Лиз Треноу
Забравената шивачка (3)

3.

Касета №1, страна „В“

— Прекрасен чай, мила, много ти благодаря. Имах нужда от него. Докъде бяхме стигнали?

— Вие и Нора започвате работа и току-що сте пристигнали в голямата сграда.

— О, да! Какъв ден, Господи! Бяхме вцепенени от ужас, разбира се. Свалиха ни от каретата и ни вкараха в някакво мазе, където беше служебният вход. По-далеч от очите на хората, живеещи горе, разбираш ли? Може би час останахме в някакъв тъмен кънтящ коридор, докато някакви хора викаха други хора. Най-накрая дойде една камериерка, която каза, че ще ни заведе в стаята ни.

Ние с Нора се сбогувахме с Емили и помъкнахме торбите си по стотиците стъпала нагоре. В стаята имаше четири легла, но двете пред камината вече бяха заети. Оставихме багажа си на другите две и зачакахме някой да дойде и да ни каже какво ще правим. Стаята беше гола, а леглата — тесни и твърди, но това не ни вълнуваше кой знае колко, тъй като не познавахме нищо по-различно. Докато чакахме, отворихме пакетчетата на сестра Беатрис и хапнахме от бисквитите, които бяха в тях — овесен кейк, посипан с кафява захар. Вкусът им ми напомни за Замъка и аз отново се разциврих.

После се появи камериерката и ни каза да побързаме, защото госпожа Харди не обичала да чака. Оказа се, че госпожа Харди е същата огромна икономка, която ни беше интервюирала. Кабинетът й се намираше под стълбите — не много голям, или по-скоро направо малък, когато тя се намираше в него.

— Къде се губите вие двете? — прогърмя тя. — Елате да си получите униформите!

Аз понечих да отвърна „никъде не сме се губили, госпожо“, но Нора ме смушка в ребрата и сложи пръст на устните си, напомняйки ми, че не бива да отговаряме и не можем да правим нищо друго, освен да бъдем чисти, спретнати, трудолюбиви и покорни. Но сестрите в Замъка казваха това тихо и спокойно, докато жената насреща ни крещеше с пълно гърло. По-късно разбрахме, че тя разговаря по този начин с всички, които са по-низшестоящи от нея.

Сравнително бързо свикнахме с живота на новото място, което не се оказа чак толкова лошо. Разбира се, в него липсваше приятелската атмосфера на Замъка, но ние нямахме време да се замисляме за подобни неща. Униформите ни бяха светлосини рокли, в комплект с черни чорапи и чисто нови черни обувки. Изпитахме огромно облекчение да се отървем от предишните си дрехи, които и без това ни бяха станали малки.

Прислугата наброяваше стотици, при това без хората, обслужващи горните етажи. Почти нямахме време да си поговорим с камериерките, с които живеехме в една стая, тъй като те ставаха много рано, за да палят печките в обслужваните от тях помещения. Иначе се държаха любезно, но доста затворено, особено през първите няколко седмици.

Двете с Нора прекарвахме времето си в шивалнята, където кърпехме дрехите на персонала и спалното бельо, което се нуждаеше от поправка. Бяхме само трите — ние с Нора и старшата шивачка. Помещението беше малко, боядисано в бяло. В него имаше три маси за кроене и три стола с твърди седалки. Прозорците бяха големи, а подът, който почиствахме всеки ден, също беше бял. Нямаше нито огнище, нито печка, вероятно защото саждите щяха да пречат на нашата работа. Вместо тях използвахме тръбите на централното отопление, които минаваха през работилницата. Когато беше студено, ние просто стъпвахме върху тях.

Старшата шивачка госпожица Гартуейт със сигурност беше най-грозната жена, която бяхме виждали. Не беше толкова огромна като госпожа Харди, но компенсираше с няколко пласта гуша, плюс брадавици по ръцете и клепачите. Тя правеше неимоверни усилия да ги скрие, но всеки път, щом ни докоснеше, ние потръпвахме и намирахме начин да отскочим до тоалетната, за да се измием. Просто за всеки случай. В замяна на това, гласът й беше истинско чудо — тих, мек и любезен. Ние с Нора се чудехме къде се е научила да говори така и как е попаднала в тази шивалня. Допускахме, че е родена в добро семейство, но грозотата й е попречила на близките й да й намерят съпруг и по тази причина са я изпратили тук — просто за да се отърват от нея.

В началото се отнасяше с нас като с боклуци от улицата, но няколко дни по-късно омекна — особено когато се увери, че наистина сме добри с иглата. Разбира се, това изобщо не ни попречи да я вземем на подбив: Нора съобщаваше, че е намерила жаба в езерцето на парка, която със сигурност ще я излекува. „Това е моят принц — обявяваше с престорена тържественост Нора. — Кога ще се оженим?“ — След което даряваше жабата (навит чорап или игленик) с влажна целувка. После аз поемах ролята на жабата и отговарях с дрезгав глас: „Може би ще успея да те излекувам, госпожо, но никога няма да се оженя за теб — със или без брадавиците“. Смеехме се до припадък, може би защото се чувствахме сами срещу целия свят…

Хранехме се три пъти на ден в помещението за прислужници на втория етаж, а вечер получавахме по чаша какао. Храната беше по-добра от тази в Замъка. Вечер пред огъня се събираха всички, които бяха приключили с готвенето и обслужването на стаите. Четяха, пушеха, или просто клюкарстваха. Именно от тях научихме за кого работим и къде живеем.

Може и да не ми повярвате, защото психиатърът твърди, че фантазирам, но се оказа, че грандамата, собственичка на голямото имение, не е херцогиня, а принцеса — благодарение на факта, че беше успяла да се омъжи за принц Джордж, наследник на престола след смъртта на баща си. Крал на Англия! А на всичкото отгоре голямата къща, в която живеехме, се оказа Бъкингамският дворец! Когато за пръв път чухме всичко това, за малко не паднахме от столовете си.

(Тя избухва в дрезгав смях, бързо преминал в кашлица.)

— Извинявай за кашлицата. Нали нямаш нищо против да запаля един фас? Винаги ме успокоява.

— Нямам, разбира се. Запалете, Мария.

(Шумолене на пакетче цигари, щракане на запалка, шумно поемане и изпускане на дима, което наистина успокоява кашлицата.)

— Разбира се, аз не очаквам, че ти ще ми повярваш, драга. Малцина са го правили. Звучи малко вероятно, че дребна и незначителна бабичка като мен е работила в Бъкингамския дворец, нали? Но можеш да попиташ Нора, която също беше там. Честно казано, отначало и ние не повярвахме. Помислихме, че не сме разбрали добре, но по-късно се уверихме, че това е самата истина. Беше фантастично! Нора и аз работехме за бъдещата кралица на Англия! Името й беше Мей, а ние бяхме единодушни, че това е най-красивото име на света. По-късно, вече в разгара на пролетта, когато ни позволяваха да се разхождаме из алеите на Сейнт Джеймсис Парк, ние си правехме корони от маргаритки и танцувахме сред глоговите храсти, превъплъщавайки се в кралицата, носеща името на най-хубавия пролетен месец.

Всъщност, дворецът си остава в центъра на събитията, които предстоят да се случат: коронация през юни, по време на която Мей ще се превърне в кралица Мери, а малко по-късно най-големият син Дейвид ще се превърне в Уелския принц Едуард. За нас беше загадка защо всички тези хора продължават да сменят имената си. Какво лошо има, ако си останат кралица Мей и принц Дейвид?

Разбира се, ние не видяхме никой от двамата, тъй като живеехме и работехме в приземието и нямахме участие в изработването на различните официални одежди, поверени в ръцете на прочути дизайнери и костюмиери, а след това ушити в кралските покои, където аз и Нора нямахме шансове да попаднем, когато и да било. Но вълнението и напрежението от предстоящите събития се усещаше навсякъде в двореца, а присъствието на толкова много гости увеличаваше значително и нашата пряка работа, свързана главно с кърпене на чорапи, зашиване на разпрани шевове и подгъви, свиване или отпускане на пенсове.

Никога не знаехме чии дрехи поправяме — госпожица Гартуейт предпочиташе да запази тази информация за себе си, — но не беше трудно да разберем, че това са предимно дрехи на прислугата. Разбира се, не на камериерките и външната прислуга, а на икономките, домакина, пиколата и личните асистентки на дамите. Вършехме това вместо тях, тъй като те нямаха време за дребни поправки на облеклото, но същевременно трябваше да бъдат облечени безупречно при всяка своя поява на горните етажи.

След известно време госпожица Г. започна да ни се доверява повече и ни възлагаше по-сложна работа върху интересни тъкани, които вероятно принадлежаха на лордове и важни дами — меки, красиви и с дизайн на картини, които човек би си сложил на стената. Имената им бях странни за нашите уши — брокат, черен камгар, шифон, китайски крепон, кашмир — и започнаха да придобиват някакъв смисъл едва след като госпожица Г. ни обясни, че повечето коприни имат френски имена, станали популярни у нас благодарение на тъкачите, прекосили Ламанша преди много години.

От време на време я привикваха горе по спешност, за да оправи някой подгъв или пенс, за който прислужниците на дамите не са имали време. Това я побъркваше в буквалния смисъл на думата. Връщаше се зачервена и раздразнена, готова да избухне в мига, в който някой дръзне да я заговори. Трябваше й най-малко час, за да се върне в нормалното си състояние.

С приближаването на деня на коронацията работата ни ставаше все повече и госпожица Г. беше постоянно привиквана горе. Скоро състоянието й се влоши толкова много, че ние се уплашихме дали няма да припадне от силния стрес. Така и не сподели какво прави там и на кого помага, а на нас ни беше забранено да задаваме въпроси. Но моето любопитство беше толкова силно, че заприличах на чайник с кипяща бода, който всеки момент ще се пръсне. Двете с Нора избухвахме в смях в мига, в който оставахме сами, а понякога ставахме от масата и започвахме да подскачаме като луди, за да изпуснем парата.

Когато големия ден настъпи, дори дребните риби като нас получиха разрешение да зяпат през един от прозорците на четвъртия етаж, който гледаше към портала на двореца и главната алея, прекосяваща парка Сейнт Джеймс. Признавам, че никога не бях виждала толкова хора, струпани на едно място — нито преди, нито след това. Трябва да бяха милиони, както когато неволно настъпиш мравуняк и насекомите се пръскат във всички посоки. С тази разлика, че хората се бяха наблъскали толкова близо един до друг, че не можеха да помръднат. Бяха в състояние само да стоят на място и да махат с ръце.

Видяхме дълга процесия от конници в златистоалени униформи, а също така и горната част на каретата, наподобяваща корона. От мястото си на четвъртия етаж нямаше как да зърнем кой се вози в нея, но ни беше обяснено, че това са принц Джордж и принцеса Мей, които щяха да напуснат двореца като крал Джордж и кралица Мери. Тълпата посрещна каретата с гръмовен рев, като от настъпваща буря. Той утихна едва когато процесията изчезна в сградата, а ние трябваше да се върнем на работа.

Вечерта стана ясно, че предстои банкет с десет блюда за стотина гости. По тази причина готвачите и кухненския персонал бяха толкова заети, че ние благоразумно внимавахме да не им се изпречваме на пътя. След вечеря ни наредиха да се връщаме на работа, тъй като госпожица Г. непрекъснато отскачаше до горе в помощ на личните камериерки за спешни поправки на бални рокли и смокинги.

Суматохата продължи и на следващия ден — нещо, което можеше да се очаква при визитата на толкова много кралски особи. Храната ни беше доста странна, но изключително вкусна — явно от остатъците на банкета. За пръв път в живота си опитах сърнешко и то много ми хареса. Изгубих апетит едва след като ми казаха, че е от красивите животинки, които наблюдавахме рано сутрин в парка.

През този ден научихме доста неща от разговорите, които се водеха в помещенията на прислугата — главно за предстоящия рожден ден на принца, който, макар и престолонаследник, трябваше да почака до смъртта на баща си, за да поеме трона. Спореше се за кого ще се ожени той — за германска, или за руска принцеса. Спомням си, че ми стана мъчно за него, защото не проумявах как е възможно животът на един човек да бъде програмиран по такъв начин. Разбира се, тогава все още нямах представа, че и самата аз нямах никаква власт над това, което щеше да ми се случи. Представях си, че като всяко младо момиче ще се влюбя и омъжа за човек, когото харесвам, а той ще разполага с достатъчно пари, за да си създадем свой дом и аз бързо ще забравя помещенията за прислугата. Но тогава все още нямах представа каква шега ми е подготвил животът.

Два дни след коронацията, непосредствено след закуска, госпожа Харди събра цялата прислуга и ни предупреди да обърнем внимание на облеклото си и да излъскаме обувките си, тъй като предстои да бъдем призовани. Нямахме представа какво означава това, но се развълнувахме много, като пред някакъв празник. Точно в единайсет ни събраха в Тронната зала, до която се добрахме след доста блъскане нагоре по стълбището, тъй като все пак бяхме почти двеста души. Там пред нас се разтвори една врата, която ни въведе в друг свят — светът на дебелите килими, високите тавани, огромните прозорци и на невероятните по своите размери картини, изобразяващи мигове от живота на велики хора. Само си представи как двеста души се озовават едновременно в една огромна зала, но това става абсолютно безшумно, тъй като стъпките им потъват в дебели цяла педя килими! Хората около мен ме смушкаха, защото бях зяпнала от смайване при вида на планините от блестящ кристал, увиснали от високия таван. По-късно научих, че се казват полилеи. Излишно е да споменавам какво впечатление ми направиха яркочервените тапети на златисти цветя, които свършваха чак там, където започваше тавана. Изпитах чувството, че съм попаднала в рая, а не просто в нечий дом. Но какво друго можеше да се очаква от бедно сираче като мен?

След това се озовахме в зала с размерите на футболно игрище, където ни строиха в редици. Като най-ниска, аз се озовах отпред, а Нора остана точно зад гърба ми. Миг по-късно в залата се появи главната икономка госпожица Харди, следвана от новите крал и кралица и техните деца, придружавани от дойка. Зяпах ги с ококорени очи, особено най-голямото момче — някъде около шестнадесетгодишно, средно на ръст и русо като гръцки бог, с дяволито изражение на лицето.

Спряха пред нас. Посрещнахме ги с реверанси, както ни бяха учили. Аз обаче сбърках кракът, който трябваше да плъзна назад, закъснях да се поправя навреме и залитнах. Слава богу, че Нора бързо ме подхвана, тъй като в противен случай просто щях да се просна на пода. Когато посмях да вдигна глава, бузите ми пламтяха. Срещнах погледа на русокосото момче, чиято усмивка беше като на ангел, който ме благославя. Не се сдържах и отвърнах на усмивката му, но строгият поглед на дойката бързо ме принуди да сведа очи към обувките си.

Кралят произнесе речта си с неясен глас, сякаш имаше сливи в устата. Той ни благодари за упоритата работа, благодарение на която коронацията им беше преминала по наистина безупречен начин. Кралицата (нашата Мей) каза горе-долу същото, след което височайшата двойка се насочи към вратата. Но малко преди да стигнат до нея Мей се обърна, закова поглед в Нора и мен и тихо попита:

— Вие двете сте моите малки сирачета — шивачки, нали?

Лицата ни станаха червени почти колкото килима на пода, но Нора беше тази, която се окопити първа.

— Точно така, ваше величество — отговори с лек реверанс тя.

— Надявам се, че сте се настанили добре — добави Мей.

Този път бях подготвена и успях да се включа:

— Много сме щастливи, госпожо, благодаря.

— Радвам се, радвам се — каза с усмивка тя и последва останалите.

Можете да си представите, че двете с Нора бяхме на седмото небе в продължение на дни. Тя, защото кралицата беше разговаряла с нас, а аз — защото бях безнадеждно влюбена в русокосото момче. Разбира се, давах си сметка, че това е глупаво, но след като другите момичета обожествяват разни мюзикхол изпълнители, защо аз да си нямам свой идол?

През следващите няколко дни, използвайки заобиколни въпроси научих, че това е същото момче, на което отпразнуваха рождения ден веднага след коронацията и което щеше да стане крал, след като се ожени за някоя германска или руска принцеса. То беше завършило военноморското училище и щеше да стане принц на Уелс — нещо, което намирах за доста любопитно. Уелс е част от Великобритания, защо му трябва да има собствен принц? И защо не Шотландия или Ирландия? Бях сериозна объркана.

След оживлението и бъркотията на коронацията настъпиха няколко спокойни седмици. И слава богу, защото Лондон беше завладян от летните жеги и ние здравата се потяхме в шивалнята с нейните високи прозорци, които почти не пропускаха свежия ветрец. Госпожица Г. беше най-зле, тъй като беше принудена час по час да бърше ръцете си с голяма кърпа, за да не изцапа с пот материала, върху който работеше. Един ден тя просто не се появи на работа и ние с Нора бяхме принудени да поемем сами внушителната купчина дрехи за поправка. Но въпреки това бяхме щастливи, защото можехме да си бъбрим на воля и да играем на любимата си игра „щастливо бъдеще“.

Нора постоянно сменяше ролята си, която най-често включваше брак с някой мъж, за когото пишеше във вестниците, търкалящи се навсякъде в общото помещение за прислугата. Той най-често трябваше да бъде звезда на мюзикхола или някой изследовател като Шакълтън, или Скот, от когото тя очакваше да има шест деца, да живее в голяма и удобна къща в провинцията и да бъде обслужвана от прислуга, която никога да не я одумва, както го правехме ние.

Моите мечти за бъдещо щастие също бяха свързани с вестниците: исках да бъда суфражетка като Емелин Панкхърст и да спечеля уважението на всички жени в страната, убеждавайки министър-председателя да им разреши да гласуват наравно с мъжете, а след това — вече известна, да се омъжа за принц Едуард и да стана кралица. Колебаех се дали не е по-добре първо да стана кралица, а след това да променям законите както си искам.

Госпожица Гартуейт не се появи нито на следващия, нито на последващия ден. Обясниха ни, че е зле с нервите и известно време ще трябва да се лекува. Въпросното „известно време“ се проточи една седмица, после втора. Ние с Нора работехме извънредно, но не се оплаквахме, тъй като никой не се занимаваше с нас — свобода, за която дори не бяхме сънували.

Една вечер, когато току-що се бях тръснала в леглото като чувал с картофи, на вратата се почука и в стаята се появи старшата икономка госпожа Харди, в компанията на джентълмен с лакейска униформа, чието лице ми беше бегло познато от общото помещение за прислугата.

— Госпожице Романо, господин Финч се нуждае от помощта ти — обяви тя. — Облечи се веднага, по най-добрия възможен начин. Ще те чакаме тук.

Ако лицето й не беше толкова сериозно, щях да си помисля, че си прави някаква шега. Обзе ме ужас. Затръшнах вратата и започнах да се обличам, а Нора изобщо не ми помогна с подмятанията си, че вероятно имам среднощна среща с любовника си.

— Вземи си комплекта за шиене — заповяда госпожа Х., след като се приготвих. — Отиваш с господин Финч и ще изпълняваш точно това, което ти нареди. Не забравяй куртоазията, когато бъдеш представена. Ще говориш само когато се обръщат към теб, няма да го гледаш в очите и ще изпълняваш безпрекословно всичко, което се поиска от теб. Можеш да говориш само ако искаш някаква помощ от господин Финч. — Кимнах, че разбирам, но нямах никаква идея къде ще ме водят. Дали пък няма да видя самия крал? Сърцето ми се качи в гърлото. Бях сигурна, че няма да запомня нищо.

Господин Финч се обърна и тръгна към стълбището, а аз подтичвах след него. Насочихме се към шивалнята в крилото за прислугата, откъдето взехме това, което госпожица Г. наричаше „кошница с неща от първа необходимост“, а след това се изкачихме обратно по стълбите и преминахме през вратата, която водеше към самия дворец по познатия дълъг, покрит с дебели килими коридор. Не след дълго стигнахме широкото мраморно стълбище с лъскави медни парапети и огромни картини от двете страни. После се озовахме в друг коридор, от двете страни, на който имаше толкова много врати, че им обърках бройката. Наоколо беше пусто. Не се виждаха нито камериери, нито други прислужници или членове на фамилията.

През това време господин Финч се зае да ми обяснява за какво става въпрос.

— Нужна е спешна поправка на един от неговите костюми, госпожице Романо — започна той, а аз опитах да си спомня къде бях чувала подобни думи, с надеждата да получа някаква представа къде отиваме. — Въпросният костюм е дело на дворцовите шивачи, но Негово Кралско Височество не е доволен от него. Аз се опитах да пооправя някои неща, но това не помогна. Той иска да бъдат стеснени крачолите на панталоните му. Платът обаче е толкова фин, че се набръчква при всеки шев. Надявам се, че вашите малки ръчички ще се справят по-добре от моите. Слушате ли ме, госпожице Романо?

Най-после ми светна при кого отиваме, но не бях сигурна, че няма да припадна, преди да стигнем дотам.

— Да, сър — изпуснах въздуха си аз. — Ще направя всичко по силите си, за да задоволя желанието на принца.

— Не на принца, а на Негово Кралско Височество! — отвърна с уплашен шепот той. — Освен това вие не бива по никакъв повод да се обръщате директно към него.

— Разбрано, господин Финч — кимнах аз, молейки се да запомня потоците от инструкции, с които ме заливаше.

— Отиваме в неговите частни покои, но вие не трябва да споделяте това с абсолютно никого, ясно?

— Да, сър — успях да промърморя аз миг преди да пристигнем. Господин Финч приглади косата си и изпъна пешовете на ливреята, а аз опипах косата си и проверих дали роклята и престилката ми са наред. След това той отвори вратата.

(Край на касетата.)

Работен дневник на Патси Мортън, 2 юни 1970 г.

Днес по обед се срещнах с доктор Уотс, за да се възползвам от „насоките“ му, както настояваше професора. Главно по въпроса за срещите ми с бивши пациенти, което, казано с други думи, означаваше, че иска да се срещам с хора, които ще говорят това, което им бъде наредено.

Честно казано, този човек изобщо не ми хареса. Говори с мен като с малко дете и ме нарича „мила“. Но аз не съм му мила. Все пак току-що се бяхме запознали. Може би се отнася така с всички жени, но в края на разговора много ми се искаше да го зашлевя.

Уотс нямаше възражение срещу останалите трима пациенти в списъка, но по отношение на Мария Романо беше абсолютно категоричен. Започна с обичайните предупреждения за конфиденциалността между лекар и пациент, а след това, нарушавайки собствените си правила, взе да ми разправя колко отдавнашна пациентка е тя, страдаща, по неговите думи, от „хронична мания с параноидни налудности“. В потвърждение на думите си дори прочете тази диагноза от личния й картон, сякаш държеше на всяка цена да докаже нещо. Разбира се, аз пропуснах да му кажа, че вече съм започнала да я интервюирам!

По едно време се появи секретарката, която прошепна няколко думи в ухото му. Той се надигна и ме помоли да го извиня за минутка. Разбира се, забави се далеч по-дълго и аз започнах да се разхождам из кабинета му и да надничам през прозорците. После забелязах болничния картон на М., забравен върху бюрото му.

Прелистих го набързо, но той се оказа пълен с технически описания, за които нямаше как да си направя записки. Това ми напомни, че си носех фотоапарата, извадих го и започнах да щракам. Заснех една-две страници, след което се изнервих и реших, че е достатъчно. Доктор У. се появи след около четвърт час, весел и жизнерадостен. Побъбрихме си още малко, след което аз станах да се сбогувам.

Но възникна нов проблем: как да проявя снимките на медицинския картон, без да разкрия лична информация? Не мога да ги връча на „Алхимика Буутс“, нали?