Лиз Треноу
Забравената шивачка (1)

1.

Касета №1, страна „А“

— Казаха ми, че искате да чуете моята история, за да разберете как съм стигнала дотук. Е, това е подозрителният въпрос, който си задавам вече петдесет години. Разбира се, аз мога да ви разкажа как попаднах тук и какво се случи с мен. Но защо? Това вече е пълна загадка.

(Дълбок и гърлен глас на пушач със силен източнолондонски акцент. В него може да се долови и нещо като усмивка, която сякаш всеки момент ще избухне в астматичен смях.)

— Вероятно вече са ви предупредили за мен. Казали са ви, че историята ми е пълна измислица. Няма как да мине без подобен опит от страна на онези фокусници.

(Друг глас, старателно модулиран с интелигентността на по-млада жена.)

— Фокусници?

— Съжалявам, миличка, но едно време така му викахме на нашия психиатър. Той казваше, че склонността да се разказват истории — наричаше ги „приказки“ — е отговор на някакви „незадоволени нужди“.

— Тук сте прав — отговарях му аз, предлагайки му номера с пърхащите клепачи. — Почти цял живот съм затворена на това място и в резултат ми се натрупаха доста незадоволени нужди.

Но той само се усмихваше.

— Трябва да се концентрираш в посока на оздравяване, драга — казваше той. — Да гледаш напред, а не назад. Но повторението на тези фантазии е просто регресивно поведение, което трябва да бъде прекратено. В противен случай ще бъдем принудени да те преместим оттук.

— Това е положението, миличка. Или ми вярваш, или не. Но имам нужда да разкажа историята си.

— А пък аз с удоволствие ще я чуя. Нали затова съм тук?

— Много мило от твоя страна, скъпа. Когато човек е извън реалния живот в продължение на толкова много години, какво друго да прави, освен да си спомня младостта, ежедневните срещи с нови хора, които са му разрешавали да има чувства и да се усеща жив? Нищо. Това беше единственото ми развлечение, ако не броим шиенето и нещата, които съм създала. По тази причина съм готова да разкажа историята си на всеки, който има желание да я чуе. Не ме интересува, че някои хора ме наричат фантазьорка. Спомените за него и изгубеното ми дете са единственият начин да поддържам връзка с действителността. И тъй, откъде искаш да започна?

— Най-добре от самото начало. Лентата вече се върти.

— Ще трябва да бъдеш търпелива с мен, скъпа. Някои неща са се случили толкова отдавна, че ще трябва да си ги припомня. Тази година навърших седемдесет и четири, а паметта ми не е това, което беше. Но въпреки това ще се опитам. Нали нямаш нищо против да си шия, докато говоря? Това ми помага да се концентрирам и да се отпусна. Не съм щастлива без игла между пръстите си. В момента шия една апликация с илик за копче — нещо съвсем просто, което обаче помага на плата да не се разцепи.

(След тези думи я обзема спазматична кашлица. Дълбока и грапава кашлица на пушач.)

— Хрр… Така вече е по-добре. Можем да започваме.

 

 

— Казвам се Мария Романо и вярвам, че майка ми е родена в Рим — въпреки че никога няма да разбера какво я е накарало да смени това красиво и слънчево място със стария и мрачен лондонски Ийст Енд. Дали всички те не остават дребнички? Имам предвид хората, които живеят в Италия. Чувала съм, че мама е била буквално миниатюрна, а аз в най-добрия случай не съм надхвърляла метър и петдесет. А днес със сигурност съм се смалила още повече. Когато човек е с такъв ръст, той няма шанс да спечели ръкопашна схватка и затова трябва да има бързи крака — точно като мен. Едно време много обичах да танцувам, но за съжаление това ми се случваше рядко. Освен това бягах по-бързо от вятъра. Но в живота ми се случиха някои неща, от които така и не успях да избягам. Това място е едно от тях.

Странното е, че когато ни позволиха да се махнем оттук след всичките дълги години, през които именно това беше мечтата ни, повечето от нас пожелаха да се върнат обратно. Може би защото се чувствахме на сигурно място. Лично аз го приемах като свой дом. Тук бяха приятелките ми. Когато започна да се говори, че ще ни разпръснат да живеем в чужди къщи, аз изтръпнах от страх. Не можех дори да си го представя. А какво ли са изпитвали истинските луди? Как изобщо са се справяли навън? Ти си социолог, нали? Какво мислиш?!

— За това ще говорим по-късно, ако нямате нищо против. Но сега говорим за вас и затова ви моля да продължите.

— Добре, след като настояваш. Въпреки че изобщо не мога да си представя какво толкова интересно намираш в живота на една дребна възрастна жена. За какво говорехме?

— За майка ви.

— О, да, за моята бедна майчица. Друга причина да я мисля за италианка, е цветът на кожата ми. Днес вече съм посивяла и побеляла, но едно време, особено през лятото, кожата ми ставаше толкова тъмна, че хората ми се смееха и казваха, че съм се намазала с катран. Но всички момичета в сиропиталището ми завиждаха за лъскавите черни къдрици. Нора ми каза, че момчетата ме харесват, а аз се научих да въртя големите си кафяви очи, карайки ги да се изчервяват от срам и да поглеждат встрани.

— Сиропиталището?

— О, да. Мама почина, докато бях още бебе. На не повече от две годинки. Не съм сигурна от какво е умряла, но по онова време в тази част на града върлуваха какви ли не болести, а доктори нямаше. Поне за хора като нас. Нямаше нито антибиотици, нито ваксини. Днес е трудно да се повярва на това, но аз говоря за далечното минало — за годините в началото на века.

Доколкото ми е известно баща ми си е направил удоволствието, а след това е изчезнал. Не съм чувала нито за баби, нито за дядовци. И когато тя умря, аз се озовах в Замъка. Наричахме го така, защото беше огромен и мрачен, с триъгълни прозорци, оградени от тухлени первази и зигзагообразни орнаменти на стените — чак до мястото, където би трябвало да бъде покрива.

— Бойници?

— Беше истинска крепост. С високи железни порти и дебели тухлени стени. Да ни пазят от лошите хора. Това все пак беше лондонският Ийст Енд. Но всички ние знаехме, че е точно обратното — държаха ни там, за да не избягаме. Вътре нямаше градина, нямаше дори едно дръвче или цвете. Само гол павиран двор, където при хубаво време ни пускаха да си играем.

Стените вътре бяха от тъмно дърво, а подът беше покрит с каменни плочи. Едно широко стълбище водеше до третия, или четвъртия етаж. Докато се качвахме по него, за да си легнем, аз имах чувството, че малките ми крачета ме отвеждат чак до небето. Сега това звучи малко трагично, но истината е, че не си спомням да съм се чувствала нещастна на това място. Не познавах друго. Там беше топло, а храната — добра. Освен това си имах голяма компания, а с някои момичета станахме истински приятелки.

Докато бяхме малки, монахините ни изглеждаха наистина страшни със своите дълги черни одежди и широки ръкави, които се развяваха като крилете на прилеп докато ни гонеха по коридорите, за да ни накажат. На практика обаче повечето от тях бяха добри, въпреки че от време на време ставаха своенравни. Но това беше нещо нормално за жени без мъж в живота, а на всичкото отгоре и натоварени да се справят с непослушни деца.

В общи линии това беше по-добър старт в живота в сравнение с онзи, който имах с бедната ми майка. Жалко, че не продължи по същия начин.

Но както и да е. Единствената цел в живота на тези монахини беше да научат малките чудовища в наше лице на добри маниери и на елементарно четене и писане, а след това и на някои практически умения като готвене, чистене и шиене, за да бъдем готови за някаква работа, като станем достатъчно големи. Тук трябва да посоча, че с мен се случи точно това. Най-много обичах да шия и бродирам. Бях добра, а тази работа изостряше вниманието ми.

Дар от Бога, казваха сестрите, но аз не им вярвах. Според мен дължах всичко на тънките си пръстчета, освен това се трудех повече от останалите и се научих да шия наистина както трябва. Все пак разполагахме с всичкото време на света, нали?

Вие шиете ли, госпожице?

— Не. По-скоро съм човек на словото.

— Трябва да опитате. Няма нищо по-хубаво от това да започнеш с част от старо вълнено одеяло, което никой не иска дори да докосне, и да го превърнеш в прекрасно палто, което ще топли някое дете много зими поред. Или да съединиш няколко шарени парчета от стари чаршафи, превръщайки ги в мека и удобна кувертюра за легло, която придава съвсем друг вид на спалнята.

В шивалнята на Замъка имаше дълги и тесни маси, а прозорците бяха толкова високо, че никой не можеше да надникне през тях. Там прекарвахме основната част от времето си. През зимата се гушехме около старата печка в ъгъла, а през лятото се събирахме на групички като патици, за да можем да клюкарстваме далеч от ушите на монахините, които имаха изключително остър слух.

Отбележете, че ставаше въпрос единствено за шиене на ръка. По онова време нямаше шевни машини. На десетгодишна възраст вече знаех каква игла и конец да използвам за различните тъкани и владеех дузина шевове — от обикновен и обратен бод до сложни бродерии като „каменарче“ и френски възли. Обичах да ги правя максимално гладки и равни, сякаш недокоснати от човешка ръка. Сестра Мери беше добър учител и обичаше работата си. Предполагам, че е успяла да ни предаде своя ентусиазъм. Не след дълго аз вече можех да разпознавам различните видове плат със затворени очи, само с докосване. Правех разлика между креп и батиста, хасе и лен, памучно и вълнено трико, кадифе и плюш. Освен това знаех кой от тях за каква работа става.

Всъщност, ние нямахме достъп до много фини тъкани. Работехме главно с обикновен памук и вълна, голяма част от които бяха втора употреба, свалени от стари дрехи и мебели. Но от време навреме близката галантерия ни отпускаше по някой топ щампован памучен или вълнен плат, застояли се по щандовете. А може би го правеха от състрадание към нас, бедните сирачета, а и към другите бедни сирачета, за които шиехме дрехи.

Изглеждате учудена? Извинявайте, отдадох се на спомени.

Истинската причина да шием толкова усилено в Замъка бяха изтънчените дами от Лондонското шивашко дружество, които постоянно молеха нашите монахини за помощ при подготвянето на своите модели, които също бяха предназначени за бедни хора. Това ни караше да се чувстваме специални, тъй като нямахме нищо друго, освен своите умения. И бяхме доволни, че помагаме на деца като нас.

Пристигането на платовете от галантерията беше истински празник. Нещо като рожден ден и Коледа, обединени в едно. Обзети от радостно нетърпение, ние сваляхме опаковката на топовете, разглеждахме цветовете и шарките и вдъхвахме миризмата на новия плат, все едно че беше простряно да съхне пране. Нищо не можеше да се сравни с това. Дори и сега е така. Когато дрехите ни остаряваха, сестрите ни позволяваха да използваме памучните изрезки и цели парчета, от които си шиехме нови поли и рокли. Двете с Нора винаги си избирахме най-ярките десени. На практика не виждахме много цветя и това ни даваше някакво свежо усещане за пролет.

— Нора? Още тогава ли се познавахте?

— О, да. Тя беше най-добрата ми приятелка. Бяхме горе-долу на една възраст, винаги спяхме в едно и също помещение, наричахме се сестри — като в семейство, не като монахините, и се кълняхме, че никога няма да се разделим. Разбира се, изобщо не приличахме на семейство — тя беше руса, а когато станахме на четиринайсет, вече стърчеше доста над мен — метър и шейсет и пет, с големи, вечно препъващи се крака и силен заразителен смях, който караше дори сестрите наоколо да се усмихват. Ръцете й също бяха големи, поне два пъти по-големи от моите, но това не й пречеше да бъде добра шивачка. И двете бяхме доста палави, но ни прощаваха, защото работехме здраво.

Както вече споменах бях щастлива, тъй като не познавахме друг живот. Същевременно растяхме. Разбира се, моите гърди и задни части бяха плоски като бебешко дупе, но Нора вече имаше оформен бюст и окосмение там, долу, а също така и под мишниците. Синът на градинаря и момчето от пекарната не пропускаха да ни заглеждат, издебвайки момент, в който монахините гледаха в друга посока.

Един ден в шивалнята се появи изтънчена дама с широка шапка с пера, придружавана от цяла група ахкащи и охкащи приятелки. Беше нещо като кралска визита. Дамата се наведе над мен и възкликна: „Прекрасна бродерия! Къде си се научила да шиеш толкова добре, мила?“.

— Това е бод „маргаритка“, госпожо — поясних аз. — Искате ли да ви покажа как става? — Без да чакам отговор направих още три шева, разположени в съвършен кръг, а след това прибавих към тях стебло и листо, които се получиха доста добре, въпреки че потните ми пръсти леко трепереха от притеснение. Дамата мълчаливо ме изчака да свърша, а след това промълви със сочен глас, в който се долавяше лек чуждестранен акцент: „Прекрасно, мила. Направо невероятно! Продължавай в същия дух“. После се прехвърли на следващото момиче, оставяйки след себе си невероятната миризма на майска градина с рози. Никога преди това не бях вдъхвала подобен аромат.

По-късно я чух как разпитва сестра Мери за мен и Нора. Дали сме добри момичета и прочие. Разбира се, скоро забравихме за нея. Няколко месеца по-късно, точно на рождения ми ден през януари 1911 г., когато ставах на петнадесет, двете с Нора, чийто рожден ден беше няколко дни преди моя, бяхме извикани при Беатрис, главната сестра на сиропиталището. Обикновено това се случваше, когато някоя от нас беше направила провинение — прекалено често споменаване на името Божие, или заспиване по време на молитва. Можете да си представите какво изпитвахме двете с Нора докато се качвахме по стълбите и поемахме по дългия, покрит с червен персийски килим коридор, за да спрем пред масивната, обсипана с изящна дърворезба дъбова врата. Аз бях на ръба на припадъка, а Нора правеше отчаяни усилия да потисне желанието си да избухне в смях — специфичната й реакция, когато е нервна.

Сестрата ни покани да влезем и ни настани на столове с кожени седалки, които бяха толкова високи, че краката ми изобщо не докосваха пода. С усилие потиснах желанието си да ги разклатя, тъй като знаех, че възрастните адски се дразнят от това.

Тя се обърна първо към мен.

— Днес не е ли вашият рожден ден, госпожице Романо?

Бях толкова стресната от обръщението „госпожице“, че едва успях да кимна с глава и да промърморя:

— Да, госпожо.

— Бог да те благослови, дете мое — почти се усмихна тя. — Пожелавам ти още много щастливи дни.

— Благодаря, госпожо — отвърнах аз, опитвайки се да не обръщам внимание на Нора, която се тресеше до мен.

— Госпожице Федърстоун? — погледна я главната сестра. Знаех, че ако отвори уста, Нора със сигурност щеше да избухне в смях, но тя само кимна и наведе глава. Сестра Беатрис се направи, че не забелязва странната й реакция.

— Доколкото ми е известно, вие двете сте добри приятелки, нали? — добави тя, изчака ме да кимна и продължи: — Чувам хубави неща за вас, особено за уменията ви с иглата. В тази връзка имам вълнуващи новини.

Оказа се, че важната дама, която беше посетила сиропиталището няколко месеца по-рано, е херцогиня и председател на Лондонското шивашко дружество, решила да инспектира нашата работа в полза на бедните деца. Останала толкова впечатлена от мен и Нора, че възложила на своята лична икономка да ни интервюира за работа в дружеството.

Херцогиня! Можете да си представите колко бяхме развълнувани. И уплашени, разбира се. Нямахме никаква представа какво можем да очакваме и въображението ни заработи на високи обороти. Представихме си, че ще живеем в хубава къща с голяма градина и ще шием дрехи за наистина важни хора. В хода на този процес Нора вероятно щеше да се влюби в някой от шофьорите, но моите цели бяха малко по-високи — гвардеец с червена униформа, или може би градски джентълмен с изящно бомбе. Но и в двата случая искахме да живеем в собствени съседни къщи, с малки цветни градинки отпред, да се радваме на добра храна и да имаме много деца, които ще си играят заедно.

(Пауза. Тя шумно прочиства гърлото си.)

— Извинявай, госпожице, но ще имаш ли нещо против да запаля една цигара?

— Не, разбира се. Запалете. Нека направим малка почивка.

— Не. Предпочитам да запаля и да продължа, иначе ще изгубя нишката.

(Отваря се пакет цигари, щраква запалка. Дълбоко смукване, шумно изпускане на дима. После жената прочиства гърлото си и продължава.)

— Никога няма да забравя посещението на икономката на херцогинята. Позволиха ни извънредно къпане, след което облякохме най-хубавите си рокли, а сестра Мери ни помогна да приберем косите си в нещо като кок, типичен за домашните помощнички. А отгоре си сложихме по една малка бяла шапчица с дантели.

В единадесет часа отново ни извикаха в кабинета на сестра Беатрис. Тя внимателно ни огледа, а след това ни изнесе цяла лекция за поведението ни в присъствието на важната гостенка — да не я зяпаме нахално, но винаги да я гледаме в очите, когато ни говори, да вземаме думата само когато се обръща към нас, да отговаряме на въпросите й кратко и ясно. После дари Нора със строг и дори заплашителен поглед и членоразделно произнесе една кратка фраза: ни-как-во кискане!

— От поведението ви тази сутрин зависи вашето бъдеще, млади дами — добави тя. — Не изпускайте своя шанс.

Даде ни още напътствия, в случай че бъдем одобрени. Посъветва ни да работим по най-добрия начин, да не се оплакваме и да не възразяваме, а след това ни предупреди, че много лесно можем да се окажем на улицата, тъй като веднъж напуснали Замъка, няма как повече да се върнем там. Фантазиите ми моментално се изпариха. Бяхме толкова нервни, че Нора дори забрави за кикота си.

Икономката се оказа огромно женище, широко почти толкова, колкото беше високо. Имаше злобни очички, наподобяващи черни копчета и говореше така, сякаш командваше цял полк по време на бой.

Пожела да види още наши работи, тъй като сме щели да шием за най-високопоставената личност в страната.

— „Най-високопоставената личност“? — прошепна Нора, докато бързахме към шивалнята да си вземем нещата. — Какво за бога означава това?!

— Нямам представа — отговорих. Чувствах се изплашена до смърт и мозъкът ми блокираше.

Заповядаха ни да оставим работите си върху бюрото на сестра Беатрис, след което чудовището ни засипа с въпроси: Как се казва платът, какви игли и конци сме използвали, защо сме избрали точно този бод, какво мислим за крайния резултат от нашата работа. Отговаряхме толкова добре, колкото можем. Кратко и ясно, но според сестра Беатрис, не особено умно. Едно от нещата ми беше покривка в начална фаза. Бях успяла да завърша около две дузини шестоъгълници, но вече изпитвах задоволство от начина, по който се разгъваше бродерията. Показах на гостенката целия дизайн, изрисуван с цветни моливи върху квадратен лист хартия.

— Това дете притежава и талант на художник — похвали ме тя.

— Разбира се — гордо се усмихна сестра Беатрис. — Госпожица Романо е една от най-добрите ни шивачки.

Лицето ми пламна от гордост.

Икономката седна и горкият стар стол жалостиво изскърца под тежестта й. Докато сестра Беатрис поднасяше чая, кикотенето на Нора се завърна с пълна сила и раменете й започнаха да се тресат. Отбележете, че за нас чай не се предвиждаше. Просто стояхме прави и чакахме. Сърцето ми блъскаше в гърдите толкова силно, сякаш бях изкачила тичешком стълбите до четвъртия етаж. Междувременно дамите се заеха с чая си. Елегантно и изтънчено. Докато ни обясняваше как трябва да подхождаме, както се изрази чудовището — в случай че бъдем поканени да се присъединим към домакинството на херцогинята, женището успя да излапа цели четири бисквити. Разбира се, правилата бяха същите: да не отговаряме, да не закъсняваме за вечеря, да не пушим, никакви момчета, съвестни грижи за униформите, чисти ръце, измито лице, винаги изправени, никакви провиснали дрехи.

Когато свърши, настъпи малка пауза. Аз понечих да я използвам като кажа „ние сме добри и покорни момичета, госпожице“, но тя изведнъж стовари чашата и чинийката си на масата, скочи на крака и се обърна към сестра Беатрис.

— Мисля, че тези двете ще се справят много добре. Вдругиден нашият кочияш ще дойде ги вземе.

О, боже, пътуването с карета беше толкова вълнуващо! Не забравяйте, че почти през целия си живот не бяхме мърдали от Замъка. Не знаехме какво е карета, не бяхме ходили дори до близкия Ийст Енд. През цялото време се кокорехме към прекрасните неща, покрай които минавахме. Гледахме как хората пазаруват или простират прането си, докато децата им играят наоколо. Минахме покрай някаква фабрика, чието работно време току-що беше свършило. Изведнъж се оказахме сред тълпа от мъже на велосипеди, които приличаха на някакви гигантски насекоми. Бяха страшно много, просто не можеха да се преброят. Някои от тях ни забелязаха в каретата и започнаха да ни махат. Други бързо се присъединиха към тях. Чувството, че сме забелязани, беше странно. За пръв път в живота си престанахме да бъдем невидими.

Беше хубаво, че толкова много нови неща привличат вниманието ни. Защото, когато се сбогувахме със Замъка, очите и на двете ни бяха плувнали в сълзи. Странно, нали? Прекарваш години наред на едно място с единственото желание да се махнеш, но когато най-после го сториш, искаш само да се върнеш обратно? Лично аз не хранех особено топли чувства към Замъка. Но сега, когато отново се озовах тук, изведнъж ми стана приятно.

— Много мило, че си направихте труда да разговаряте с мен.

— Няма за какво да ми благодариш, мила. Нора казваше, че всеки ден навън е хубав ден. Докъде бях стигнала?

— До раздялата ви със Замъка.

— А, да. Май споменах, че сестрите бяха много добри, но едновременно с това и безкрайно сдържани. Извинявай за пропуските на стария ми мозък… Те никога не разкриваха истинските си чувства. Но в последната минута преди да тръгнем, сестра Мери и сестра Беатрис ни стиснаха в прегръдките си, тикайки някакви малки пакетчета в ръцете ни. Аз почти се задуших в широките им черни одежди, а след това се разплаках. Защото най-после се уверих, че тези строги жени всъщност ни обичат. Махнахме за сбогом към децата, които гледаха през прозорците, а след това се качихме в каретата заедно с послушницата Емили, която, според сестра Беатрис, щеше да изпълнява ролята на придружителка.

След няколко пресечки мръсните улици на Ийст Енд отстъпиха място на широки и чисти пътища с алеи за пешеходците и високи хубави къщи от двете страни.

— Не знаех, че отиваме в провинцията — прошепна Нора, махайки с ръка встрани от пътя. Виждаха се безкрайни зелени поляни с кацнали сред тях дървета и храсти, около които някакви мъже яздеха коне. Сред тревата бяха нацъфтели красиви цветя с невероятно богата палитра. Бяха по-ярки дори от щампования памучен плат, който толкова много обичахме.

— Това е Хайд Парк, глупачке обади се Емили, демонстрирайки острия си слух. — Тук идват на чист въздух изтънчените дами и джентълмени, които или се разхождат, или яздят.

Тези думи ни накараха да утихнем, неспособни да възприемем идеята, че човек може да се разхожда на воля из тези красиви поля. Не след дълго каретата се плъзна покрай дълга и висока стена и намали ход пред висок портал, охраняван от униформена стража. Насочихме се към задната част на голяма и невероятно висока сграда. Наложи се да легна на седалката, за да видя покрива й.

После спряхме.

Бяхме пристигнали.

(Гласът млъкна. Лентата продължи да се върти още известно време, после спря, стигнала ограничителя в касетката. Магнетофонът издаде остър метален звук и се изключи.)