Лиз Треноу
Забравената шивачка (18)

18.

Ентусиазмът на Ели Биван се лееше като пълноводна река.

— Уау! След като Анабел и Джо мислят, че става въпрос за коприни „Мей“, най-вероятно е така — обяви тя с напевно уелско наречие. — Ако ми донесете вашата кувертюра, аз ще направя всичко възможно да ги идентифицирам, а после ще помислим и как да я почистим и консервираме по най-добрия начин.

— Кога ще ви бъде удобно?

— Какво ще кажете за следващата седмица? — В слушалката се долови шумоленето на хартия, вероятно от прелистването на календар. — А, момент моля! Виждам, че имам два свободни часа и утре сутринта. Ако това не е прекалено скоро за вас…

— Перфектно е — уверих я аз. Ателието й се намираше близо до Холмфилд, така че след това можех да отскоча до мама и до къщата, за да приключа с подреждането на кашоните.

От Бен все още нямаше новини. След няколко дни в очакване да се обади, вече бях сигурна, че ми липсва. Имах чувството, че между нас остана нещо недовършено и се надявах, че ще получа шанс да му се извиня както трябва, а след това да продължим напред.

Изпратих му един кратък есемес:

Свободен ли си довечера? Ще бъда в къщата, мога да ти обещая хубав огън в камината и бутилка отлично вино.

Ателието на Ели Биван се намираше в покрайнините на някакво затънтено градче в Есекс. Представляваше някогашен промишлен цех, част от прозорците бяха заковани с дъски, липсваше табела над вратата. Това беше умишлено, за да не привлича внимание, тъй като вътре имаше много редки и ценни платове. Спазвайки инструкциите, аз паркирах до някаква погребална агенция и й звъннах по телефона. Малко по-късно на вратата се появи ниска жена на средна възраст с тъмна коса и дънки. На лицето й грееше топла усмивка.

Със своите снежнобели стени, под и тавани, ателието излъчваше интензивната атмосфера на операционна, подсилена от ярките осветителни тела.

В центъра на помещението доминираше огромна работна маса, на която две млади момичета обработваха три дълги парчета избеляла розова дамаска, използвайки специалните си инструменти с хирургическа точност. Ели обясни, че възстановяват части от тъканта на коприна, престояла дълго време на слънце, която след това ще бъде подплатена с фина материя за усилване на здравината. Голяма част от поръчките идвала от обществени организации като „Английско наследство“ и „Национален тръст“, поясни тя, но понякога работели и за частни клиенти.

Прехвърлихме се в съседната стая, където имаше друга голяма маса.

— Дайте да видим какво ми носите — подхвърли тя, отмествайки встрани топове текстил и купчина книжни шаблони.

Лишена от подплата и пълнеж, кувертюрата изглеждаше някак крехка и чуплива. Въпреки опитите ми да я почистя, тя продължаваше да има вид на мръсен парцал, но опитното око на Ели не можеше да бъде заблудено.

Отстъпила на крачка от масата, тя внимателно огледа покривката.

— Доста лошо състояние, но несъмнено великолепна изработка — беше краткото й заключение.

— Джо и Анабел бяха особено впечатлени от коприните на централното каре — казах аз.

— В такъв случай да започваме — кимна Ели, нахлузи чифт бели памучни ръкавици и насочи лупата си към кремавата дамаска. — Ммм… Пресвети боже! Каква красота! Това наистина е нещо изключително! — Няколко секунди по-късно вдигна глава: — Колежките са прави, знаете… Това тук наистина прилича на „Мей Силкс“. — Приближи се към една разхвърляна маса в ъгъла и се върна с купчина бели листове и тънка книжка: — Това е брошурата за изложбата на архивите на „Уорнър“ от осемдесетте, при подготовката, на която съм участвала лично — подаде ми я тя. — За съжаление снимките са черно-бели и бях принудена да освежа паметта си онлайн, откъдето свалих тези разпечатки.

— Това е тя! — възкликнах аз в момента, в който положи една от снимките редом с карето. — Абсолютно същата шарка! — Нямаше как да сбъркам розичката, детелината, магарешкия бодил и гирляндите от лентички по ръбовете. — Според мен е достатъчно убедителна, не мислите ли?

Тя отвори брошурата и започна да чете:

През 1891 г. херцогинята на Тек обявява, че за сватбата на дъщеря си принцеса Мей роклите на булката и шаферките ще бъдат изработени от английски коприни поръчани от студио „Силвър“ и произведени от „Уорнър Брадърс“. За съжаление младоженецът — херцогът на Кларънс, умира само две седмици преди сватбата. По-късно принцеса Мей се сгодява за Джордж — по-малкия брат на херцога, и се стига до решението да използват готовите „Мей Силкс“ за сватбата им на 6 юли 1893 г. Роклята на младоженката е изработена от фина бяла коприна със сребърни апликации, изобразяващи роза, детелина и магарешки трън, плюс майски цветя и истински любовен възел.

— Каква трагична история — въздъхнах аз. — Но едновременно с това и триумф на кралския прагматизъм.

Тя посочи триъгълните секции в ъглите на централното каре.

— Това обаче е друг плат. Не разполагам с негови снимки, но съм сигурна, че и той е от колекцията „Мей Силкс“. — После отново се наведе над брошурата: Други модели на „Артър Силвър“, много от които изобразяват така наречения дизайн „Лилията на долината“, са били изтъкани специално за чеиза на булката.

От устата й излетя въздишка на възхищение.

— Фактът, че вие разполагате с два модела е показателен. Това превръща деня ми в празник. За тридесет години работа в консервацията на тъканите за пръв път срещам такова нещо.

— Нуждаем ли се от по-нататъшна идентификация? — попитах аз. — Госпожица Смит-Далциъл спомена за проучване на тъканната структура и тест за здравина.

— Тя е права, разбира се. А ние можем да изпълним това за вас. Освен това бих искала да проследя моделите и да ги сравня с цялостното повторение на дизайна, което е дълго приблизително толкова — тя разпери ръцете си на около половин метър една от друга, — но от това, което виждам, мога да кажа още сега, че в коприната наистина са вплетени сребърни нишки — разбира се, доста зацапани, но несъмнено сребърни. Тези три неща са достатъчни, за да ме убедят… — Приличаше на хипнотизирана, неспособна да отмести очи от тъканите.

След продължителната пауза се обърна към мен и добави:

— Сега ще ви направя кафе или чай, а вие ще ви разкажете как се сдобихте с това изключително произведение.

Докато чайникът завираше в съседната малка кухничка, аз се опитах да изпълня желанието й с възможно най-малко думи.

— Наследих покривката от баба си, а тя я е получила от жена на име Мария, за която вече знаем, че е работила като шивачка в Бъкингамския дворец. По-късно са я затворили в психиатричната болница „Хелена Хол“, може би сте чувала за нея, откъдето е била освободена чак в края на петдесетте.

Ели се замисли.

— Коприните „Мей“ са били тъкани много по-рано, някъде в края на XVIII век. По кое време е работила в двореца тази жена?

— Когато е постъпила, е била на около четиринадесет — тоест, някъде около 1910-а — бързо пресметнах аз. — Малко по-късно старшата шивачка се разболява и Мария заема нейното място. Тя твърди, че е открила тъканите в някаква кошница в стаята на старшата, което означава, че предшественичката й вероятно се е сдобила с тях няколко години по-рано.

— Откъде знаете всичко това? — учудено вдигна вежди Ели.

— Открихме, че Мария е била интервюирана от една студентка по социология в Есекския университет някъде през 70-те, за нейната докторска дисертация. А аз извадих късмет и прослушах архивните записи на тези разговори. В тях тя описва почти целия си живот, но никой не й е повярвал. Диагнозата в болничния й картон е „хронична мания с параноидни налудности“.

— Колко интересно! А наистина ли е била луда според вас?

— На записите ми звучеше абсолютно нормално. Освен това ние открихме внука на приятелката й, при която е живяла след освобождаването й от болницата. Той потвърди, че поне част от историята й е истинска. Мария и баба му са били колежки в Бъкингамския дворец. Но все още нямаме потвърждение за други периоди от нея.

— За кои например? — вдигна вежди Ели.

— Мария твърди, че е била затворена в лудница, след като забременяла от Уелския принц. Зная, че това наистина звучи като бълнуванията на ненормална жена, но искам да погледнете това…

Обърнахме кувертюрата и аз повдигнах подгъва върху обратната част на един шестоъгълник.

— Открихме двадесет такива парченца и решихме да ги фотографираме, вместо да ги сваляме — добавих аз и й подадох „писмото“, което бяхме изградили. — Според нас то е изпратено от Франция по време на Първата световна война и нарочно е зашито в подплатата.

Ели внимателно го прочете.

— Пфу — обяви тя. — Предполагам, че се питате дали е писано от принца?

Кимнах с глава.

— Жалко, че няма подпис.

— Така е. Направо побъркващо. Вероятно Мария го е изрязала, за да скрие самоличността на подателя.

— Всички шаблони ли заснехте? — попита тя.

— Всички, върху които имаше текст.

— А останалите?

Странен въпрос.

— Не — свих рамене аз. — Защо да снимаме празни листчета?

Ели отново започна да рови в бюрото си. След известно време измъкна дълъг нож с плоско острие и малко фенерче. Започна на свой ред да изследва всички шестоъгълници, повдигайки подгъвите с върха на острието, докато се покаже хартията отдолу. След това внимателно я разглеждаше през лупата си, осветявайки я от различни ъгли. Изтекоха пет минути, после десет. Аз търпеливо чаках, без да разбирам напълно какво търси.

Изведнъж тя изкрещя толкова силно, че буквално подскочих от стола си.

— Еврика! Я виж това!

Прибягвайки до помощта на чифт много дълги и много тънки карфици, с които да придържа подгъва, тя разкри шаблона отдолу. Отначало видях само голо парче кремава хартия, но когато Ели промени ъгъла на електрическия лъч, успях да зърна откритието й: щампован в хартията воден знак, почти невидим поради влагата и износването.

— Фамилен герб — простичко рече тя.

— Господи! — изпищях аз. — Това е гербът на Уелския принц, които няма как да сбъркам! Значи Мария беше казала истината! Това, което открихме, действително се оказа любовно писмо от Уелския принц! Но откъде знаеше какво да търсиш?

— Един стар професионален трик. Използваме го за изследване на триизмерната плетка на някои тъкани, а аз изведнъж се запитах дали няма да действа и върху хартия. Наречи го шесто чувство — засмя се тя.

Значението на това откритие се стовари върху мен с такава сила, че се наложи да седна. Пред очите ми отново изплуваха фино избродираните думи: В тази покривка заших своята любов — нежно, прецизно и гордо. Оказа се, че Мария беше зашила писмото му в буквалния смисъл на думата — просто, за да бъде близо до нея завинаги.

И още нещо: абсолютно всичко, което беше разказала на Патси Мортън, отговаряше на истината, въпреки категоричното мнение на психиатрите. Скрита в кувертюрата лежеше пълната реабилитация на една жена, страдала от недоверието и презрението на околните през почти целия си съзнателен живот. Бяха я затворили в лудницата, за да покрият поредния скандал в кралското семейство, а персоналът със сигурност е бил подкупен, за да мълчи! За външните хора положението беше още по-просто — всеки, който случайно е дочул тази история, я намира за толкова абсурдна, че просто я отхвърля като измислица.

Но тази жена беше казвала истината. През цялото време.

— Постъпили сте абсолютно правилно, като не сте пипали шаблоните — прекъсна мислите ми Ели. — Това писмо превръща кувертюрата във важен и потенциално ценен исторически артефакт. Това трябва да се вземе под внимание преди всякакви опити за консервация.

Успяла да събера мислите си, аз унило отвърнах, че точно в този момент не мога да си позволя никакви реставрации.

— Тогава как мислите да процедираме? — попита тя. — Бих могла да изчисля първоначалните разходи, до сумата, която можете да си позволите.

— Звучи ми добре — кимнах аз.

Оказа се, че поради неотложни ангажименти тя не може да започне работа следващите няколко месеца. Предложи ми да съхранявам покривката у себе си. Това ме устройваше. И без това никак не ми се искаше да я оставям на чужди хора, след като едва бях успяла да си я върна. А умирах да я покажа на Джо, тъй като присъствието на кралския фамилен герб върху хартията, я правеше още по-ценна.

Внимателно сгънахме кувертюрата и я върнахме в кутията. Сбогувах се с Ели и си тръгнах. Главата ми все още беше замаяна от новите разкрития. Докато карах към Холмфилд открих, че отново мисля за Мария. Бях твърдо решена да направя всичко по силите си за нейната реабилитация. Ако успеех да реставрирам и изложа кувертюрата на публично място, бъдещите поколения няма да имат друг избор, освен да чуят и повярват на трогателната й история.

После в главата ми се появи една тъжна мисъл: тя няма наследници. Следователно бъдещите поколения нямаше да чуят историята й. Така и не открихме човек с името Романо в списъците на службите за осиновяване, никой не отговори и на обявата на Бен, публикувана във вестника. Дори и да е жив, синът на Мария щеше да бъде грохнал старец. Да не говорим, че по принцип беше изчезнал без следа.

 

 

Пристигнала в Холмфилд, аз останах приятно изненадана от мама, която веднага ме позна. Изглеждаше напълно възстановена от падането и двете прекарахме един час, разговаряйки на различни теми. В един момент я попитах знае ли, че Мария е имала син, но тя отговори, че не знае коя е Мария. Трябваше да се примиря, че тази следа отдавна беше изстинала.

На излизане погледът ми попадна върху купчината вестници във фоайето и те ми напомниха за отвратителното ми поведение към Бен. Той все още не беше отговорил на посланието ми. На няколко пъти посягах към телефона с намерението да му се обадя, но благоразумието ми вземаше връх. Беше по-добре да оставя сам да реши дали връзката ни е достатъчно важна, за да ми прости. Ако всичко друго пропадне, щях да му изпратя една картичка с написано на ръка „съжалявам“. Винаги съм поддържала мнението, че изписаните върху хартия думи означават много повече от имейлите и текстовите съобщения.

Прибрах се в къщата, запалих огъня в камината и се качих в някогашната си спалня да подредя свалените от тавана кашони. Бен не се обаждаше, а аз разполагах с всичкото време на света. Започнах да ги отварям един по един и да сортирам съдържанието им: стари дрехи, керамична посуда, книги, някакви обувки за кънки от едно време, отделени за благотворителност, платове и парчета мокет, маркирани „за изхвърляне“, тапети и стари столове, които ставаха за подпалки. Разрових съдържанието на куфар с играчки, отделяйки само едно плюшено зайче, което някога бях обичала, а останалото отиде в купчината за благотворителност.

Накрая отворих тежък сандък, който съдържаше научните документи на баща ми, повечето от тях с дата от 60-те. Дали представляваха интерес за Патси Мортън и нейния отдел?

Спуснах се на долния етаж, отново разпалих камината, отворих бутилка вино и започнах да ги преглеждам, седнала на чергата пред огъня. Повечето от тях бяха написани на машина бележки, есета и сухи академични трактати, които върнах обратно в сандъка с намерението да ги закарам в университета при следващото си идване тук. Имаше и известно количество лични писма и бележки, изписани с почерка на татко, които струпах на отделна купчина с намерението да ги прочета по-късно.

В дъното на сандъка се появи някакъв плик с размер А4. Механично го разкъсах и извадих стара счетоводна книга с протъркани картонени корици, които някога трябва да са били червени. Помислих си, че е била използвана за сметките на домакинството или пък има нещо общо с бюджета на неговия факултет. Понечих да я върна обратно, но вниманието ми беше привлечено от пожълтелия етикет с надпис: НА МИЛИЯ МИ РИЧАРД.

Прелистих страниците и бавно започнах да проумявам, че те бяха запълнени от кора до кора с акуратния почерк на баба Джийн. Коремът ми се сви, сякаш за да прогони пеперудите, които пърхаха в него. На първата страница имаше няколко реда, изписани като стихотворение.

Ийстчестър, юни 1970 г.

Годините ни вече са над шестдесет; но ако някога станат повече, те ще бъдат изпълнени с мъка и тъга; защото много скоро ще свършат и ние ще отлетим някъде надалеч.

Псалм 90

Скъпи Ричард,

Вчера направихме пикник по повод моята седемдесетгодишнина. Артър и аз седяхме на слънце с теб и Елеонор, наблюдавайки как скъпата ни новородена внучка сладко спи в своята люлка. И тогава изведнъж разбрах, че всеки момент мога „да отлетя“, но преди това искам да узнаеш за нещо, което не трябва да отлита с мен и което може би ще пожелаеш да предадеш на своята малка дъщеря.

Много ми е тъжно, че не можем да проведем този разговор очи в очи, но баща ти ми забрани, а аз трябва да уважавам желанията му. Той даде много от себе си за спасението на нашата родина по време на Голямата война, а освен това е прекрасен съпруг и баща. Това е единственото нещо, за което остана непреклонен, и аз не мога да не изпълня желанието му. Но ти никога не му казвай, че знаеш всичко.

Аз обаче вярвам, че децата трябва да знаят всичко за своя произход, особено в днешно време, когато толкова много се говори за генетиката. По тази причина няма да умра спокойно, ако не ти кажа истината. Моля се шокът да не бъде твърде силен за теб и че ще съумееш да ни простиш, че толкова дълго време сме крили истината.

Преди да продължа искам да подчертая, веднъж и завинаги, че ти си всичко, което сме желали да видим у своя син, че те обичаме повече, отколкото можеш да си представиш, че сме много горди с кариерата ти, красивата ти съпруга и прекрасното ти детенце.

Прости ми тези излияния, но искам да ти разкажа тази история бавно, за да я разбереш добре.

Ще започна от самото начало. Ние с баща ти се влюбихме от пръв поглед.

Той беше най-красивият, мил и духовит човек, когато бях срещала. За мен никога нямаше да има друг. Убедена съм, че и аз съм единствената за него. Никой от нас не подозираше какви ужаси ще ни донесе войната. По тази причина той веднага се записа доброволец, готов да защитава родината си. Аз го подкрепих, въпреки че по онова време се познавахме едва от няколко месеца. Оженихме се през октомври 1914 г., само няколко седмици, преди да замине за Франция.

Баща ти се сражава храбро, но по някое време го раниха сериозно и трябваше да се прибере у дома. По онова време ние благодарихме на Бога, че ни го върна жив, защото мнозина останаха на бойното поле. Но когато го изписаха от болницата стана ясно, че раняването му има много сериозни последици. Няма подходящ начин да ти го кажа, мили Ричард, затова ще бъда откровена — той вече не беше в състояние да участва пълноценно в интимната част на семейния ни живот.

Отначало ме уверяваше, че скоро ще се оправи и аз се надявах отново да се превърна в най-любящата и привлекателна съпруга на света. Той беше много упорит в опитите си да ме задоволи, но нищо не помагаше. Една година по-късно той ми заповяда да се разведа с него и да си намеря — по собствените му думи — един „пълноценен“ мъж. Успях да го убедя, че дори за миг не съм се съмнявала, че ще прекарам остатъка от живота си с него и съм готова да го сторя дори без физическата близост между нас.

Но имаше и нещо, което не бях очаквала, независимо как ще го възприеме твоят рационален ум — чисто женското желание да бъда майка. Едно адски силно желание, което повлия на целия ми живот — окупиращо мислите ми ден и нощ, превръщайки се в обсесия и почти мания, която не бях в състояние да контролирам. Минавах на отсрещния тротоар, за да не гледам бебешките колички, престанах да ходя в парка, за да не чувам щастливите гласове на играещите там деца. Когато двете ми най-близки приятелки забременяха и родиха, аз престанах да се срещам с тях, тъй като завиждах на щастливия им живот. Завистта ме превърна в жалка и зла жена, която съвсем естествено загуби приятелките си.

Нощем сънувах, че държа в ръцете си малкото, сладко миришещо вързопче, а когато се събуждах, сълзите ми мокреха възглавницата. Артър знаеше какво се случва, но мълчеше. Когато най-после се престраших и споменах за осиновяване, той буквално побесня. Никога не го бях виждала такъв.

— Може да съм половин мъж, но жестоко се заблуждаваш, ако си мислиш, че ще отида да призная това пред някоя състрадателна глупачка от социалните служби! — изкрещя извън себе си той. — Ако не можеш да понесеш мисълта, че и в бъдеще ще живееш с мен, просто си събирай багажа!

След тези думи грабна палтото си и излезе. Върна се няколко часа по-късно, пиян до козирката. Говореше завалено и се блъскаше в мебелите. Никога до този момент не го бях виждала такъв. По принцип не беше кой знае какъв пияч и аз започнах да се проклинам, че съм го довела до това състояние. Никога повече не посмях да повдигна този въпрос, но бракът ни вече не беше същият. Започнахме да се караме, а той продължаваше да пие.

Един ден не издържах и избягах при майка ми. Но тя непрекъснато ме питаше кога най-после ще чуят „тупкането на малки крачета“, а на мен ми беше толкова мъчно за Артър, че една вечер се прибрах обратно. Той ме прегърна, каза едно „добре дошла у дома“ и никога повече не отвори дума по въпроса.

Някъде по това време той започна да посещава сбирките, които наричаше „събрания“. Не ми казваше нещо за тях, но аз все пак успях да науча, че някакъв негов приятел го предупредил, че ако не стане масон, никога няма да направи кариера в полицията. Няколко месеца след като се прибрах от къщата на мама, Артър се върна от поредното събрание и ми съобщи, че научил за малко дете, което ще бъде предложено за осиновяване. Не го попитах как така е променил мнението си.

— Няма ли първо да ни проучат? — беше всичко, което казах.

— Не се безпокой, любов моя — отвърна той. — Всичко съм уредил. Но засега не казвай на никого.

Няколко дни по-късно, навръх Деня на примирието, той се появи у дома с малък вързоп, увит в болнично одеяло. В него лежеше новородено бебе с набръчкано личице. Влюбих се в него в мига, в който го взех в прегръдките си. Няма друга дума, с която да изразя чувствата, които изпитах тогава. Ти беше перфектен, с гъста руса коса и тъмни очи (все още не бяха станали сини), които бяха заковани в моите с огромно смайване — сякаш се чудеше коя съм.

— Откъде го взе? — попитах аз. Сърцето ми блъскаше толкова лудо, че ми беше трудно да дишам. Но Артър само поклати глава и опря пръст в устните си.

— Ако не си подписал съответните документи, не можем да го вземем! — Паниката заплашваше да ме вцепени. — Това е кражба, за бога! Рискуваш работата си, Артър! Иди да го върнеш обратно! — Направих опит да тикна малкия вързоп обратно в ръцете му.

Стреснат от шумотевицата, ти започна да плачеш. Аз също се разридах от острата болка, която ме пронизваше. Знаех, че не си мой и можеха да те вземат всеки момент.

— Седни, а аз ще направя по чаша хубав чай — заповяда той.

Подчиних се. Започнах да те люлея в ръцете си, а ти спря да плачеш, затвори очи и започна да смучеш кутрето ми. Артър се върна с чая и със спокоен глас започна да ме убеждава, че всичко ще бъде наред и можем да те задържим като свое дете. След това извади малко детски дрешки, пелени и карфици, към които прибави две стъклени бутилки с гумени накрайници и пакетче бебешко мляко на прах.

Не пожела да ми каже откъде те е взел, но ме увери, че всичко е законно. Бог да ми прости, но в онзи момент единственото ми желание беше да му повярвам. Престанах да протестирам и прекратих въпросите си. Ако се стигне до обяснения, трябваше да кажем, че си дете на наш роднина, загинал по време на войната, както много други, започна да ме инструктира той. Съгласих се на тази измама. Макар че бях те държала в прегръдките си съвсем за малко, вече не можех да си представя, че мога да те загубя.

Поговорихме за името ти и още на следващия ден — 12 ноември 1918 г., Артър се прибра с акт за раждане на името Ричард Джеймс — комбинация между имената на неговия и моя баща. Оттогава насам не пропускахме да отпразнуваме тази дата като твоя рожден ден.

Моля те, синко, не ни съди прекалено строго. Като гледам как гушкаш малката си дъщеричка, по очите ти познавам, че си открил най-важното нещо на света: няма по-силно чувство от обичта, която човек изпитва към своето дете. Баща ти направи всичко възможно да ме направи щастлива, а оттам и бракът ни да оцелее. А волята ми беше твърде слаба, за да отхвърля благословията, която бях сънувала. По тази причина приех лъжата и продължихме напред. Това беше твърде малка цена за изключителната радост да те обичам.

Когато ти навърши четиринадесет, баща ти получи ново повишение и стана детектив в полицейския участък на Ийстчестър. Това наложи да си сменим къщата. Докато разопаковах дрехите в гардероба, внезапно се натъкнах на малко черно куфарче. Знаех какво има в него, тъй като баща ти вече ми го беше показал: неговите масонски регалии, които винаги трябваше да бъдат под ключ и можеха да бъдат показвани единствено на членовете на ложата.

Наведох се да го вдигна и ключалката се отвори сама — вероятно не е било затворено както трябва. Това беше покана да надникна вътре. Дълбоко в сърцето си разбирах, че не е редно, но тайнствеността на неговите масонски дела ме правеше неудържимо любопитна. Вдигнах златната значка и някакъв медал на дълъг шнур, а под него се появи нещо като яка от синя коприна и квадратна торбичка, покрита с изящно избродирани символи и букви в червено и златно. Отдолу имаше някакви документи, които се опитах да прочета, но те се оказаха пълни с дълги и почти неразбираеми религиозни слова, изписани с архаичен почерк — толкова нечетлив, че бързо се отказах.

Приготвих се да върна всичко обратно, когато забелязах един малък, но издут плик. Оказа се отворен, но с нож за хартия — както го правеше Артър. Вътре имаше нещо, което приличаше на фактура. Любопитна да разбера колко беше платил, за да стане масон, аз издърпах плътният единичен лист в кремав цвят и бавно го разгърнах.

Драги братко,

във връзка с нашия снощен разговор много те моля да дойдеш в „Хелена Хол“ довечера, точно в девет, за да получиш това, за което говорихме. На пропуска попитай за мен и пазачите ще те упътят към кабинета ми. Роджър.

Отначало бележката не ми направи впечатление — взех я за обикновено послание между приятели. Прибрах документите и върнах нещата по местата им. После затворих куфарчето и го прибрах обратно в бюфета.

Както вероятно си спомняш (това все пак беше домът на твоето детство), ние живеехме на малка задънена уличка, където децата можеха да играят на воля по тревата пред къщите, без да се страхуват. Бяхме ти купили велосипед и ти въртеше педалите до мръкване, заедно с другите деца от квартала.

Една вечер излязох да те повикам и срещнах една жена, която също чакаше децата си. Тя ми се усмихна и любезно ме поздрави, после започнахме да си бъбрим. Името й беше Мери, работела като медицинска сестра. Беше много възбудена, тъй като в същия ден била одобрена за нова работа. „В «Хелена Хол», психиатричната болница, нали я знаете? Намира се малко по-нагоре по пътя“. Мистерията беше разгадана — един от братята — масони на Артър работеше в болница.

Двете с Мери станахме добри приятелки. Тя много обичаше да се отбива след работа и да споделя клюките от болницата. Един ден, поверително понижила глас, ми разказа за последния скандал:

— Оказа се, че лорд Б. има любовница, но лейди Б. научила и го заплашила, че ще се обърне към вестниците. Той обаче я завел на лекар, когото подкупил, за да я освидетелства.

— Искаш да кажеш, че са я затворили в лудница въпреки че е напълно нормална? — шокирано я изгледах аз.

Мери кимна с глава.

— Настанили са я в специална вила. По този начин той лекува гузната си съвест. И тя съвсем не е единствената.

— Значи има и други жени, които затварят, защото мъжете им имат любовници?

— Просто не искат да им се пречкат. Има две млади жени, които твърдят, че са ги затворили заради нежелана бременност, а семействата им не искали това да се разчува.

— Какво значи „твърдят“?

— Ами така казват те, но няма никакви доказателства, а освен това са ги обявили за ненормални, тоест — чуват гласове и си въобразяват разни неща. А подобни твърдения трябва да се доказват и с бебета, нали?

Сърцето ми се сви.

— А ако казват истината? Къде са отишли бебетата? — Едва успях да прошепна тези въпроси поради голямата буца, надигнала се в гърлото ми.

— Предполагам, че ги дават за осиновяване или нещо подобно — отвърна тя, погледна часовника си и скочи: — Боже, кога стана толкова късно? Питър всеки момент ще се прибере за вечеря, а аз дори не съм обелила картофите! Поздрави Артър, пак ще се видим.

Думите й продължаваха да кънтят в главата ми. Дават ги за осиновяване или нещо подобно. Ами ако?… — Устата ми изведнъж пресъхна. — Ами ако и ти си едно от бебетата, родени в „Хелена Хол“? Това ли означаваше онази бележка до Артър? Нима родната майка на детето ми е била заключена в килия само защото е имала неблагоразумието да забременее? Бях като парализирана от мисълта, че може би ще се окажеш син на някое нещастно момиче, което и днес, четиринадесет години по-късно, продължава да оплаква изгубената си рожба? Бях ужасена. Страшно много исках подозренията ми да бъдат опровергани, но нямаше как да попитам Артър, защото той или щеше да отрече, или просто нямаше да ми отговори.

Един ден Мери ми съобщи, че в болницата са открили шивалня, в която пациентките трябвало да получат нова професия.

— Нуждаят се от помощта на доброволки — каза тя. — А ти си идеалната кандидатка.

Идеята беше тревожна, но само така можех да видя мястото отвътре, а може би и да разбера дали слуховете за жени, затворени заради „нежелана бременност“ почиват върху някакви факти. Във всеки случай историите на Мери ме заинтригуваха, а и сега, когато ти вече ходиш на училище, аз имах нужда да правя нещо.

— Трябва да попитам Артър — отвърнах нерешително аз.

— О, недей! — уплашено извика тя, но после се овладя: — Исках да кажа, не го питай директно. Помисли си ден-два, пък ако идеята ти харесва — тогава го попитай. Кажи му, че искаш да помагаш в обществената работа или нещо подобно…

Разбрах накъде бие. Първата реакция на баща ти щеше да бъде отказ, разбира се. И тогава какво щях да правя?

Намерих решението сравнително лесно. Ти по цял ден си на училище, а баща ти — на работа. Тоест, спокойно можех да ходя и да се връщам без никой да разбере. Реших да опитам.

Първия ден ме посрещна една жена в хубава тъмносиня униформа, която се представи като началник на женското отделение и пожела да ми зададе няколко въпроса, преди да ме отведе в шивалнята. Още първият от тях ме хвърли в паника: попита ме как се казвам. Ако братът — масон научи, че жената на Артър е постъпила като доброволка в болницата, без да го попита? Мъжът ми със сигурност щеше да побеснее. По тази причина изрекох първото име, което се появи в главата ми — Маргарет. Така се казваше второто дете на кралицата. Над главата на униформената жена имаше табела със списък на всички, които работеха в отделението, заедно с вътрешните им номера.

— Лангъм — добавих аз, избрала първото име, което попадна пред очите ми. След това продиктувах някакъв несъществуващ адрес и с облекчение установих, че нямаше повече въпроси.

Шивалнята се оказа едно съвсем нормално работно помещение: просторна правоъгълна зала с широки прозорци и електрически крушки, увиснали ниско над масите — общо единадесет, подредени в две редици. Най-отпред имаше десет крачни шевни машини, а в дъното се виждаше голяма маса за кроене.

За нула време се оказах седнала до група жени, които шиеха на ръка — най-вече кърпежи. Работата ми беше да помагам при нужда, да следя ножиците и да броя иглите и карфиците в началото и в края на работния ден. Дейността в шивалнята се оказа доста впечатляваща: жените до мен се занимаваха главно с изкърпване, а онези на машините изработваха чисто нови униформи за персонала и пациентите. От време на време правеха дори сценични костюми, които се използваха за театрални представления в голямата зала, а също така и при танцовите вечеринки — обикновено свързани с официалните празници.

Общо взето жените ми се струваха спокойни и напълно нормални, но всички бяха преждевременно остарели, нездраво бледи, с несресани коси и зле скроени дрехи. Когато се опитвах да завържа разговор, те отговаряха едносрично, гледаха встрани или отвръщаха на погледа ми с празни очи под натежалите клепачи. Началничката обясни, че повече от тях са на лекарствена терапия, предназначена да контролира настроенията им. Все пак, от време на време получавах по някоя срамежлива усмивка и това ми беше достатъчно. Трите часа отлетяха неусетно, а аз с учудване установих, че вече съм нетърпелива за следващото си посещение другата седмица.

Една от пациентките привличаше вниманието ми повече от останалите. Може би защото беше горе-долу на моята възраст. Беше дребна като малко момиченце, със сигурност хубава преди време благодарение на черната къдрава коса и тъмни очи. Тя не отронваше нито дума, но в очите й винаги проблясваше интерес. Ако искаше да каже нещо, използваше молив и лист, които държеше видимо непохватно. От другите научих, че името й е Куини.

— Тъпачка — категорично отсече шефката. — Едно време говореше толкова много, че едва й затваряхме устата. Престана след продължителна наркотична терапия. Понякога го правят с единствената цел да ни дразнят.

Един ден, докато подшивахме някакви дрехи, Куини присви устни — сякаш да оформи някаква дума, която ми заприлича на кувертюра. Повторих я на глас и тя усмихнато кимна с глава. Може би има желание да шие пачуърк, помислих си аз и отидох в града да купя една торба изрезки от манифактурата. Но тя не прояви интерес към тях и на следващата седмица написа: изгубена кувертюра.

Предприех известни проучвания и стигнах дори до шефката, но не открих нищо. След което реших да пиша на медицинския управител. Ще прескоча подробностите, но в крайна сметка все пак открихме недовършената й покривка в някаква стара чанта, захвърлена в мазето още в деня на пристигането й.

Тя се залови за работа с желанието да довърши това, което беше започнала преди много години. Докато шиеше, постепенно си възвръщаше говора. Това много я промени — стана приятелски настроена, смееше се и клюкарстваше с мен и с останалите шивачки. Наблюдавайки бързо нарастващото й самочувствие, аз отново се запитах защо изобщо е попаднала на това място.

Един ден обяви, че възнамерява да добави на кувертюрата специално каре, посветено на бебето й, а после гордо ми показа скиците, които съдържаха цяла редица фигурки: патица, ябълка, цигулка, бръшлянови листа и един дракон. Началните букви на тези фигурки образуваха думата Д.Е.Й.В.И.Д. Така се казва, поясни тя. Попитах я къде е сега Дейвид, предполагайки, че е оставен на грижите на някой член на семейството.

— Почина — отвърна тя. — В нощта на раждането си.

Казах, че много съжалявам и това беше всичко. Бързо забравих за този инцидент, но няколко месеца по-късно карето с апликациите на името започна да се оформя, а тя се зае с бродирането на странни фигурки по периферията.

— Какво означават? — невинно попитах аз.

— Рожденият ден на бебето ми.

Сърцето ми изстина. Едва сега осъзнах, че фигурките, които възприех като някаква абстракция, на практика изобразяваха цифри: 11.11. От другата страна имаше още една единица, комбинирана с деветка, до която беше започнала да се оформя и една осмица. Тази жена изписваше твоята рождена дата! 11.11.1918.

Зави ми се свят при мисълта, че случайно — само случайно! — нейното бебе е моето мило малко момче. После си казах да не бъда глупава и да мисля рационално. Нейното бебе беше умряло. Освен това всички медицински лица бяха единодушни, че тя страда от болни фантазии и всичко, което казва, трябва да се приема с подозрение. Но аз вече си бях изградила чувство на лоялност към това място и към тази жена. Бяхме станали приятелки — тя ми се доверяваше, а аз изпитвах удоволствие от компанията й.

И тъй, следващата седмица отново я притиснах да ми разкаже нещо повече за детето си, сигурна, че отново ще чуя за смъртта му. Това щеше да бъде достатъчно, за да се отърся от чувството на вина, което изпитвах при всеки контакт с нея.

— Това е чудесен начин да си спомняш за него — подхвърлих аз, докато тя апликираше поредния ред малки фигурки. Първата от тях беше мишка, която прикриваше истинското й име: Мария.

Тя спря да шие, вдигна глава и ме погледна право в очите.

— Ще ти кажа нещо, което не споделям с много хора, Маргарет — промълви тя, след което понижи глас и добави: — Те казват, че е умрял, но аз съм сигурна, че го чух да проплаква.

От този момент нататък започна агонията ми, мило мое момче. Изведнъж осъзнах, че именно ти си бил онова бебе и изпитах парализиращ ужас, че могат да те отнемат от мен. Можеш ли да си представиш!? Бяха откраднали бебето на жената, затворена в лудница от някакъв безсърдечен мъж! Детето, за което продължава да страда четиринадесет години по-късно!

Срамувам се да призная, че в онзи ден просто се обърнах и избягах. Никога повече не се върнах там, защото просто не бих могла да я погледна в очите. Измислих някакво неубедително обяснение за болницата, въпреки че Мери охладня към мен. Та явно усещаше, че я лъжа, но никога нямаше да разбере защо.

Първоначалният ужас, че ще ме хванат и ще те отнемат от мен, постепенно започна да се стопява. Но на негово място се настани чувството за вина, което разяждаше мозъка ми като силна киселина. Изгубих съня си, а след редките моменти на дрямка се събуждах обзета от безпочвен оптимизъм, който бързо отстъпваше място на гузната съвест, която пронизваше сърцето ми като ноктите на диво животно. Вероятно така се чувстваше всяка сутрин и онази бедна жена, осъзнавайки отново и отново огромната бездна на своята загуба.

Приплакваше ми се само като те докосвах, обзета от желанието да те хвана за ръката или да те погаля по главата. Някога пълна и безусловна, обичта ми към теб започна да ми се струва срамна и неморална, тъй като те бяха откраднали от друга жена. Ти вече не беше мой и не можех да се отърва от чувството, че трябва да те върна на истинската ти майка.

Хиляди пъти прехвърлях в главата си нашия последен разговор. Дали пък това не беше плод на моето въображение? Дали не бях стигнала до прибързани и абсурдни заключения? Но убеждението ми, че наистина си нейният син, нарастваше с всяка изминала минута. Въпреки че изобщо не си приличахте — тя беше ниска, с маслинена кожа и тъмна коса, а твоята коса беше руса, а кожата ти толкова светла, че дори през лятото получаваше съвсем лек загар. Тя беше дребна, а твоят ръст беше съвсем нормален за възрастта ти. Освен това продължаваше да растеш. Откъде си взел този външен вид?

С болка в сърцето трябва да ти призная, мило мое момче, че най-вероятно никога няма да разберем кой е бил или все още е твоят баща. Как бих могла да тръгна да разпитвам, без да предизвикам подозрения? Не можех да споделя с никого, следователно нямаше как да получа и помощ. Постоянно бях изнервена. Толкова много, че чак кожата ме сърбеше. Затворих се в себе си, готова да се разрева и при най-малкия повод, бях неспособна да се концентрирам дори при изпълнението на най-простите си всекидневни задачи като изпълнението на рецепта в аптеката или плетене. Улових се, че съм започнала да се занемарявам, въпреки че доскоро най-редовно използвах лосиони за кожа и мъничко грим.

Сега, обръщайки се назад, осъзнавам с болезнена яснота колко много се бях отчуждила от най-любимите си хора — от теб и от баща ти.

Артър, горкичкият ми съпруг, така и не успя да разбере защо жена му — толкова мила и внимателна довчера, изведнъж, буквално за една нощ, е охладняла към него.

Разбира се, ти продължаваше да растеш и да се отдалечаваш от нас, зает със своите приятели и учене — винаги си бил много интелигентно момче. Когато се прибираше с поредната отлична оценка, аз си спомнях острия ум на Куини, който се проявяваше, въпреки че почти не беше ходила на училище.

Седмиците и месеците бавно се точеха, а аз постепенно губех връзка с действителността. Един ден, по думите на Артър, той се прибрал от работа и заварил лекар край леглото ми. Ти си бил този, който ме открил отчаяно да плача и повикал помощ. Сърцето ми биеше лудо, треперех цялата, неспособна да отида дори до тоалетната. Докторът го обяви за „пристъп на нервно изтощение“, но аз си знаех, че беше дълбоко психическо разстройство.

И кошмарът продължи: те ми дадоха успокоително и ме откараха в „Хелена Хол“. Каква ужасна ирония! Чувството за вина ме беше побъркало. Перфектното наказание за моите грехове.

Слава богу, че не ме сложиха в отделението на Мария, въпреки че в продължение на няколко дни бях убедена, че тя е до леглото ми и настоява да й обясня защо съм откраднала бебето й. Няколко седмици подред ме тъпчеха със силни лекарства, след което постепенно започнаха да намаляват дозите, но светът около мен си остана приглушен — сякаш покрит с плътно одеяло.

След известно време ме изписаха, заредена с хапчета, които трябваше да вземам всеки ден. Те ме караха да се чувствам разчленена, далеч от реалността. Цветовете ми се струваха избелели, звуците — монотонни, а храната безвкусна. Но хапчетата притъпяваха болката и чувството за вина. Сделката беше справедлива: аз бях откраднала един живот, а сега откраднаха моя. Споразумение с дявола.

Всичко това се промени с избухването на Втората световна война, мило мое момче. Ти постъпи във Флота, а аз се побърках от тревогата, която не ме напускаше ден и нощ. Когато войната свърши, облекчението, че си се върнал жив и здрав изглеждаше далеч по-важно от старите ми грижи и животът ми започна да се нормализира. Ти намери мястото си в академичния свят и се ожени за своята прекрасна Елеонор.

Новата работа те приближи обратно към нас, което е огромна утеха за старите ни души. После се появи хубавата ти дъщеричка Карълайн, моята внучка — най-прекрасният подарък, на който бих могла да се надявам.

Сега трябва да вземаме всичко възможно от това, което ни предлага живота — както добро, така и лошо. Ти беше прекрасен син, когото и двамата обичахме с цялото си сърце. Моля те, не казвай нито дума на баща си за това писмо, но най-вече те моля да ми простиш.

Твоят любяща майка,