Лиз Треноу
Забравената шивачка (15)

15.

Касетофонът щракна и утихна, вече наистина за последен път. В продължение на няколко минути останах със затворени очи, опитвайки се да съхраня още малко образа на Мария в съзнанието си. След почти двучасовото прослушване имах чувството, че я познавам лично, сякаш е член на семейството ми. А мисълта, че няма какво повече да прослушвам, ме караше да изпитвам усещането за тежка загуба.

След първоначалното вълнение, че чувам гласа й, постепенно ме обзе дълбоко чувство на тъга. Разказвайки за живота си, тя звучеше безкрайно убедително, но медицинският й картон съдържаше по-други факти: че страда от заблуди, че чува гласове и живее в свой собствен свят на романтика и интриги. Макар и без образование в техническия смисъл на думата, Мария беше притежавала достатъчно природна интелигентност, за да изгради една абсолютно достоверна история на своите преживелици. Отделянето на истината от измислиците беше почти невъзможно.

Несъмнено е била шивачка в някое голямо имение — може би дори в Бъкингамския дворец. Това беше възможното обяснение за достъпа й до кралските коприни. Но твърденията й, че е била прелъстена от Уелския принц, звучаха повече като романтични фантазии на едно младо и чувствително момиче. От това, което прочетох тук-там, останах с впечатлението, че принцът си е падал по дами от висшето общество. Защо мъж с неговото положение би прелъстил една обикновена прислужница?

Но от друга страна, защо тя е толкова непоколебима в твърденията си, че е била съблазнена от принца? За да признаят детето й като кралски наследник? Нима не си е давала сметка, че една толкова погрешна преценка ще има сериозни последици?

Е, в крайна сметка успях да открия моята Мария, но тя продължаваше да е загадка за мен.

Професорът беше прав, когато ме предупреди, че записите са тежки за слушане. При описанията на раждането, аз неволно притиснах корема си с длани. Не по-малко убедителни бяха думите, с които описваше любовта си и болката от загубата: „Подобна любов те изпълва изцяло, изстисквайки тялото ти като мокра гъба. У теб просто не остава място за нищо друго“. Думи, без никакво съмнение изречени от сърце, но никъде в медицинския картон не се споменаваше за бременност и раждане. И това ли е било само фантазия? Според мен по-голямата част от историята е истинска, може би леко разкрасена — като елегантните шевове на Мария.

Но независимо каква е истината, аз много харесвам описанията й, свързани с работата по кувертюрата. Най-вече начинът, по който е проектирала отделните рамки. Всяка концентрична част напомня за хората, които някога е познавала — любовникът, който и да е бил той, изгубеното дете и жената, с която се е сближила в болницата и която й беше помогнала да си възвърна говора. Цялата история на живота й беше превъплътена в използваните тъкани, в цялостния дизайн и апликираните фигурки. Това беше пачуърк на един цял живот (каква метафора, а?). Всъщност, той ми помогна да вникна в част от смисъла на малкото стихче, избродирано на гърба. Тя беше ушила тази покривка за едно малко бебе и беше добавила стихчето, в случай че някой ден детето се появи с желанието да я получи.

Вниквайки в смисъла на всичко това и разкривайки ценността му — особено за нея, аз почувствах с нова сила липсата на красивата кувертюра. Остра болка пронизваше гърдите ми всеки път, когато си помислех за нея. Изведнъж намирането й придоби нов, далеч по-неотложен смисъл.

 

 

Минаваше пет следобед и повечето офиси вече бяха затворени. Това ме принуди да оставя касетките и дневника на професор Мортън върху бюрото на Сара с бележка „благодаря“ най-отгоре. След това поех през еднакво скучните малки площади на кампуса към ветровития паркинг, а в главата ми продължаваше да звучи гласът на Мария.

От колата звъннах на Джо. Насреща се включи гласова поща, която ме подсети, че тя и Марк все още не са се върнали от Мароко. В главата ми се блъскаха стотици въпроси и имах нужда да поговоря с някого. Отговорът на Бен дойде почти веднага: Няма проблем. Намирам се на Бъртън кроуз 24, на около десет минути с кола от университета.

 

 

— Това е само временен подслон — обясни той, след като ме покани да вляза. — Но толкова мога да си позволя след провала на брака си. Има още една малка спалня за Томас, освен това е близо до училището му.

Наистина не личеше, че има намерение да пуска корени тук: дневната с кухненски бокс на долния етаж беше оскъдно обзаведена с евтини мебели, украшения и други декорации почти липсваха. По стените нямаше аплици, осветлението идваше от една увиснала от тавана гола крушка. Нямаше възглавници и орнаменти, ако не се брояха два плаката на галерия „Тейт Модърн“ — една великолепна цветна спирала на Джаксън Полок и изумруден калифорнийски басейн.

— Харесвам избора ти — подхвърлих и наистина беше така.

— Би трябвало да им намеря подходящи рамки, но все нямам време. Вероятно си мислиш, че живея като студент, обграден от плакати — Засмя се с онзи дълбок и топъл смях, който ме караше да се чувствам сигурна. — Но както и да е. Какво те води в Ийстчестър? Приличаш ми на котка, докопала млякото.

— Проведох една среща с професор Мортън — онази, която е написала книгата. И открих жената, ушила моята кувертюра.

— Лично ли? — ухили се Бен. — Най-старата жена в света, която все още шие покривки?

— Наистина имам такова чувство. Може би защото слушах гласа й в продължение на повече от два часа.

— Това вече е нещо. Влизай и започвай да разказваш. Вино?

— Може, но само една чаша.

 

 

Подхванах историята си след парче претоплена пица и няколко чаши изненадващо хубаво вино. Разказах всичко, което си спомнях от записите с гласа на Мария, бележките на Патси в дневника и отметките в медицинския картон. На практика преразказът ми прозвуча още по-неубедително от самата история, но Бен слушаше, без да ме прекъсва. Изражението му беше съчувствено, но не и съсредоточено, а когато споменах за двореца и принца, изобщо не му мигна окото.

— А ти какво мислиш? — попита той, когато най-после млъкнах.

— Все още съм объркана. Тя звучеше адски убедително, но картината изглежда по-различна от гледната точка на психиатрите и медицинския картон.

— Това не се ли отнася и за фантазьорите? Те са най-убедителните лъжци на света.

Тръснах глава, сякаш за да поставя нещата по местата им.

— За съжаление всичко това няма никакво значение, защото кувертюрата все още липсва.

— Влезе ли във връзка с онези места, които ти препоръчах?

— Разпратих им имейли заедно с подробни скици, но отговор все още няма.

Бен преплете пръсти в характерната си поза, докосвайки устните си с връхчетата им. Позата му за размисъл беше колкото непринудена, толкова и човешка. Несъзнателно потърках долната си устна и изведнъж изпитах стряскащо силно желание да отместя пръстите му и да го целуна. Но се осъзнах почти веднага. По всичко личеше, че един следобед прослушване на старите записи е бил напълно достатъчен, за да се побъркам.

Той се наведе да отвори лаптопа си и това ме извади от унеса.

— Ще проверим някои факти, за да видим колко достоверна е историята на Мария. Като начало нека погледнем дали датите на Уелския принц съвпадат…

Не след дълго научихме, че Едуард VIII е роден през юни 1894 г. — тоест, с няколко години по-възрастен от Мария. В същия уебсайт се споменаваше за образованието, получено във Военноморското училище, а също така и за краткия му престой в Оксфорд — събития, за които говореше и Мария. Не беше пропусната и славата му на женкар допреди срещата му с Уолис Симпсън, положила начало на една пламенна връзка, завършила с абдикацията му от трона.

— Предполагам, че няма начин да проверим дали жена на име Мария Романо действително е работила в Бъкингамския дворец — подхвърлих аз.

— Малко вероятно — поклати глава той. — Дворцовите архиви са строго секретни.

— А дали е имала дете? Не мога да повярвам, че би говорила с такава тъга, в случай че бременността й е била само измислица. Можем ли да проверим в Гражданския регистър?

— Добра идея. В понеделник мога да мина да те взема — стига да искаш, разбира се.

— Няма проблем. Така или иначе ще получим някаква информация. — Няколко седмици по-рано вероятно бих се поколебала, опасявайки се, че той може би търси вестникарска сензация. Но сега виждах, че любопитството му към тази загадка беше не по-малко от моето. Също както и решимостта му да стигне до истината. — Така ще докажем истинността на твърденията й, че изработва кувертюрата за изгубеното си дете, а също така и присъствието на малкото стихче на обратната страна. Не виждам за какво друго би го избродирала там.

— Как се казваше приятелката й?

— Маргарет?

— Не. Другата, която я е спасила.

— Нора Ковалски. Защо питаш?

— Не е зле да проверим избирателните списъци в района на Бетнал Грийн.

Замълчах за момент, опитвайки да си спомня какво беше казала Мария за сина на Нора и нейното внуче. Бен любопитно ме погледна, а след това се намръщи. После шумно въздъхна, поклати глава и затръшна капака на компютъра. Ръцете му легнаха върху него с дланите нагоре.

— Какво има? — попитах аз и се усмихнах на киселата му физиономия, която всъщност беше много мила.

— Колко време ще ти трябва да включиш? — внезапно избухна той. — Не правя това за проклетия вестник, а защото те харесвам! Това не ти ли стига? Или може би си пъхам носа твърде много? Искаш ли просто да се оттегля?

— Изобщо не става въпрос за подобно нещо — отвърнах аз, успяла в последния момент да скрия усмивката си. Този човек тотално се беше объркал. — По-скоро става въпрос за…

— Ти все още ми нямаш доверие!

— Не, Бен. На практика е точно обратното… — Това беше всичко, което успях да промърморя, преди да дам воля на инстинктите си. Наведох се, хванах го за тила и притеглих лицето му към себе си. Зърнах за миг изненадата в очите му, но съпротива липсваше.

 

 

На сутринта изпаднах в паника. Какво бях сторила? Мъжът, когото почти не познавах, спеше кротко до мен с детинска усмивка на лицето. Но сексът никак не беше лош, замаяно си помислих аз, отчитайки и няколкократните му извинения, че бил излязъл от форма.

Направихме си ергенска закуска от препечен бял хляб, евтин конфитюр и разтворимо кафе, поддържайки някакъв скован разговор, в който изобщо не засягахме въпроса как се бяхме озовали в едно легло. Аз разчистих масата и пренесох чиниите в умивалника.

— Трябва ли да си ходиш? — прегърна ме изотзад той.

— Е, все някога трябва да си тръгна — отвърнах и механично се притиснах в него, наслаждавайки се на топлината на тялото му. — И двамата си имаме задължения в този живот: аз да посетя майка си, ти да видиш сина си, да гледаш футбол и всичко останало. — Прозорецът отразяваше фигурите ни — неговата огромна и надвесена над мен, гъстата му коса, падаща над очите му, докато ме целуваше по главата.

— Искаш ли да видим какво е останало от „Хелена Хол“, преди да си тръгнеш? — попита той. — Няма да ни отнеме много време, а на теб ще ти бъде интересно. Намира се буквално на две крачки оттук.

Десет минути по-късно изскочихме от бездушния лабиринт на новопостроените къщи в един общо взето зелен квартал и се озовахме в някакъв занемарен парк с високи борове и разклонени дъбови и букови дървета — очевидно засадени преди доста време като част от някакво голямо имение.

Минахме между високите колони от червени тухли на портала и останките от къщичката на пазача, а след това поехме по асфалтирана алея без маркировка, виеща се между избуяли лаврови и рододендронови храсти. Не след дълго стигнахме няколко хубави къщи в едуардиански стил със свои собствени градини, сред които се открояваше една наистина внушителна постройка, която по думите на Бен била резиденцията на медицинския управител. Нищо чудно, че Мария е била толкова впечатлена от срещата на Нора с този човек, който бил „нещо като Бог“.

Къщите бяха добре поддържани и очевидно все още населени, но пространствата около тях бяха напълно занемарени. Малката дървена хижа с олющена бяла боя вероятно е била павилион за крикет, а някогашният добре поддържан терен беше обрасъл с висока трева. Зад съборената ограда в съседство се виждаха няколко стари тенис корта с провиснали мрежи, окачени на ръждясали колчета. Те ми напомниха за онези „дворове за проветряване“, в които Мария се беше чувствала като животно в клетка. Всяка извивка на пътя разкриваше нови и нови останки от това, което някога е било процъфтяваща общност, а днес — само забравено от Бога място, оставено на милостта на природата.

След поредния завой изведнъж се оказахме пред огромна и лъскава метална ограда. Беше висока поне три метра, а от горната й част стърчаха опасни на вид шишове, губещи се чак до хоризонта. Затвореният портал беше окичен с набор строги предупреждения: „ОПАСНО! ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО! 24-ЧАСОВО НАБЛЮДЕНИЕ С ОХРАНИТЕЛНИ КАМЕРИ!“. И прочие, и прочие.

— Добре са се подсигурили — промърморих аз.

— Дечурлигата влизат вътре и палят огньове — поясни Бен. — Почакай и ще видиш.

Пробихме си път сред храсталаците и се изправихме пред металната ограда. Отвъд нея се простираше широко затревено пространство, очевидно някога добре поддържана морава. Покрита с чакъл и бурени алея описваше широк завой и свършваше пред огромна сграда: истинска резиденция от червени тухли и боядисани в бяло колони от двете страни на внушително стълбище. Над входа се извисяваше квадратна часовникова кула.

— Главният вход на болницата — поясни Бен.

— Точно както го описва Мария! — възкликнах аз. — Сега разбирам защо си е помислила, че става въпрос за дворец. Някога тази сграда сигурно е била много красива.

От двете страни на парадния вход се простираха дълги триетажни постройки, облицовани със същите червени тухли и дълги редици прозорци с бели рамки.

— Това трябва да са били болничните отделения, нали?

Бен кимна. Всеки прозорец беше оборудван с дебели метални пръти. Мисълта, че зад тях са били затворени Мария и милата ми баба, ме накара да потръпна.

Той ме прегърна през раменете.

— Оттук се вижда, че не е било чак толкова идилично, нали?

— Горките хора! — прошепнах. — Затворени завинаги сред тези красиви градини само защото са били различни!

— Аз мисля, че повечето от тях наистина са били болни и са се нуждаели от някакви предпазни мерки, за да не наранят себе си или околните. Но въпреки това съм доволен, че това заведение е закрито, а с него са били прекратени и всичките им брутални терапии.

— А какво ще стане с него сега?

— Все още няма окончателно приет план за строителство, но най-вероятно ще го превърнат в затворен комплекс от малки къщички, подобен на Бъртън Клоуз.

— И не след дълго никой няма да си спомня какво се е случвало тук.

— Съществува една доста внушителна група от бивши служители, които са прекарали на това място дълги години и които непрекъснато ме притискат да организирам кампания срещу разрушаването му — отвърна с лека въздишка Бен. — Но според мен ще можем да прогоним спомените за него само ако го изтрием от лицето на земята, веднъж и завинаги.

Останахме още известно време сред студената тишина на гората. Не пееха птички, не шумоляха листа. Не се чуваше дори далечният грохот на магистралата. Въпреки великолепната архитектура и красивия парк, не можех да се отърва от чувството, че стоя пред затвора, в който Мария беше прекарала най-хубавите години от живота си.

— Да си вървим, Бен — дръпнах го за ръката аз. — Това място ме потиска.

Прибрахме се в Бъртън Клоуз. Бен направи още сандвичи и кафе, а аз използвах времето, за да проверя телефона си.

— Мили боже, мили боже! — изписках миг по-късно и започнах да танцувам из кухнята. — Имам съобщение от Джъстин, прочутият дизайнер! — Вдигнах телефона пред очите си и го прочетох на глас: Обади се веднага!!! Имам клиент за твоя дизайн. Джъстин.

— Знаех си аз! — възкликна с широка усмивка Бен, сграбчи ме в прегръдката си и ме завъртя във въздуха. — Имам око за такива неща и веднага разбрах, че в твоите скици има нещо специално!

Но първоначалната еуфория бързо отстъпи място на паниката.

— Ами ако получа поръчка? Как ще я изпълня?

— Ще ти трябва някой адски печен тапицер, който да осъществи идеите ти — отсече Бен. — Познаваш ли такива?

— Мислех, че мога да го направя сама — несигурно отговорих аз. Не бях пипала такава работа от петнадесет години насам. Дори не се бях пробвала.

— Между другото, къде мислиш да работиш?

Добър въпрос. Апартаментът не ставаше. Явно не бях обмислила нещата достатъчно добре.

— Може би трябва да наема работилница…

— А защо не използваш къщата на майка ти? Гаражът ще се превърне в страхотна работилница. Трябват му само прозорци и някакво отопление.

— Не става, Бен — поклатих глава. — Нали знаеш, че се налага да продам къщата? Това е единственият начин да покривам разноските на мама в старческия дом.

— Вместо нея би могла да продадеш апартамента си — отвърна с равен глас той, сякаш това беше най-естественото нещо на света.

— Ти луд ли си?! Никога няма да го продам! В Лондон са всичките ми приятели и познати, там е работата ми… — Осъзнах се навреме и побързах да добавя: — Знаеш какво имам предвид. Но първо трябва да разбера какво точно ще иска Джъстин. Може би ще се окаже, че работата не е толкова сериозна…

— Просто ми мина през главата — отвърна той и ми направи мила муцунка. Беше толкова сладък и секси, че отново ме обзе изкушението.

— Трябва да тръгвам, преди да е станало късно за старческия дом — прегърнах го аз. — Благодаря ти за всичко.

 

 

Явно ми е било писано да се събера с Бен. Приех това като знак за хубавите неща, които ми предстоят. А денят ми се оказа от добър по-добър.

Мама директно заяви, че „този хотел“ й харесва. Вече била говорила с директорката за удължаване на престоя си. Напуснах Холмфилд с чувството, че са ми пораснали криле. Сякаш тежък камък беше паднал от плещите ми. За разходите щях да мисля по-късно. Директорката ме насочи към някакъв финансов съветник, който би могъл да предложи различни варианти за ипотека или продажба на къщата.

А когато се прибрах у дома и звъннах на Джъстин се оказа, че не един, а цели двама солидни клиенти са проявили интерес към идеите ми.

— Колко време ще ти трябва за изработването на мостри? — попита той. — Нещо не много сложно, например кресло или столче за крака?

— Няма проблем — отвърнах, преглъщайки тържествуващото ЙЕС!, което ме накара да скоча и размахам ръце. — Ще го имаш до края на месеца, става ли?

Това означаваше, че със сигурност щеше да се наложи да работя денонощно, но не исках да изпускам шанса си. Животът внезапно ми поднесе цяла кошница добри неща: открих кой беше ушил моята кувертюра, намерих си страхотен секспартньор, настаних мама и накрая — получих цели две поръчки, които имаха всички шансове да се превърнат в летящ старт към мечтаната собствена фирма.

На следващия ден, все още в приповдигнато настроение, претършувах цели два битака и в резултат се сдобих (разбира се, на прекомерно висока цена) с едно разнебитено викторианско кресло с извита под формата на лъжица облегалка и пълнеж от конски косми, парчета плат и топки памук, провиснали от продънената му седалка. В допълнение открих и табуретка за крака в горе-долу същия стил, която, след тапицирането, щеше да допълни комплекта. И двете се нуждаеха от твърде много поправки, за да се надявам, че ще покрият разходите ми, но в крайна сметка щяха да се превърнат в мои „официални“ мостри и, както се надявах, в добра бъдеща инвестиция.

Докато мъкнех покупките си до третия етаж, рискувайки да събера пълен комплект пътни ченгета заради неправилно паркираната си кола, аз започнах да си давам сметка, че идеята на Бен за гаража на Роуън Котидж съвсем не е лишена логика. Ако не за друго, то със сигурност заради мръсната работа по свалянето на старата тапицерия, която никак не беше подходяща за апартамент. А за да си свърша работата както трябва, задължително трябваше да инвестирам в комплект специални инструменти като пневматичен стаплър, комплект за нанасяне на нагорещено лепило и други такива неща.

В продължение на няколко безплодни часа въртях телефоните на всички професионални тапицери в Северен Лондон, но никой от тях не беше готов да поеме ангажимент преди края на февруари. Освен това техните цени бяха абсолютно непосилни за крехкия ми бюджет. От което следваше, че трябва да забравя идеята за поръчка на професионалист. Налагаше се да направя всичко с двете си ръце, което означаваше да превърна апартамента си в работилница.

За целта избрах резервната спалня. Изтиках леглото до стената и покрих със стари чаршафи килима и мебелите. После, убедила се, че всичко е консервирано както трябва, започнах да свалям старата тапицерия и пълнежите. Беше ми приятно отново да използвам ръцете си, да преоткривам забравени практически умения и — най-важното, да виждам реалните резултати от своята работа. Пуснах си любимите дискове и пеех заедно с тях — високо, фалшиво и безгрижно.

Когато ноктите ми се разкървавиха от изваждането на кабарите, реших, че е време да нахвърлям няколко скици на тапицерията, използвайки парчета плат, хартия и боя с амбицията да създам един смайващ с уникалността си пачуърк, който да втрещи клиентите на Джъстин. В колежа получавах само отлични бележки по рисуване. Разбира се, това беше много отдавна и се страхувах, че съм изгубила уменията си, но едновременно с това бях убедена, че с времето и практиката ще съумея да ги възстановя. Същевременно си давах сметка, че трябва да овладея и програмите за компютърен дизайн. Но за момента се задоволих с ръчно скициране и приложението му върху хартия.

После дойде време да издърпам от килера отдавна пренебрегваната си шевна машина, с чиято помощ уших няколко проби, прибягвайки до колаж от тъкани и ширити. Изпитвах огромно удоволствие да гледам как скицираните творения — изцяло плод на фантазията ми, постепенно се материализират.

Някъде в средата на седмицата получих есемес от Бен: „Късмет в работата хх“. Двойният хикс беше нещо ново, но след няколкодневната раздяла не бях много сигурна какво точно изпитвам към него. Вярно, беше ни добре заедно и изпитвахме удоволствие от компанията си, но той беше много различен от представите ми за мъж, с когото бих могла да живея постоянно.

След което ми звънна.

— О, значи си реално съществуваща личност, а не плод на зловещите ми кошмари?

— Извинявай, Бен, но буквално съм потънала в това претапициране.

— Как върви?

— Бавно и разхвърляно.

— Ходих в службата за гражданската регистрация, както ти бях обещал — добави след неловко мълчание той. — Съжалявам, но там няма следа от бебе, родено от някоя си Мария Романо в „Хелена Хол“. Всъщност, няма никакви регистрации на новородени деца през 1918 г. — Нито пък на умрели. Започвам да се питам дали цялата работа не е плод на болната й фантазия.

— Предполагам, че болницата не би могла да се отърве от детето без никой да разбере, нали?

— Това би било незаконно, дори и в онези години. Мисля, че е малко вероятно, но не го изключвам. — Той помълча малко. — В замяна на това имам добри новини от другия фронт. В избирателните списъци на Бетнал Грийн фигурират трима с фамилията Ковалски, регистрирани на един и същ адрес.

Сърцето ми прескочи един такт. Това би трябвало да е семейството на Нора.

— Уау! Малките им имена?

— Задръж така. — В мембраната прозвуча шумолене на прелистени страници, вероятно от бележник. — Самюел, Андрю и Трейси.

Изтече цяла секунда преди да осъзная очевидното.

— Баща и син? Може би синът и внукът на Нора, а жената е съпругата на внука? Ще им звънна още тази вечер. — Мислите ми бягаха надалеч и вече си представях как ще си поговорим за жената, която тяхната баба е спасила от психиатричната болница. Мария не ми излизаше от главата дори за миг, особено когато рисувах скиците с нейната кувертюра. „Как ТЯ би направила това?, често се питах аз. — Дали би противопоставила точно ТЕЗИ цветове?“ Тези хора със сигурност са били най-близките й на света, но дали ще бъдат в състояние да потвърдят поне част от нейната история? Дали знаят какво се е случило с нея?

— Проверих, но не открих телефон на посочения адрес — обади се Бен. — Ще се наложи да им пишеш, или просто да им почукаш на вратата.

— Да не си полудял? Това е Лондон. Хората тук не отварят на непознати.

— Е, в такъв случай просто ще те отпратят. Тогава вече можеш да им пишеш. Но от опит знам, че когато хората няма какво да крият, обикновено те посрещат добре. Кой знае, може пък да те поканят да влезеш…

— Не съм сигурна… — заекнах аз.

— Искаш ли да дойда с теб? — усети колебанието ми той. — Двама пред вратата не изглеждат толкова заплашително като сам човек. А така ще бъде по-безопасно и за теб — в случай че се окажат убийци, използващи брадви. — Смехът му изпълни мембраната, а аз изведнъж си дадох сметка, че в думите му има логика. — В събота съм свободен.

— Ами тренировката на Том?

— Този уикенд съм освободен от родителски задължения, защото класът им е на екскурзия — поясни Бен. — Може да посетим и майка ти.

— Няма нужда. Мога да отида и в понеделник, тъй като вече сама съм си началничка. — Опиянена от звученето на това словосъчетание, аз механично го повторих наум: Сама съм си началничка. Можех да правя каквото пожелая. Отдавна ми беше писнало да бъда предпазлива. — Ела в петък вечер — бързо добавих аз, лишавайки се от възможността да променя решението си. — Ще направя нещо за хапване, което е доста по-приятно от ваденето на кабари. — Перфектно.

На даден етап стана ясно, че тапицерията на креслото е в окаяно състояние и ще се наложи, преди да бъде възстановена, да бъде изцяло свалена от дървената рамка. В четвъртък старата мебел беше вече само гол скелет, почистен и освободен от криви кабари и ръждясали пирончета. В замяна на това резервната спалня изглеждаше като след циклон. Подът беше засипан с конски косми и нарязан на ивици плат, служил като допълнителен пълнеж. Преди години в колежа посещавах вечерен курс по тапициране, където обстановката беше подобна. Но там работехме по двама, в напълно оборудвана работилница и с опитен ръководител изцяло на наше разположение. Сегашната ми задача беше далеч по-трудна.

Заех се да изготвя списък на нещата, които щяха да ми бъдат необходими:

помощна маса

ножици

длета (2 бр.)

дървен чук + магнитна отвертка

пистолет — нитачка

приспособление за вадене на кабари

рамка за опъване на ширитите

регулатор

материали: ширити, конски косми, памучна вата, хесенско зебло, кордаж, изрезки.

Всичко това щеше да ми струва доста над хиляда паунда, плюс сумата, която вече бях платила за креслото и столчето. По всичко личеше, че първата поръчка нямаше да ми донесе никаква печалба. Все пак направих опит да се убедя, че всеки нов бизнес е губещ. Освен това моите скици явно имаха някаква стойност, за да привлекат вниманието на Джъстин и неговите клиенти.

В петък сутринта се изправих пред огледалото и веднага установих, че трябва да инвестирам не само в бизнеса, но и в самата себе си. Най-напред отскочих до фризьорския салон да ми боядисат корените на косата, а след това и мъничко да я подстрижат. Гледах доволно как опитните пръсти на фризьорката приглаждат току-що отрязаните краища. Лицето ми изглеждаше подмладено. После се прехвърлих на маникюристката, която ми оправи ноктите и се зае с веждите и миглите, придавайки им по-плътен кафеникав цвят.

Прекарах един благословен следобед над печката, приготвяйки печени ядки за себе си и агнешко бутче за Бен — беше ми споделил, че това е любимото му ядене. Отдавна не се бях занимавала със сериозно готвене и бях забравила каква наслада ми доставя то. Но въпреки това самият факт, че се докосвам до парче сурово месо, беше демонстрация на истинско приятелство от моя страна. Надявах се, че той ще го оцени.

 

 

— Ммм, мирише великолепно — обяви той. — Кара ме да примирам от глад! — Отдръпна се крачка назад и ме огледа: — Харесвам новия ти външен вид.

— Благодаря.

И той се беше погрижил за себе си. Коженото яке и протърканите джинси бяха изчезнали, заменени от черен панталон и тъмночервен пуловер с V-образна яка, който го правеше доста по-слаб. Кой ли го беше посъветвал да смени стила? Може би бившата му съпруга? Не, по-вероятно беше да е някоя позната или колежка от редакцията. Но, която и да е, беше свършила добра работа.

— Вечерята е почти готова. Защо не си сипеш чаша вино, докато аз запаля свещите? — Свалих наченатата бутилка бургундско от перваза на камината и му я подадох.

В същия момент телефонът ми иззвъня.

— Госпожица Медоус?

— На телефона. Кой се обажда, моля?

— Казвам се Арън, управител на нощния приют на Кингс Крос. Изпратила сте ни имейл за открадната кувертюра, нали? Мисля, че я намерихме.

— От нощния приют — прошепнах на Бен аз.

— Открили са я? — беззвучно раздвижи устни той.

— Така изглежда.

— Там ли сте, госпожице Медоус?

— Извинете, аз… Аз просто останах без дъх — избъбрих. — Страшно много ви благодаря! Кога мога да дойда да си я взема? Трябва ли да донеса нещо в замяна?

— Страхувам се, че не е толкова просто — отговори мъжът. — Нека ви обясня. Тази сутрин споменах за молбата на вашия приятел по време на събрание с доброволците ни. Една от тях си спомни, че е разговаряла с човек от редовните ни клиенти на име Денис, който имал странна пачуърк завивка.

Едва ли в централната част на Лондон има чак толкова много пачуърк завивки, помислих си аз, а на глас попитах:

— Той при вас ли е в момента?

— Извинете, но не ви обясних за нашите правила. Те идват при нас само да прекарат нощта, а след това трябва да си тръгнат. Но ако желаете, мога да ви свържа с нашата доброволка. Задръжте така… — Човекът изкрещя нещо и до слуха ми достигна ехото на гласа му — сякаш се намираше в много голямо помещение. — Лейла? Ела на телефона, ако обичаш. Обажда се госпожица Медоус, иска да й обясниш за кувертюрата на Денис…

В мембраната прозвуча глас със силен ямайски акцент.

— Ало, с какво мога да ви помогна?

— Разбрах, че сте разпознали кувертюрата и много ви благодаря.

— Не я разгледах както трябва. Предложих му да я дадем на пералня, но той ми каза да се разкарам. — Дрезгавият й смях ми напомни за смеха на Мария.

— Бихте ли ми описали цветовете?

— Ами, имаше много синьо, на цветя… И нещо, което наподобяваше изгрев. Трудно беше да различа всичко, защото беше много мръсна, знаете…

Спомних си за ветрилото на баба и сърцето ми се разтуптя.

— Звучи като моята — рекох. — Много ви благодаря. Между другото, не я давайте за пране, в случай че той все пак реши да се раздели с нея.

— Няма проблем.

Слушалката отново премина в ръцете на Арън.

— Мисля, че това е моята кувертюра — уверих го аз. — Случайно да знаете къде я е намерил?

Долових някакъв приглушен разговор, после той отново се върна на телефона.

— Денис се кълне, че не я е откраднал. Казва, че я е намерил на някакво запустяло място.

— Как мислите, дали ще пожелае да се раздели с нея? Мога да му предложа нещо в замяна — например ново одеяло, или пък зимно палто…

— Ще го попитаме, когато се върне, госпожице — обеща Арън.

— Всяка нощ ли спи при вас? — Въображението ми вече си представяше щастливият миг на размяната: скитникът доволно изпробва новото си палто, а аз се прибирам у дома със скъпоценната кувертюра. Но още в следващия миг представите ми бяха разбити на пух и прах.

— Страхувам се, че той не е от редовните. Изчезва за седмици, а понякога и за месеци. Но аз ви обещавам да се обадим в момента, в който се появи.

— Колко разочароващо! — проплаках аз в момента, в който връзката прекъсна. — За миг си представих, че кувертюрата е вече в ръцете ми, но в следващия тя отново изчезна!

— Денис все някъде ще се появи — успокоително рече Бен. — Ако не на Кингс Крос, някъде другаде…

Нямахме друг избор, освен да чакаме.