Лиз Треноу
Забравената шивачка (8)

8.

Лондон, 2008 г.

След безплодната среща с Пърл реших да зарежа загадките около кувертюрата и да концентрирам усилията си върху изграждането на новия си бизнес, свързан с интериорния дизайн. Но Джо все още държеше да докаже теорията си за коприните и ми уреди среща със своята шефка Анабел Смит-Далциъл, старши куратор по костюмите в кралския дворец.

Старият кожен куфар беше прекалено тежък, за да го превозвам с метрото. По тази причина бях принудена да сваля от гардероба сгъваемия сак на колелца, да го подплатя със стар чаршаф, а след това да положа в него внимателно сгънатата кувертюра с пачуърка навътре. Стана чудесно. Размерите на сака сякаш бяха направени специално за покривката.

Денят беше ясен и студен, а дворецът Кенсингтън блестеше под косите лъчи на януарското слънце. Аз нетърпеливо чаках появата на Джо в главното преддверие, заобиколена от тълпи превъзбудени деца и изтормозени учителки. Тя се появи от някаква трудно забележима врата в подножието на задното стълбище, преведе ме през няколко тъмни коридора и ме покани в просторна, добре осветена стая с голяма маса в средата.

Госпожица Далциъл се оказа точно толкова властна, колкото предполагаше името й. По моя преценка беше надхвърлила петдесетте, висока и дългокрака, с издължено лице, рамкирано от обилно напръскана с лак коса, стегната от кадифена кърпа, която сякаш беше изскочила право от страниците на списание Татлър. Ръкостискането й беше здраво като дърводелско менгеме, а гласът й звучеше тихо и някак заплашително. Веднага разбрах защо всички изпитват страхопочитание от тази жена.

Джо ми подаде чифт бели памучни ръкавици, които аз нервно навлякох на обратно — с кутрето на мястото на палеца. С крайчеца на окото си забелязах, че приятелката ми с усилия се въздържа да не се изкикоти. Наложи се да сваля ръкавиците и да опитам отново, докато двете стояха и чакаха.

— Е, да видим какво ни носите — енергично подхвърли госпожица Далциъл.

Докато я разгъвахме на голямата маса, кувертюрата изглеждаше бледа, протъркана и някак не на място под ярката изкуствена светлина на стерилното помещение. Докато тя се навеждаше над нея с лупа в ръка, аз промърморих някакви извинения за състоянието й.

— Хм. Медальонна кройка, добре разположен централен квадрат, нищо особено.

Замръзнали в очакване, ние с Джо наблюдавахме как госпожица Далциъл насочва вниманието си към бродирания централен триъгълник, заобиколен от фини перца. Стенният часовник над главите равнодушно отмерваше минутите.

Най-накрая старшата кураторка се изправи и изпъна рамене.

— Това нещо наистина е изключително интересно — обяви тя. — Какво виждате тук, госпожице Медоус? — Ръката й махна към бродерията.

— Любовен възел?

— Точно така. При това избродиран изключително добре. — Подаде ми лупата и добави: — Но вероятно сте наясно, че най-голямо внимание заслужава кремавата дамаска, която е използвана за подложка. Погледнете сама.

Наведох се над кувертюрата и вдигнах лупата пред очите си.

— Виждате ли розата и тръна? А до тях, в самия край — назъбените ръбове на нещо, което би трябвало да е гирлянд от детелини? — Конското й лице се разтегли в самодоволна усмивка. Оттатък масата Джо ми направи физиономия „нали ти казах“ и едва успя да върне нормалното изражение върху лицето си, преди шефката й да се обърне към нея.

— Джоана, вие положително сте обърнали внимание на крайно интересния факт, че подложките са изработени от изящно съшити тъкани и отделни парчета плат, които са много близки по състав до платовете, изработени от „Уорнър и синове“ по дизайн на „Силвър Студио“ по специална поръчка на херцогинята на Тек, за да бъде ушита не само сватбената рокля на дъщеря й, принцеса Мей, но и още много неща, превърнали се в неразделна част от чеиза й. В част от тези платове са били втъкани сребърни нишки, които, макар и потъмнели от времето, могат да се видят съвсем ясно и тук, в тази кувертюра. — Проницателните очи на госпожица Далциъл отново се спряха върху мен: — Кажете ми нещо за произхода на това нещо, госпожице Медоус. Джоана спомена, че сте го получила в наследство от баба си…

— Наистина е така. Но според нас покривката не е била ушита от нея, а по-скоро от една жена — очевидно превъзходна шивачка, с която тя се е запознала в психиатрията.

Лицето на госпожица Далциъл възвърна своето осъдително изражение, примесено със скептицизъм.

— Според мен е много малко вероятно някой от пациентите на психиатрична болница, който и да е бил той, да е имал достъп до кралските коприни — поклати глава тя. — Те са били пазени изключително строго. Самата аз не съм виждала дори следа от тях извън нашите колекции и архивите на Уорнър.

След тези думи се наведе още веднъж над ярките апликации на малките фигурки, които аз толкова много харесвах като дете. Няколко минути по-късно се изправи и сгъна лупата.

— Останалото не е толкова интересно, с изключение на две неща: шивачките на кувертюри много рядко използват кадифе, защото върху него се работи трудно. Но още по-необикновеното е, че това тук е било тъкано ръчно, което означава, че датира от осемнадесети или най-късно началото на деветнайсети век. След това започват да ги тъкат на механични станове. Едва шепа хора продължават да ги изработват на ръка, главно за различни реставрационни проекти. След всичко това мога да кажа, че тази кувертюра действително е необикновена, на възраст поне един век — което обаче в никакъв случай не я прави кралска.

— А второто? — нетърпеливо подхвърли Джо.

— Качеството на работата — почти се усмихна госпожица Далциъл.

— То наистина е изключително! — Пръстът й се плъзна по рисунките около външния панел, които аз отдавна бях възприела като описание на изгрев или залез: — Тези са в стил „бабина въртележка“, който се използва дори и до днес. Със сигурност са добавени по-късно, ако съдя по плата — най-вероятно някъде през 70-те години на миналия век. Но шевовете са дело на същата ръка и качеството им е все така забележително. Аз съм изследвала купища първокласни произведения на шивашкото изкуство и бих си позволила да ви уверя, че тази покривка тук не отстъпва по нищо на най-добрите от тях.

— Това е голям комплимент — промълвих аз.

— Разбира се, че е такъв — отвърна тя и на лицето й най-после изплува истинска усмивка.

— Но каква може да бъде стойността й, след като става въпрос за автентична коприна?

— Във финансово отношение не особена висока, но това зависи и от пазара — отвърна госпожица Далциъл. — Но ако тези коприни са такива, за каквито ги мисля, покривката несъмнено има висока историческа стойност. По тази причина трябва много внимателно да помислите какво ще направите с нея. Междувременно няма да е зле, ако потърсите още доказателства за нейния произход.

След тези думи свали ръкавиците си — сигнал, че аудиенцията приключи.

— Един последен въпрос: мислите ли, че си струва да я дам на химическо чистене?

Джо и госпожица Далциъл зяпнаха от смайване по абсолютно един и същ начин.

— Ако не бъде извършено от квалифициран консерватор на платове, всяко почистване ще бъде пълна катастрофа, госпожице Медоус — рязко отвърна кураторката. — Джоана може да ви предложи списък на най-добрите фирми в тази област, които, освен почистване, могат да ви предложат и тест за здравината на нишките. Само по този начин можете да бъдете стопроцентово сигурна. По личното ми мнение, това произведение напълно заслужава подобна инвестиция. Добре ще се грижите за него, нали?

— Разбира се — кимнах аз. — Благодаря за времето, което ми отделихте.

Докато опаковахме кувертюрата и я прибирахме в сака, часът стана пет и Джо отиде да си вземе палтото.

— Ще изпием ли по нещо, преди да потънеш в мрачния Южен Лондон? — попитах я аз.

 

 

— Добре ли си? — загрижено попита Джо, докато носех напитките към масата — червено вино за мен и портокалов сок за нея.

— Мисля, че да — отвърнах. — Защо питаш?

— Не се обиждай, но изглеждаш скапана.

— От уикенда насам се чувствам малко изморена. Май съм пипнала някакъв стомашен вирус, но се надявам да ми мине. — Отпих глътка вино и я погледнах: — А ти как си?

— Току-що си резервирахме едноседмична почивка в Мароко — светна лицето на Джо. — Три дни в Маракеш, а след това катерене на Атласките планини. Това ще бъде първата ни истинска почивка заедно.

— Звучи страхотно! Винаги съм мечтала да посетя Мароко. Кога?

— В края на месеца. Казват, че тогава времето ще е най-хубаво.

— Блазе ви! Само не ми пращайте снимки под топлото слънце, защото ще умра от завист в тая мрачна и скапана зима! — Отпих още една глътка и добавих: — Много ти благодаря за този следобед. Конската физиономия явно е съгласна с теб за коприните.

— Приятна промяна — кимна тя.

— Ама наистина е дракон! — засмях се аз и направих опит да имитирам сочния и същевременно груб глас на госпожица Далциъл: — „Я да видим какво има тук“…

— Но ти все пак успя да я очароваш — отвърна Джо.

— Чувствам се малко странно, сякаш съм омагьосана. Вместо да мисля за новия си бизнес, аз непрекъснато се връщам към тази история с кувертюрата. А това не е на добре.

— Откри ли нещо ново за авторката?

Разказах й за срещата си с Пърл Бейкън и нейната история за пациентката, която твърдяла, че е работила за кралицата.

— Някакъв шанс да е нашият човек?

— Не съм сигурна. Но Пърл явно не мисли така. Тя твърди, че много пациенти са страдали от заблуди, представяйки се за известни исторически фигури или за близки до тях. Но това е малко вероятно и аз започвам да си мисля, че няма за какво да се хвана.

— За мен не е толкова важно коя е авторката, а откъде се е сдобила с тези коприни.

— За мен също — кимнах аз, мислейки си за Пърл и Бен, а също така и за шансовете ми някога да разкрия тази загадка.

 

 

После се разделихме. Джо пое към автобусната спирка, а аз към станцията на метрото. Улиците все още бяха оживени, а пероните на метрото — пълни с народ. Успях да се вмъкна в един претъпкан вагон, теглейки количката след себе си. Бях благодарна на късмета си, че не се налага всеки ден да търпя това изтезание.

Докато сменях линиите на Лестър Скуеър, някаква жена се препъна на ескалатора и се просна по очи непосредствено пред мен. Инстинктивно разперих ръце, за да задържа спускащите се хора и се наведох да й помогна. Жената се изправи на крака, обяснявайки със силен чуждестранен акцент, че всичко е наред. Някакъв мъж каза, че работи в бърза помощ и предложи да й помогне, но тя отказа и бързо се отдалечи.

Обърнах се за количката. В първия момент си помислих, че някой я беше издърпал встрани, за да не пречи. После, с болезненото чувство на паника осъзнах, че съм станала жертва на най-старата измама в света.

Сакът на колелца беше изчезнал.

Изругах на глас. Каква съм глупачка, Господи!

Оглеждах тълпата в продължение на няколко френетични секунди, след което се втурнах към някакъв уличен певец и се наведох над болезнено усилената му уредба.

— Да сте виждал някой с черен сак на колелца?

Веднага разбрах, че задавам тъп въпрос — наоколо имаше десетки хора, теглещи куфари на колелца. Онзи само поклати глава, продължавайки да предлага стоката си на равнодушната тълпа.

Проклинайки себе си, аз започнах да си пробивам път към близката платформа, с отчаяната надежда, че ще зърна сака си. Появи се поредната композиция, която спря на перона с пронизително свистене на спирачките. От нея слязоха много хора, стотици други се качваха. Перонът се опразни. Хукнах към насрещната платформа и повторих упражнението. После паниката в душата ми най-после отстъпи място на сълзите. Търсенето беше безсмислено. Сакът със скъпоценната кралска кувертюра, наследство от баба ми, беше изчезнал.

В крайна сметка успях да се добера до транспортната полиция и бях поканена да вляза в дежурната стая. Продължавах да се чувствам замаяна от шока. Седнах на един стол и с благодарност приех чашата вода, която ми предложиха.

— Каква според вас е стойността на изгубената ви вещ, госпожо?

— Страхувам се, че е само сантиментална.

Снеха ми показанията и ме увериха, че ще прегледат записите на всички охранителни камери. Добавиха, че ще предупредят и останалите си колеги в подземната железница, но ме предупредиха, че шансовете да видя кувертюрата си са изключително малки. В момента, в който крадците се уверят, че в сака няма нищо ценно, те най-вероятно ще го изхвърлят на боклука заедно със съдържанието му. Проверката на контейнерите за смет в района беше горе-долу всичко, което можеха да ми предложат.

 

 

Бях свикнала с ярките цветове на кувертюрата върху облегалката на дивана, въпреки че беше престояла там само няколко дни. Тя беше красивото петно, придаващо топлина на целия, боядисан в кремаво хол. Без нея апартаментът изглеждаше някак гол и безличен. Скандинавският минимализъм, който доскоро харесвах, изведнъж ми се стори блед и безжизнен. Извадих от фризера голяма кутия сладолед — от онези с натрошените бисквити, който унищожих почти напълно, докато гледах някакво тъпо шоу по телевизията, пронизана от дълбоко чувство на самосъжаление. Нямаше го Ръсел, нямах работа, а вече нямах и кувертюра. Възбудата от предстоящото навлизане в дебрите на частния бизнес се беше изпарила напълно, заменена от чувството, че тази идея ще бъде твърде трудна за реализация. Или просто неизпълнима.

 

 

На другата сутрин се събудих болна. Грипът наистина ме беше повалил, но бях обещала на мама да отида и да подредя кашоните след работата, която бяха свършили хората от „Коузи Хоумс“. По тази причина глътнах няколко парацетамола и потеглих.

Пристигнах късно сутринта, но заварих вратата заключена. Пердетата на прозорците бяха спуснати. Натиснах звънеца и започнах да чукам. Отвътре долетя някакъв шум, но измина цяла вечност преди резетата да изщракат. Когато вратата най-после се отвори, на прага се изправи тя — толкова променена, че едва я познах. Беше се стопила още повече, с бледо лице, хлътнали бузи и разчорлена сива коса. Раздърпаната й нощница беше покрита с черни петна, а босите й крака бяха посинели от студ.

— Здравей, мила — поздрави ме тя, сякаш нищо не се беше случило. — Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.

Откъм кухнята се носеше силна миризма на изгоряло. През отворената врата на дневната виждах водата, която капеше от лампата на тавана. На килима вече се беше образувала голяма локва. Кухнята беше изпълнена с отровен пушек, а на поставката до печката димеше тава, положена върху влажна кърпа за чай, която очевидно беше използвана за потушаване на пламъците. Други две овъглени кърпи лежаха на пода, а плотът и умивалникът бяха засипани с пепел.

— Бях решила да си направя овесена каша — тихо се обади от прага мама. — Страхувам се, че тиганът няма да може да се почисти, но това е без значение, защото разполагам с купища посуда.

— Тревожа се за теб, а не за проклетия тиган! — извиках аз, обзета от ирационален гняв. — За малко не си подпалила къщата! — Изключих печката от контакта и отворих задната врата, за да направя течение.

После си спомних за капещия таван и изтичах горе. Ваната преливаше, точно според очакванията ми. Крановете бяха отворени и продължаваха да шуртят. Спрях ги, пъхнах ръка в горещата вода да издърпам запушалката, а след това разхвърлих няколко пешкира по пода, за да попият по-голямата част от водата. Накрая грабнах пеньоара и чехлите на мама, прибавих към тях едно одеяло от спалнята и изтичах обратно долу. Увих я като бебе, включих електрическата камина в трапезарията и я настаних срещу нея.

— Извинявай, че ти се развиках, мамо. Стой тук, докато ти направя чай и нещо за ядене. Скоро всичко ще бъде наред.

— Благодаря ти, мила — усмихна се тя и лицето й светна като на малко дете. — Май съм направила беля, а?

Много по-късно, след още почистване, разговори със съседите и жената, която помагаше през деня, аз натоварих мама и един куфар с личните й вещи в колата, седнах зад кормилото и потеглих за Лондон. Нямаше как да я оставя сама във влажната и опушена къща. Единственото решение беше да я прибера при себе си и да я поохраня малко, за да може да преодолее силния шок, който беше разтърсил и двете ни. Изобщо забравих за кувертюрата.

 

 

На другия ден се събудих от стъпки и сподавено мърморене. Мама крачеше напред-назад и се блъскаше в тъмното.

— Мамо? — включих лампата аз. — Още е много рано.

— Часовникът ми показва шест, значи е време за ставане — отвърна тя и объркано се огледа. — Странно. В този хотел май няма тоалетни.

— Това не е хотел, а моят апартамент. Ела да ти го покажа.

Няколко минути по-късно тя вече шляпаше с боси крака из дневната.

— Ще си поръчаме ли чай, мила? — Нямаше смисъл да я слагам обратно в леглото. Денят вече беше започнал. Тя спря пред прозореца и надникна навън. — Защо сме отседнали в този хотел, мила?

— Не е хотел, мамо, а моето жилище — повторих аз, колкото е възможно по-меко.

— Твоето жилище? — спря да обикаля тя. — Къде е Ръсел тогава?

— Дълга история — промърморих. — Той вече не живее тук. — Силно се надявах да не продължи с въпросите.

— Аз харесвам Ръсел — обяви тя. — Той е много по-добър от онези мърлячи, с които се влачеше преди време. — Седна на един стол и добави: — За какво всъщност говорехме?

— Можеш ли да си спомниш какво се случи вчера? — започнах внимателно аз. — Тиганът е пламнал, докато си приготвяла овесена каша…

— Изгорила съм кашата? — погледна ме с недоумение тя.

— Точно така. И си направила малък пожар в кухнята.

— След като казваш, мила — сви рамене тя.

— Работата е там, че оправянето на къщата след пожара ще отнеме известно време — поясних аз. — Затова трябва да решим къде ще живееш, докато я ремонтират.

— Не мога ли да остана тук няколко дни? — попита тя като малко дете. — Моля те! Този хотел ми харесва.

— Разбира се, че можеш. Но ако нещата се проточат, може би ще трябва да ти намерим друго място, където ще се грижат за теб — ще ти готвят и ще ти чистят…

След тези думи затаих дъх и зачаках да осмисли предложението ми.

— Не, мила — отвърна най-сетне тя. — Това не е за мен. Аз обичам да съм сама.

Битката обещаваше да бъде дълга.

— Но все пак ще си помислиш, нали? — погледнах я с надежда аз.

— Разбира се, мила — отвърна тя. — Какво имаме за закуска?

По-късно същата сутрин я накарах да си легне за кратка почивка, а през това време потърсих фирма за почистване, която да сложи къщата в ред. Бях длъжна да го направя, дори и ако мама не се върнеше да живее в нея. Тази мисъл ме накара да се намръщя, но бях достатъчно разумна, за да си дам сметка, че скоро ще ни се наложи да я обявим за продажба.

 

 

— Аз доста мислих — обади се мама на другия ден, непосредствено след закуска. — За онези места, където живеят хора като мен… Вече говорихме по този въпрос…

— Домовете за възрастни хора?

— Точно така. Много ми е приятно да живея с теб, мила, но за съжаление няма какво да правя тук. А в днешно време къщата си е доста тежко бреме. Мислиш ли, че ще открием някой такъв дом близо до Ийстчестър, за да ми гостуват приятелките?

— Идеята ти е много добра — отвърнах аз. — Искаш ли да потърсим в интернет?

През следващите дни посетихме два дома за възрастни хора, и двата на половин час път с кола от Роуън Котидж. Първият представляваше сграда с мрачна фасада и нелюбезен персонал, в която миришеше на застояла храна. Но вторият, в Холмфилд, беше далеч по-приемлив. Управителката посрещна мама изключително приветливо, а стаите се оказаха просторни и светли. Най-хубавото беше, че една от тях се оказа свободна. Тя се намираше на приземния етаж, а от широките френски прозорци се излизаше в нещо като собствен вътрешен двор.

— Какво ще кажеш? Би ли живяла тук?

— Много е хубаво, мила — отвърна мама. През целия следобед беше мълчалива и кротко ме следваше, докато обикалях спални и трапезарии и разговарях с персонала.

Беше уморена и вероятно не си даваше сметка колко важно е решението, което предстоеше да вземем.

— Можете да ни погостувате пробно, госпожо Медоус — каза управителката. — Какво ще кажете за две седмици? Приемете го като една обикновена ваканция и вижте дали ще ви хареса.

Бях готова да я разцелувам.

— Ваканция? — подхвърли по обратния път мама. — Това е добра идея. Хотелът е много приятен, нали?

— Не е хотел, а дом за възрастни хора — поправих я аз. — И наистина ми се струва добър.

— Можем ли да си го позволим, мила?

— Няма проблем — отвърнах аз. По-скоро да окуража себе си, отколкото мама. Седмичната такса беше ужасяващо висока и нямаше как да бъде покрита от нейната пенсия. Но затова щяхме да мислим по-късно. — Ти заслужаваш една малка ваканция.

— В такъв случай да опитам, а?

За пръв път от няколко дни насам усетих как отговорността бавно се отмества от плещите ми. Може пък всичко да се подреди.

 

 

На другия ден отидохме да приберем нещата на мама. Гледката беше доста мрачна. Фирмата за почистване още не беше започнала работа и нашата някога топла и уютна къщичка изглеждаше унила и запусната. Мама се разплака още на прага.

— Искам си у дома — изскимтя тя, а после направи нещо, от което буквално ми спря сърцето. Изправи се в подножието на стълбите и извика високо: — Ричард? Къде си, Ричард?

— Татко почина преди години, мамо — тихо напомних аз и примигнах, за да прогоня собствените си сълзи. — Нали не си забравила, че цели две седмици ще бъдеш в компанията на онези добри хора от Холмфилд? С тях ще ти бъде добре.

 

 

Събитията в старческия дом се развиха нормално — поне докато не наближи времето да си тръгвам. След като настанихме мама в новата й стая, аз храбро започнах да изброявам нейните предимства — частното дворче с масичка за почивка, широките прозорци, позволяващи на утринното слънце да огрява цялата стая, хубавите пердета и покривки за легло. Пропуснах да спомена петната по килима и факта, че непосредствено до дворчето имаше паркинг.

Тя изглеждаше доволна. Или поне не се оплакваше, докато разопаковахме дрехите й и подреждахме снимките и любимите й дреболии върху масата и прозоречния перваз. След като приключихме с това, напуснахме стаята и отидохме да пием кафе във фоайето, което си беше просто една преустроена оранжерия. Там се оказа пълно с хора, дошли на посещение при близките си. Говореха на висок глас, вероятно защото повечето от възрастните хора бяха зле със слуха. Изпихме по чаша претоплено кафе. Колкото повече наближаваше ужасния момент на раздялата, толкова по-оживена и разговорлива ставах аз.

— Искаш ли да се върнеш в стаята си за кратка почивка? — попитах.

Тя ме дари с онзи разсеян и малко учуден поглед, който от няколко дни насам бях опознала много добре.

— Добре, мила. Тук е много хубаво, но мисля, че е време да си вървим у дома.

— Сега твоят дом е тук, мамо — отвърнах аз по-ведро, отколкото се чувствах. — Стаята ти е ей там, в дъното на коридора.

— Но аз искам да се върна в къщата, при Ричард — твърдо рече тя.

Поех си дълбоко въздух.

— Татко не е там, мамо. Той почина преди много години. Забрави ли, че трябва да живееш на място, където хората ще се грижат за теб?

Напевният глас, с който изрекох тези думи, прозвуча толкова фалшиво, че се намразих. Все едно че говорех на малко дете.

— Промених решението си — твърдо отвърна тя. — Ако обичаш, закарай ме у дома.

Не мога сама, простенах в себе си аз. Това би било твърде болезнено и за двете ни.

Заварих управителката на телефона, но тя ми кимна да седна. Когато приключи разговора си и попита с какво може да помогне, аз просто избухнах в плач. След известно време успях да й обясня за какво става въпрос и двете заедно се насочихме към оранжерията. Но мама не беше там. Нямаше я и в стаята й. Управителката промърмори нещо в пейджъра си, после ми направи знак да я последвам. Започнахме да обикаляме из коридорите и да надничаме в стаите. Паниката ми бързо нарастваше и скоро стигна до гърлото ми. Излязохме навън да проверим градината. Един случаен поглед към близкия прозорец сложи точка на издирването. Мама седеше на леглото и си бъбреше с възрастния човек, който лежеше в него.

Когато влязохме в стаята, тя ни посрещна с широка усмивка.

— Бедният човечец казва, че не се чувства добре и аз седнах до него да си поговорим — обясни тя.

— Ще повикам някой да се погрижи за Ерик, госпожо Медоус — обяви управителката и хвана ръката й с добре обигран жест. — Ще се видите с него по-късно, но сега е време за вечеря. Елате с нас и покажете на дъщеря си, че можете да намерите стаята си.

После се наведе към мен:

— Сега е моментът да целунете майка си и да тръгвате — прошепна в ухото ми тя. — Не се безпокойте, оттук нататък поемам нещата в свои ръце.

 

 

Излязох на паркинга обляна в сълзи. Чувството за вина тежеше като камък в гърдите ми. Нима имам право да отнемам свободата на собствената си майка?! Тя ми беше дала толкова много! Би трябвало да се погрижа за нея сега, когато има нужда от мен!

Но съжителството ни в апартамента щеше да бъде трудно и на практика невъзможно. Другият вариант беше само един — да се прибера в Роуън Котидж. Но това би означавало да полудея в тази дълбока провинция — без приятели и без работа… Всъщност, в Лондон вече не ме задържаше никаква работа, но там бяха всичките контакти, от които се нуждаех, за да открия дълго мечтаната фирма за интериорен дизайн. Следователно преместването в провинцията не беше решение. Освен това, макар че много обичах майка си, аз просто не се виждах като нейна целодневна бавачка.

Много възрастни хора живеят щастливо в специализираните домове, направих опит да убедя себе си аз. Трудни за тях са само първите няколко седмици, след което всичко си идва на мястото.