърстоун. Почти не помнел дядо си Самюел Ковалски, който починал много по-рано от Нора. А баща му, когото объркващо наричал стария Сам, Сам — младши, а понякога и Сами, бил оцелелият от двамата синове на Нора. Другият бил убит във войната. Анди и Трейс поелите грижите за него, когато жена му починала.

Да, разбира се, че им е трудно да се грижат за старото момче с неговите претенции по отношение на храната и настояванията дрехите му да бъдат прани с точно определен прах. Но какъв избор имат? Той не бил в състояние да живее сам, особено след като изгубил краката си и всичко останало…

Аз съчувствено кимнах с глава и отпих глътка вино, опитвайки да прогоня чувството си за вина по отношение на мама. Тези добри хора бяха приели като нещо съвсем естествено да поемат грижите за овдовелия си баща, може би защото не са имали друга алтернатива, но въпреки това се справяха забележително добре.

— Какво всъщност искате да знаете? — попита Анди.

Разказах му за „Хелена Хол“, за записите и за твърденията на Мария, че двете с Нора са работили в Бъкингамския дворец.

— Нора споменавала ли е пред вас за тези неща?

— Всички знаехме, че Мария е малко лудичка, но това за Бъкингамския дворец е абсолютно вярно — отвърна той.

— Значи наистина е работила там? — ахнах аз и потърсих погледа на Бен през масата, но само за да срещна широката му усмивка.

Очевидно стреснат от моята реакция, Анди бързо даде на заден.

— Поне така сме чували — промърмори той. — Баба рядко говореше на тази тема. Предполагам, че са ги накарали да подпишат нещо. Но всички в семейството знаехме, че тя и дядо са работили там преди много години. За известно време Мария също е работила в двореца. Доколкото си спомням, тя и баба са били шивачки. Баба ми много я биваше с иглата…

— Невероятно! — прошепнах аз. — Всички в болницата твърдяха, че горката жена просто е фантазирала. — Приех обясненията на Анди като Божи дар. Ако беше сред нас, Мария със сигурност би се радвала да чуе потвърждение за истинността на своята история.

— А споменавали ли са някога Уелския принц?

— Нашият Чарли? Че какво общо може да е имала с него?

— Не, имам предвид великият чичо на Чарли — онзи, който през тридесетте се отказва от трона, за да се ожени за госпожа Симпсън. Той трябва да е бил горе-долу на възрастта на Мария и на вашата баба. Мария твърди, че го е познавала, хм… доста интимно…

— Не си спомням да съм чул подобно нещо — поклати глава Анди. — Но можем да попитаме татко, когато дойде… Напоследък хич го няма с паметта, но кой знае… Баба твърдеше, че на млади години тази Мария е била истинска красавица, но лично аз не виждам как би могла да омае цял принц.

— Вие лично какво си спомняте за Мария? — обади се Бен.

— Бил съм твърде млад, за да я опозная добре — отвърна Анди и продължи историята си: — Когато тя си тръгна, ние бяхме все още деца. Ако трябва да бъда откровен, мама и татко непрекъснато се питаха какво да правят с нея. Когато тя дойде да живее при нас, те вече бяха женени, а Нани — тоест, баба, обясни, че Мария е „просто приятелка, която няма къде другаде да отиде“. Старата Нора беше много самотна след смъртта на съпруга си. Затова се радваше, че ще си има компания, двете ще си шият заедно и други такива неща…

— А случайно да знаете дали Мария е шиела пачуърк? Моята баба ми остави една кувертюра, изработена от нея.

Очите му изведнъж светнаха, ярко като на малко дете.

— Гръм и мълнии! Това е нещо, което наистина си спомням! Бях все още хлапе, но страшно харесвах онези малки патенца и цветенца. — В гласа му прозвуча замечтана нотка. — Ами онзи дракон, който бълваше пламъци? Помня как спорех с Мария за него, твърдейки, че това не дракон, а динозавър. Нани казваше, че бяха работили заедно върху част от покривката — онази с цветчетата — защото като момичета и двете много обичали цветята. Значи сте я запазила, така ли?

— Нещо такова — импровизирах аз. — Дадохме я назаем на един приятел, но се надяваме скоро да си я получим обратно.

— Да не повярва човек — промърмори Анди и опразни чашата си. — След толкова много години! Когато Нора умря, за тази кувертюра не се чу нищо повече.

— В какъв смисъл?

— Наложи се да върнат апартамента на Нани, тъй като жилището беше общинско. А Мария не можеше да остане в него, просто защото не се беше регистрирала като наемателка.

— Какво се е случило с нея? Всъщност, точно това искам да разбера — как Мария се е преместила да живее при моята баба.

— Честно казано, не съм се интересувал — сбърчи вежди Анди.

— А мислите ли, че баща ви ще си спомни нещо? — притисна го Бен.

— Съмнявам се. Паметта му е толкова зле, че не може да запомни дори колко е часът. Но може би ще успеете да измъкнете нещо, защото той обича да говори за миналото си. Но ще се наложи да крещите, защото е глух и упорито отказва да носи слухов апарат. Чакайте да видим дали Трейси е успяла да го вдигне от леглото… — След тези думи пресуши чашата си и стана на крака. Ние сторихме същото.

В същия момент вратата се отвори и на прага се появи Трейси. Обърната с гръб към нас, тя се опитваше да управлява инвалидната количка, в която седеше крехкото старо момче със сноп бяла коса на темето. Бен се втурна да й помогне да прекара количката през прага, а ние с Анди побързахме да й отворим място край масата. Трейси я нагласи редом с моя стол и натисна спирачката, а старецът се оглеждаше със смаяно изражение на лицето.

— Това е Сам, бащата на Анди — представи го тя. — А аз съм Трейси.

Бен стисна изсъхналата ръчичка на стареца.

— Какво ще желаете за пиене, сър? — почтително попита той.

— Радлер с лайм за мен, халба мека бира за Сам, благодаря много — отвърна вместо възрастния човек Трейси.

Анди се наведе над ухото на баща си.

— Тази дама се интересува от Мария — жената, която преди години дойде да живее с Нани. Помниш ли я?

Старото момче бавно се извърна да ме погледне с воднистите си очички.

— Ти ли си Мария? — попита с треперещ глас той.

— Не, татко — повиши глас Анди. — Тя иска да научи нещо за Мария.

— Недей да крещиш, момче — тръсна глава старият Сам. — За Мария значи?

— Която е живяла с Нора, вашата майка…

В настъпилата пауза се появи Бен с халбите. Старецът отпи няколко шумни глътки.

— За какво говореше преди малко? — попита той, обръщайки се към сина си.

— За МАРИЯ! — прогърмя Анди. — Жената, която е работила с баба и дядо в Бъкингамския дворец.

— Аха, Мария — Лицето на Сам светна. — Странната стара мишка, която работеше в двореца заедно с мама, нали?

— ТАЗИ ЖЕНА ПИТА ДАЛИ МАРИЯ Е ИМАЛА ВРЪЗКА С УЕЛСКИЯ ПРИНЦ!

С глух човек няма как да се води дискретен разговор. Барманът любопитно погледна към нас, а Бен се правеше, че изследва нещо много важно на пода, но раменете му издайнически потръпваха — сякаш всеки миг щеше да избухне в смях.

Старият Сам изглеждаше по-объркан от всякога.

— Не съм чувал нищо за никакъв принц — обяви той.

— Те са били шивачки на кралицата — намеси се Трейси. — У дома все още пазим някои неща, ушити от Нора.

— Виждали ли сте Мария да работи върху някаква кувертюра? — извиках в ухото на стареца аз.

Той поклати глава.

— КУВЕРТЮРА! — отново изкрещях аз, опитвайки се да игнорирам земетресението, което вече разтърсваше раменете на Бен. — Покривка за легло!

— Те винаги шиеха нещо — промърмори старецът. — Правеха си компания, знаеш…

— Тя беше много мило същество, тази Мария — отново се обади Трейси. — Гледаше Нора, докато е болна, и правеше всичко за нея, преди да я вкарат в болницата за последен път. Много й беше полезна.

— Какво стана след смъртта на Нора? — попита Бен.

— Стана една срамна работа след всичко, което беше правила за нас — въздъхна Трейси. — Каза, че имала приятелка някъде в Есекс, спомена нещо и за син…

Син?! За малко не паднах от стола.

— Продължавайте, моля.

— Когато Нора вече беше много зле, Мария получи писмо…

— После?

— Въпросната приятелка й предлагаше да живее при нея — намеси се Анди. — Честно казано, това беше облекчение за нас. В къщата ни вече нямаше никакво място — с мама, татко и ние — три вече пораснали деца.

— А знаете ли името на приятелката, при която е отишла да живее?

— ТАТКО, ПРИ КОГО ОТИДЕ ДА ЖИВЕЕ МАРИЯ?

— Беше много отдавна — поклати глава старецът. — Забравил съм й името.

— Не беше ли Джийн? Джийн Медоус?

— Не знам.

— А СРЕЩАЛ ЛИ СИ МАРИЯ ПО-КЪСНО, СЛЕД КАТО НАПУСНА КЪЩАТА? — изрева Анди.

— И косъм не съм виждал от нея — обяви стария Сам, вече доста по-жизнено. — И по-добре, защото тя постоянно бърбореше… — Пресуши чашата си с една шумна глътка и с надежда попита: — Някой няма ли да ми поръча още едно питие?

 

 

Обзета от добро настроение, аз предложих вечеря в италианския ресторант на съседния ъгъл, на две крачки от апартамента ми.

— Наздраве за невероятната фамилия Ковалски — рече Бен и чашата му звънна в моята.

— Ти ги накара да се чувстват като циркаджии — засмях се аз.

— А какво ще кажеш за онзи син, за когото спомена Трейси? Явно Мария го е открила.

— Ако същият, когото е родила през 1918-а, сега би трябвало да бъде на… — Забавих се само за миг, колкото да пресметна: — На деветдесет. Мили боже, може би все още е жив!

— Незаконният син на Уелския принц? — пожела да се увери Бен.

— Жив и здрав, някъде в Есекс? Наистина ли допускаш подобно нещо? Дали можем да го открием?

— Ако са го осиновили, няма да носи фамилията Романо — въздъхна Бен, докато бъркаше спагетите си.

— Но Трейси подхвърли, че Мария го е открила. Въпросът е как?

— Вероятно е проверила в съответните архиви.

— Не можем ли и ние да го направим?

— Едва ли ще ни кажат нещо, без да сме близки роднини.

— Засега единственото сигурно нещо, което научихме, е, че е отишла да живее при баба. Бих могла да прегледам още веднъж албумите със снимки на мама, с надеждата, че от тях ще изскочи нещо.

Към края на вечерята се споразумяхме Бен да направи предварителни проучвания в службите за социално подпомагане, а след това да пусне малка обява в рубриката „Да погледнем назад“ на седмичното издание „Ийстчестър Стар“. В нея ще търсим мъж, осиновен някъде около 1918 г., който има някаква връзка с Мария Романо — въпреки че шансовете ни за успех бяха изключително малки. Аз от своя страна щях да прегледам старите фотоалбуми, притискайки мама да си спомни дали Мария е имала син, или как се е запознала с баба. Тя беше последната ни надежда, но аз си давах ясна сметка, че от това най-вероятно няма да излезе нищо.

 

 

В понеделник сутринта се събудих от жуженето на телефона.

— Госпожица Медоус? Обажда се Джил Луис, заместник-директор на Холмфилд.

— Какво се е случило? — панически попитах аз, все още замаяна от рязкото събуждане. — Мама добре ли е?

— Нищо сериозно — отвърна жената. — Но ние сме длъжни да ви уведомим, че снощи майка ви преживя леко падане. Беше доста уплашена, но по всичко личи, че няма нищо счупено. Спа спокойно, но тази сутрин ни се стори малко умърлушена и затова решихме да я прегледа лекар.

— Идвам веднага! Но ще ми трябва поне един час.

Докато натисках газта по А12, безпокойството ми нарастваше. В главата ми отново изплува вече познатият въпрос: дали Холмфилд е подходящото място за мама? Сега, когато вече не работех в офис, със сигурност би трябвало сама да се погрижа за нея — така, както семейство Ковалски се грижеше за стария Сам…

Отидох направо при заместник-директорката, която ми даде повече подробности за падането. Беше се случило в трапезарията, малко след вечеря. Докторът вече я беше прегледал. Заключението му беше, че има само синини и охлузвания, но нищо счупено.

— Може би ще ви се стори малко объркана — предупреди ме жената. — Това състояние е нормално за дементни пациенти, които лесно изпадат в шок. Да се надяваме, че след няколко дни всичко ще бъде наред.

Очаквах да я намеря в леглото, но с изненада установих, че ме водят към някогашната оранжерия. Мама беше там, спокойна и напълно облечена. Седеше на един стол до прозореца. Отдалеч ми се стори в отлично състояние — много по-добре, откогато и да било. Розови страни, елегантно стегната на тила коса, блестящи и будни очи.

Но когато се изправихме пред нея, тя не ни посрещна с обичайната си гостоприемна усмивка. Лицето й остана спокойно и някак странно гладко, придавайки й почти младежки вид.

Обърна се да ме погледне едва когато седнах до нея и взех ръката й между дланите си. Между очите й се появи малка недоумяваща бръчица.

— Мамо? — прошепнах. — Това съм аз, Карълайн.

Бръчицата стана по-дълбока и тя примигна няколко пъти, сякаш за да прогони объркването си.

— Дъщеря ти Карълайн…

Ако мама не ме познае, това със сигурност е началото на края, помислих си аз. Тези неща се развиват с ужасяваща бързина. Загубата на памет безмилостно напредваше, а падането би могло само да я влоши. И ето че тя беше забравила дори името ми!

— А, Карълайн — тихо прошепна тя, бръчката между веждите й бавно се стопи. Нервните окончания някъде в главата й правеха връзка помежду си, но не в обичайния ред. — Миличката ми внучка!

— Аз съм твоята дъщеря — отвърнах аз. — Внучка съм на Джийн.

Очите й пробягаха наоколо.

— Тук ли е Джийн?

Гласът й прозвуча някак напрегнато.

— Не е тук — отвърнах аз и погалих ръката й, за да ме погледне отново. — Баба Джийн умря преди много години.

Мама затвори очи и се отпусна в стола, раменете й увиснаха.

— О, боже — въздъхна тя. — Всички започнаха да умират.

— Да ти взема ли чаша чай и малко бисквити? — попитах.

— Да, мила, моля те — прошепна тя, без да отваря очи. Сякаш усилието да си спомни коя съм беше изсмукало цялата й енергия. — Казаха ли ти, че преживях едно малко падане?

— Да, мамо. Но докторът каза, че си добре.

— Че съм добре — повтори като дете тя.

Когато се върнах с подноса, лицето на мама беше възвърнало обичайното си енергично изражение.

— Благодаря ти, мила. Вие, момичета, се държите много добре с мен.

— Аз съм Карълайн — отново й напомних аз, напълних чашите с чай, като в нейната сложих лъжичка захар повече. — Твоята дъщеря. Не работя тук, а съм дошла да те видя.

— Карълайн? — прошепна след поредната продължителна пауза тя. Най-после ме беше познала.

— Да, мамо, дъщеря ти Карълайн. Ето ти чаят.

Тя пое чашата и чинийката с изненадващо стабилна ръка и отпи една глътка.

— Възхитително — прошепна. — Миличката ми Карълайн, толкова се радвам да те видя. За какво говорехме?

— Имам вълнуващи новини, мамо. Помниш ли онази стара кувертюра, която намерихме на тавана? Кувертюрата на Джийн? Открих доста неща за нейната създателка. Ти беше права: била е ушита от Мария — жената, която е живяла при баба.

Тя ме погледна с празни очи.

— Ще ми подадеш ли една бисквита, мила?

— Помниш ли Мария? — настоях аз. Мама поклати глава.

— Кувертюрата на Джийн — повтори като папагал тя. — Ушита от Мария? — Понечих да се откажа и да сменя темата, но в същия момент тя добави с шокираща нелогичност: — Джийн каза ли ти… — Млъкна, без да довърши въпроса и посегна към чашата си.

— Какво да ми каже, мамо? — заекнах аз, докато й подавах чая.

— Че иска да знаеш, когато нас вече няма да ни има.

Ледената тръпка, която усетих, обхвана цялото ми тяло. В каква черна дупка е попаднала мама, за да получава послания от отвъдното?

— Какво е искала да ми каже баба? — попитах, опитвайки се да прозвуча спокойно.

— Преди да умре, мила — меко промълви мама и посегна за нова бисквита. — Много, много отдавна…

Мъничко се отпуснах. Чувството й за време се беше върнало. Вече бяхме на по-нормална територия.

— Нещо важно ли беше? — пробвах още веднъж аз. — Нещо, което е трябвало да ми предадеш?

— За Ричард — отвърна мама с обърнат към миналото поглед. — За милия ми Ричард. Той ме чака, знаеш ли?

— Сигурно, мамо — успокоително прошепнах аз, опитвайки да си представя как го вижда. Може би седнал на някой облак, или в райската градина?

— Той ми е приготвил вечерята и чака да се прибера.

Направих опит да вляза в нейния свят, проследявайки мислите й.

— А ще ти каже ли нещо за тайната на Джийн, мамо? За онова нещо, което тя е искала да зная?

Тя извърна милото си лице към мен и сложи пръст на устните си.

— Шшът, тихо! Артър не бива да знае!

Отново потръпнах, въпреки потискащата топлина в помещението.

— Какво не бива да знае дядо?

Тя погледна навън. Изражението й беше плашещо празно. Ефектът беше странен: бръчките се изгладиха и изчезнаха, лицето й отново стана почти младежко.

— Какво не бива да знаем? — настоях аз, навеждайки се така, че да вижда лицето ми. — Можеш да го споделиш с мен. Обещавам, че няма да му кажа. — Стомахът ми се сви от притеснение. Не бяха ли това обърканите приказки на една потънала в деменция възрастна жена? Или пък баба наистина е искала да скрие нещо от дядо ми?

Точно в този момент отнякъде се появи старец в инвалидна количка, спря на няколко метра от нас и силно простена. Като животно, изпитващо силни болки.

— Ааааа! Аааа! Помощ! — Лицето му беше разкривено до неузнаваемост.

Скочих и изтичах при него.

— Какво има?

Но той само затвори очи и отново изрева.

Към нас се насочи млада служителка, говорейки тихо в пейджъра си. Секунди по-късно се появиха три сестри, които заобиколиха количката на стареца. Аз с облекчение го оставих в ръцете им и се върнах при мама. Но се оказа, че тя беше заспала, въпреки целия този шум наоколо. Поседях до нея в продължение на десетина минути, но тя продължаваше да дреме. Изправих се и тръгнах да търся заместник-директорката.

— Заспа — обявих, когато жената се надигна насреща ми. — Да я оставя ли на стола?

— Може би така ще е най-добре. Сънят лекува. Моля ви да не се притеснявате, госпожице Медоус. Звъннете утре сутринта. Сигурна съм, че тя ще бъде много по-добре.

 

 

Изпълнена с противоречиви емоции — любопитство и нетърпение, облекчение и чувства за вина, — аз поех обратно по коридора към входа, разминавайки се с двойка обитатели на дома. На масичката във фоайето лежаха купчина вестници и списания. Погледът ми беше привлечен от последния брой на „Ийстчестър Стар“.

Водещата новина на първа страница гласеше: ДВОРЕЦЪТ МЪЛЧИ ПО ЖАЛБАТА ОТНОСНО ХЕЛЕНА ХОЛ — стр. 5.

Не! Това не може да бъде! Грабнах вестника и с треперещи ръце го разтворих. Материалът не биеше на очи, може би заради нормалния шрифт. Но когато започнах да чета, разбрах, че най-лошите ми страхове са се сбъднали.

Днес официални представители на кралското семейство отказаха да коментират твърденията, че бивша служителка в Бъкингамския дворец е била вкарана насила в психиатричната болница „Хелена Хол“, където е прекарала няколко десетилетия, преди да бъде освободена през 50-те.

Пенсионираната медицинска сестра от Ийстчестър 86-годишната г-жа Пърл Бейкън, която е познавала пациентката само по прякора й „Куини“, твърди, че жената се е представяла като бивша шивачка на кралското семейство, но психиатрите са отхвърляли думите й като плод на болна фантазия. След освобождаването й от болницата обаче се оказва, че историята й е съвсем истинска, добавя г-жа Бейкън.

„Куини“ отива да живее при своя близка приятелка, която призна пред сътрудници на изданието, че двете наистина са работили в Бъкингамския дворец. Госпожа Бейкън отказа да коментира причините, поради които пациентката е била затворена в психиатричната болница по силата на Закона за психическото здраве. „Това се е случило далеч преди моето време“, обяви тя.

Тези разкрития кореспондират с наскоро постъпилата информация за случая с две кралски братовчедки — Нериса и Катрин Бо-Лион, които са били затворени до живот в психиатрична клиника поради ограничените си възможности за опознаване на света.

Асоциацията за психическо здраве в Ийстчестър обяви, че те не обсъждат отделни случаи заради конфиденциалността между лекар и пациент, а Бъкингамският дворец добави, че те нямат практиката да коментират в медиите.

Напразно се опитвах да вникна в смисъла на думите, които танцуваха пред очите ми. Защо Пърл е разказала историята си пред вестника? Защо точно сега, след всичките тези години?

Само един човек би могъл да е автор на този материал.

Тръшнах се на близкия стол, болна и замаяна от мащабите на това предателство. Вече бях успяла да убедя себе си, че най-хубавите качества на Бен са неговата откритост и честност. Едва ли беше планирал всичко това. Не вярвах, че се е сближил с мен единствено защото е искал да разкрие тайнствената история, свързана с кувертюрата. Нима се е стремял да спечели доверието ми (и да се пъхне в леглото ми) само заради тези патетични няколко реда на пета страница, базиращи се само на слухове за отдавна мъртви хора?

Пред очите ми се появи една неприятна картина: едрата фигура на Бен върху тесния стол в малкото салонче на Пърл; с бележник в ръка и предизвикващата доверие усмивка, ловко измъкващ от безпомощната възрастна жена информацията, която потвърждава всичко, което научихме от семейство Ковалски. Толкова ловко, че получава факти, които тя беше скрила (а може би забравила) по време на първата ни визита.

Тръпки разтърсиха тялото ми. Чувствайки се използвана и омърсена, аз натиснах бутона за бързо набиране на Бен, но насреща се включи гласова поща. Изпратих му едно гневно послание, захвърлих вестника и хукнах към колата си. Когато направих нов опит да го набера, на дисплея се изписа току-що получен есемес: Звънни ми веднага, имам важни новини. Бен.

И аз имам важни новини за теб, да те вземат мътните! Но не са за телефон. Запалих мотора и започнах ненужно да го форсирам. Възнамерявах да отида директно в редакцията и да го направя на нищо още там, направо пред колегите му. Открито и без никаква милост. Докато карах напред, прекалено бързо и почти заслепена от гняв, започнах да репетирам обвинителната си реч, съдържаща думички като „непочтеност“ и „коварно предателство“. Плюс куп цветисти ругатни. Сигналът за получен есемес не спираше да дразни слуха ми. В крайна сметка грабнах телефона и го изключих.

Разбира се, междувременно беше настъпил час пик и колите по А12 се движеха със скоростта на пешеходец. След още купища ругатни, аз включих местната радиостанция на ВВС с надеждата да разбера дали става въпрос за катастрофа, или за онова, което вбесяващо наричаха „обикновено нарастване на трафика“. Водещият остроумничеше на различни теми, след което най-после се появи нов глас, който започна да чете новините, съдържащи главно истории за корумпирани местни съветници и „сръчни“ манипулации на градоустройствените планове.

— И накрая — обяви с жизнерадостен глас говорителката, — официални представители на кралския двор отказаха коментар на твърденията, че бивша прислужница в Бъкингамския дворец е била затворена против волята си във вече закритата психиатрична болница „Хелена Хол“ в Ийстчестър в продължение на десетилетия. Бивша медицинска сестра в споменатото заведение отхвърля твърденията на лекарите, че става въпрос за пациентка с болна фантазия и потвърждава истинността на повдигнатите обвинения.

После в ефира прозвуча треперещият глас на Пърл:

— Преди всичко ние нямаме представа как тази жена е попаднала там — това се е случило далеч преди моето време, знаете. Но когато най-после я освобождават и тя отива да живее при своя стара приятелка става ясно, че историята на горката жена напълно отговаря на истината. Това категорично потвърждава приятелката й, с която заедно са работили в двореца.

После отново дойде ред на говорителката:

— Тази история идва след разкритията за двете кралски братовчедки с проблеми на възприятията, които са били затворени в лудница до края на живота си. Коментари за тях ни бяха отказани както от Асоциацията за психическо здраве в Ийстчестър, така и от официални лица в Бъкингамския дворец.

— Мамка му, мамка му! — заблъсках по кормилото, докато ръцете ме заболяха, а след това изключих радиото. Бях наясно, че местните средства за масова информация най-безсрамно крадат една от друга, повтаряйки новините с леки изменения, докато накрая втръснат на всички. Или пък стигнат до националните медии. При тази мисъл изведнъж ми стана горещо. Моля те, Господи, направи така, че тази новина да не се окаже достатъчно важна за националните медии! Със сигурност няма да ти е трудно, защото тя се подкрепя само от твърденията на една възрастна жена!

Продължавах да пълзя напред заедно с трафика, а в главата ми се блъскаха гневни мисли. Проклинах Бен и скапания му вестник, проклинах паразитния начин за разпространяване на новините. После най-накрая се добрах до изхода за Ийстчестър.

На влизане в града минах покрай поне шест вестникарски сергии, над които бяха окачени големи плакати с надпис:

СКАНДАЛ В ДВОРЕЦА ЗА „ХЕЛЕНА ХОЛ“

Оказа се, че пред офисите на „Ийстчестър Стар“ липсва обществен паркинг и това ме принуди да зарежа колата пред някаква товарна рампа. Пред рецепцията се беше изправил един дебел старец, който се колебаеше в избора си на фотография.

— Мислите ли, че тази ще й хареса? Или тази е по-добра?… Коя е най-подходяща според вас?

Беше ми невъзможно да си изчакам реда, особено с огромния гняв, който кипеше в гърдите ми. След минута рецепционистката, очевидно забелязала нетърпеливото ми пуфтене, надникна зад масивния гръб на клиента си и обеща скоро да ми обърне внимание.

— Трябва да говоря с Бен Суитмън! — излаях аз. — Спешно е!

— Дайте ми само минутка, моля — отвърна тя с добре тренирано търпение. — Мисля, че в момента е в заседание.

— Не ми пука за шибаните му заседания! — отсякох извън себе си аз. — Оставила съм колата си пред товарната рампа и трябва да говоря с него. Веднага!

Усмивката й се изпари, лицето й се разкриви от раздразнение.

— А за кого да му докладвам, моля?

— За жената, която съвсем наскоро е предал. Няма начин да не се досети. — Ако бях в настроение, сигурно щях да възприема нещата откъм смешната им страна. Старецът се обърна и закова любопитен поглед в лицето ми.

— Ще дойда някой друг път, мила — кротко промълви той, дари рецепционистката със състрадателен поглед и се измъкна през вратата.

Надвесих се над горкото момиче, което набра някакъв номер.

— Търсят Бен Суитмън на рецепцията — обяви в слушалката тя. — Бихте ли го извикали, моля? Мисля, че е спешно… — От другата страна явно усетиха притеснението й и я попитаха дали се нуждае от помощ. — Не, не, мисля, че ще се оправя — колебливо отвърна тя. — Но все пак благодаря. Изпратете го долу по най-бързия начин, моля ви!

Понечих да се извиня за грубостта си, но в същия момент двойната врата се отвори и в рецепцията връхлетя Бен — без сако, с разкопчана риза и разрошена коса.

Когато ме видя, бузите му поруменяха. От чувство за вина, разбира се.

— Карълайн? Опитвам да вляза във връзка с теб, но телефонът ти е изключен.

Грабнах от масичката един брой от вестника и го насочих в гърдите му като щик.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?! Как си позволяваш да пишеш тези глупости, предавайки мен, семейство Ковалски и всички останали? Да не говорим за начина, по който се промъкна в живота ми, за да ме използваш… за това? — Ударих го с вестника през лицето. Рецепционистката скочи на крака, готова да повика помощ.

— Исках да ти обясня — отвърна той. Лицето му вече беше истински червено, но тялото му дори не помръдна.

— Нямам нужда от обяснения, Бен! — прекъснах го аз. — Нещата са ясни. Ти си един обикновен провинциален измамник, който търси разни дребни истории с надеждата, че някоя от тях случайно ще попадне и в централния печат.

Червенината напусна бузите му, които придобиха цвета на сиво вестникарско заглавие.

— Нещо си се объркала. Нещата съвсем не са такива…

— Не си хаби думите, Бен! — изкрещях извън себе си аз. — Няма да повярвам на нито една твоя дума! Освен това не искам да те виждам повече!

За част от секундата си помислих, че мога да го фрасна с вестника по главата, но вместо това го захвърлих в краката му и хукнах към изхода. На улицата видях как някакъв контрольор от пътна полиция се протяга, за да залепи квитанция на челното ми стъкло.

— О, не, моля ви — простенах аз. — Спрях тук само за да си разтоваря багажа.

— Съжалявам, госпожице — отвърна той. — Нямате съответния знак на стъклото, а и аз не мога да анулирам вече написаната глоба. Такива са правилата.

— Върви по дяволите с тъпите си правила! — окончателно побеснях аз, отлепих бележката от стъклото и я захвърлих в канавката. После скочих в колата и се сгуших на седалката.

Ченгето почука на стъклото. Наложи му се да повтори упражнението още два пъти, преди да го сваля.

— По-добре го вземете, госпожице — рече той и ми подаде смачканата лепенка. — Това само ще повиши размера на глобата ви. Освен това няма да ви е приятно, ако подам оплакване за грубо отношение, нали? — След тези думи пусна глобата на пътническата седалка и се отдръпна назад, но в същия миг в процепа се появи главата на Бен, който изглеждаше като грешник на изповед.

— Карълайн, моля те! Дай ми възможност да ти обясня…

Но аз натиснах бутона за вдигане на стъклото и той отскочи назад миг, преди главата му да се окаже заклещена. После запалих мотора и започнах да ръчкам скоростите, за да включа на заден. Потеглих толкова рязко, че колелата изсвириха. Съвсем искрено се надявах, че съм минала през пръстите му или че поне съм го задавила в облаците пушек от ауспуха.

 

 

Когато пристигнах в Лондон, вече се бях поуспокоила. Гневът отстъпи място на нещо като гадене, захранвано от чувство на дълбоко унижение.

Сипах си чаша вино и се строполих на дивана, готова да ревна. Зад бясната ми ярост започна да прозира чувство на празнота и отчаяние. Как допуснах глупостта да се доверя на друг човек толкова безрезервно? Все пак ставаше въпрос за една патетична, но маловажна местна трагедия. Вероятно щеше да изчезне без следа, но не в това беше въпросът, а в предателството на Бен. Познавахме се сравнително отскоро, но той беше успял да спечели доверието ми.

Прекарахме заедно един страхотен уикенд, а след това, когато дойде време да се прибира в Ийстчестър, просто не можехме да се разделим. Боже, та това се беше случило едва снощи! Аз много го харесвах. И много му се възхищавах. Дори започвах да мечтая, че ни предстои нещо по-сериозно. Тоест, бях малко влюбена в него.

Как така се оказа, че съм сбъркала тотално?

Сипах си още една чаша, но гневните мисли отказаха да напуснат главата ми. Реших да изляза на малка разходка, за да се успокоя. Леденият вятър подмяташе във въздуха употребявани найлонови торбички, а паркът насреща — обикновено пълен с деца и кучета през деня, беше пуст и доста страшен на мътната оранжева светлина на уличните лампи.

Върнах се обратно, налях си трета голяма чаша с вино и пуснах телевизора, по който течеше някакво безумно риалити шоу. Звънецът на входа изжужа, но аз не му обърнах внимание. Но той продължаваше да звъни, все по-настоятелно.

— Добре де, чувам, спри да натискаш проклетото копче! — изкрещях в домофона аз. — Кой е? Ако си някой скитник или религиозен фанатик, можеш да вървиш по дяволите!

— Аз съм — отвърна далечен и някак хрускащ глас. Бен? На входната ми врата? Не можех да повярвам на ушите си! Тоя тип наистина имаше железни нерви! Беше изминал цялото това разстояние вероятно за доста повече от час, само за да оправдае предателството си и, разбира се, да направи нов опит да стопли отношенията си с мен.

— Няма ли най-после да престанеш да ме дебнеш, по дяволите? — изкрещях аз. — Махай се!

— Ако не дойдеш с мен, ще се наложи да отида сам.

— Върви, където щеш! — окончателно побеснях аз, без изобщо да схвана какво ми казва. — И изобщо не се връщай!

— Добре. Ще се върна само в случай че Денис се съгласи да ми предаде кувертюрата.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите? — извиках извън себе си аз.

— Обади се Арън от нощния приют. Търсил те е няколко пъти, но телефонът ти се включвал на гласова поща. Затова позвънил на мен. В момента Денис е там! Утре щял отново да изчезне и Арън решил да те потърси. А аз се качих в колата и дойдох дотук, защото продължаваш да не си вдигаш телефона.

Пуснах копчето на домофона, опрях чело в хладната стена и направих няколко дълбоки вдишвания и издишвания. Моят телефон никога не е изключен. Никога! С изключение на тази нощ. А Бен — човекът, който ме беше предал по най-гадния начин, беше шофирал по целия път от Ийстчестър дотук, за да ми съобщи новината за Денис. Нещо не се връзваше. Решително не се връзваше.

Звънецът отново издрънча, този път още по-настоятелно.

Натиснах копчето.

— Качи се горе, за бога!

Когато отворих вратата, той вече беше там — блед, раздърпан и очевидно изтощен.

— Ако пак си тръгнал подир някоя патетична история за проклетия си вестник…

— Ще ходиш ли в нощния приют или да отида сам? — безцеремонно ме прекъсна той и отстъпи крачка назад. — Колата ми е в жълтата зона. Нищо не ми коства да обърна и да потегля за дома.

— Чакай малко. Казваш, че Денис е в приюта, така ли?

— Да. Това е причината да бия целия този път — уморено отвърна Бен и се облегна на рамката. — Затова те е търсил и Арън.

Понечих да кажа, че ще отида сама, благодаря, но после се сетих за трите големи чаши вино, които бях изпила.

— Ще ме закараш ли дотам?

Бен едва-едва кимна с глава.

— Само да си взема нещата.

 

 

Докато той въртеше кормилото по тесните улички към Тотнъм Корт Роуд, аз нямах друг избор, освен да го слушам: какво се опитал да ми обясни там, в редакцията, когато, меко казано, бях яхнала метлата.

Оказа се, че през уикенда Пърл Бейкън и дъщеря й Джули били на погребението на старата й приятелка — бившата медицинска сестра в „Хелена Хол“. По време на опелото си припомнили случки от живота й в компанията на сина й. Пърл споменала за разговора си с нас относно Куини, проведен наскоро.

— Синът помнел много добре кралската връзка — добави Бен, намалявайки скоростта, за да пропусне една линейка. — Явно майка му е намеквала, че твърденията на Мария за работата й в двореца са чистата истина, въпреки че десетилетия наред всички я мислели за лъжкиня.

Същата тази сутрин Джули, която работела в рекламния отдел на вестника, най-невинно си бъбрела на тази тема с някаква колежка, но разговорът им бил подслушан от редактора по новините. Той веднага я притиснал и тя му разказала цялата история, без да подозира за последиците. Редакторът изпратил някакъв младши репортер при Пърл, за да запише историята й от първа ръка, а след това да се свърже със здравната администрация и двореца.

— Аз бях следобедна смяна — добави Бен. — Когато се появих в редакцията някъде по обед, материалът вече беше качен на пета страница. Направих всичко възможно да го спра. На практика се направих на идиот пред подчинените си и един от тях се обадил на редактора. Онзи побесня и ме предупреди да не се бъркам. В крайна сметка не успях да направя нищо повече и материалът излезе. Знаех, че в момента, в който научиш, ще побеснееш. Опитах да ти пратя един есемес, но ти не отговори. Когато се появи в редакцията, онзи тъкмо ме сапунисваше, че съм опитал да отменя редакторското му решение.

Колата навлезе в едно заплетено кръстовище и Бен млъкна.

— Карълайн? — стрелна ме странично той. Лицето му беше като нарязано от жълтите ивици на уличното осветление.

— Продължавам да те слушам. — Главата ми все още беше замаяна от виното, но все пак си давах сметка, че той няма как да е измислил толкова сложна история, за да си прикрие следите. — Знаеш ли, че местната радиостанция също излъчи материала? Включително интервюто с Пърл.

— Боже! Бедната жена! Но не съм изненадан. Страхувам се, че точно така тръгват новините. Излязат ли веднъж, няма спиране. Ще трябва да отида да й се извиня за всичко това и да я предупредя да отказва всякакви по-нататъшни контакти с пресата.

Известно време пътувахме в мълчание.

— Виж какво — обади се той. — Обясних ти всичко, без да скривам каквото и да било. Съжалявам за цялата проклета бъркотия, но просто така се случи. Вярваш ли ми?

— Не съм сигурна — признах аз. По принцип трудно ми минаваше, но този път направо се бях оляла. Появата ми във вестника, скандалът, който вдигнах пред колегите му, обидите, невъздържаният ми език — всичко това нямаше как да преглътна лесно.

— Имаме избор — добави с някаква нова решителност той. — Или приемаш това, което ти казах, в комплект с най-искрените ми извинения, за да продължим напред, или не го приемаш. Във втория случай просто те оставям пред приюта и изчезвам. Обещавам, че пътищата ни няма да се пресекат никога повече. Ако това искаш.

— Нямах предвид това. Аз искам да ти вярвам, разбира се. Но съвпаденията ми дойдоха много — все пак материалът излиза във вестника само два дни след срещата ни с фамилията Ковалски, от която става ясно, че Мария съвсем не си е измисляла.

— Знам, знам — отвърна малко по-търпеливо той. — Но какво повече да направя, за да те убедя?

Поех си дълбоко въздух, опитвайки се да прочистя главата си от емоциите и драмите и да мисля в перспектива. Бен беше тук, до мен. Беше ми поднесъл извиненията си, плюс едни доста логични обяснения. Сега ми оставаше да приема, че вината не е била негова. Все още се чувствах объркана и наранена, но той заслужаваше втори шанс — ако не за друго, то поне за това, че беше бил толкова път до Лондон, за да ми съобщи за появата на Денис в приюта.

— Можеш да ми помогнеш да си върна кувертюрата — рекох. — А след това ще си поговорим и ще решим какво да правим.

— Става — кратко отвърна Бен.