Лиз Треноу
Забравената шивачка (7)

7.

Касета №2, страна В

— Нова касета, госпожице? Не мога да разбера защо си правиш труда и разходите да записваш брътвежите на една откачена старица!

— Вашата история е важна за изследването ми. Тя ще ни помогне да вникнем в историческия контекст на психиатрията.

— Какво означава исторически контекст? Аз бих я нарекла тъжна история на един похабен живот, но щом настояваш… И така, докъде бях стигнала?

— До паметната нощ, която сте прекарали с принца.

(Познатият дрезгав астматичен смях.)

— След всичките тези години, лекарства и манипулации мозъкът ми често блокира и аз не помня дори собственото си име, но нищо не е в състояние да замъгли спомена от онази нощ. Наречи ме изкуфяла стара глупачка, но аз му повярвах и въпреки всичките тези години нямам причини да се съмнявам в неговите думи.

Продължителна пауза, после:

— В какво точно повярвахте?

(Отговорът прозвуча тихо, почти безгласно.)

— Че ме обича, драга. Точно както го каза.

(Дори проскърцването на въртящата се касета не е в състояние да наруши последвалата дълбока тишина. После гласът отново подема — отначало малко несигурен, но след това по-силен и по-предизвикателен.)

— О, да, драга, виждам го в очите ти. Гледаш ме точно както онези фокусници, медицински сестри и терапевти: всички те убедени, че става въпрос за фантазиите на една побъркана жена. Не ги обвинявам. Ако ние с теб си бяхме разменили местата, вероятно и аз щях да мисля така. Дори Нора, която знае истината, тъй като беше там казва, че съм била измамена от момче, което е мислило как да задоволи себе си и нищо друго. „Нали видя какво направи — казваше тя. — Обърна гръб на родината си и се съюзи с враговете й.“

Но единственото, което можех да кажа, беше, че за пръв път в краткия си живот бях се почувствала обичана. Истински обичана, заради самата себе си. Трудно е да обърнеш гръб на такива чувства — дори и когато осъзнаеш, че всичко е било измама.

Той остана верен на думата си, поне за известно време. Писа ми няколко пъти. Разбира се, пликовете бяха адресирани от друга ръка — вероятно от някой негов приятел. Разказваше ми за морските си пътешествия, за отегчението, което е изпитвал в Сандрингъм и Норфолк — места, които ми звучаха безкрайно далеч. Но някъде през пролетта на 1912 г. писмото му пристигна от Париж, където беше заминал да учи френски.

От клюките в трапезарията научих, че през септември се беше върнал в двореца за няколко дни, но явно е бил прекалено зает, за да намери време за мен. По-късно дочух, че е отишъл „горе в Оксфорд“. С доста голямо закъснение разбрах, че не става въпрос за град, кацнал на някой висок хълм, а за университет. След което писмата секнаха. Нора се беше сближила с камериерките и прекарваше по-голямата част от времето си с тях. Чувствах се много самотна. Движех се само между спалнята и шивалнята, опитвайки да излекувам разбитото си сърце.

Месеците се нижеха един след друг, за да се превърнат в цяла година. Госпожица Г. така и не се върна на работа. Седмица преди да навърша седемнайсет ме повишиха в старша шивачка — едно от най-важните събития в живота ми. За пръв път вече не бях никой, — напротив, бях някой, дори началник на други хора. Това се отрази най-вече на отношенията ми с Нора, която явно не можеше да ми прости повишението. На нейно място и аз бих се почувствала по същия начин. Тя беше толкова увлечена от новите си приятелки, че започна да работи през пръсти. Веднъж или два пъти се наложи да й направя забележка, което влоши отношенията ни още повече. След тези случаи тя почти престана да ми говори.

Докато се случваше всичко това, аз ставах все по-самотна. В един момент дори започнах да мисля за бягство. Но какво бих правила навън? Най-вероятно щях да се превърна в уличница. Но, въпреки че след всичко казано дотук, ти най-вероятно няма да ми повярваш, аз просто не бях такова момиче.

Един ден, докато се ровех в шкафа за някое веревно парче с точно определен цвят, случайно попаднах на кутия с изрезки от платове. Всякакви платове — вълнени и памучни, сатенени и кадифени, включително няколко копринени броката на миниатюрни цветчета, извезани със сребърни конци. Госпожица Г. вероятно е имала причина да ги запази, но повечето парчета бяха толкова малки, че не виждах за какво могат да бъдат използвани. После си спомних за кувертюрата, която бях започнала да шия в Замъка и която така и не взех със себе си. Гледайки тези красиви лентички и квадратчета, изведнъж ми хрумна, че бих могла да започна нова покривка, просто за да бъда заета с нещо, когато се почувствам особено самотна…

Понечих да напълня джобовете си с шарените късчета плат, но изведнъж получих нещо като нервна криза.

Ами ако някой ме види? Като нищо могат да ме обвинят в кражба!

Няколко дни по-късно започнах да разсъждавам по-трезво. Дори ако госпожица Г. се върне на работа, тя със сигурност ще е забравила за кутията. И тъй, започнах да пренасям парченцата по малко, скрити под униформената престилка. Намерих им място в торбата под леглото. Постепенно се сдобих с цялото съдържание на кутията и започнах да обмислям дизайна на бъдещата покривка. За това може би помогна и безкрайно дългата зима, която ме караше да се чувствам още по-самотна. Дойде време за нарязване на парчетата плат в точно определени форми. Поставях ги в книжни шаблони, готови да бъдат съшити в подходящи мотиви.

В началото на пролетта на 1914 г. успях да завърша централното каре, избродирано в така наречения „любовен възел“ — двойна редица бледолилави шевове върху красива копринена дамаска, съшита от четири отделни квадрата. Оформила средата по този начин, аз прибавих към нея четири големи триъгълника, които запълваха ъглите така, че да образуват нов квадрат. Бях си втълпила в тъпата глава, че създавайки символ на своята любов към принца, аз по някакъв начин я поддържах жива. А в хода на този процес дори мечтаех, че някой ден ще спим заедно под тази прекрасна кувертюра.

Вече трети месец Нора излизаше с един лакей на име Чарли и беше толкова щастлива, че нямаше как да не го сподели. По време на работа говореше само за него. Момчето изглеждаше добро, въпреки че лицето му беше обсипано с петна като пудинг със стафиди и това го принуждаваше да си слага дебел слой пудра по време на дежурство — просто, за да не плаши онези горе.

Аз бях толкова щастлива да си върна приятелството на Нора, че нямах нищо против да бъда втора цигулка след Чарли. В качеството си на лакей, той се хранеше в общото помещение за прислугата и чуваше клюки от по-първа ръка в сравнение с нас, низшите служителки в двореца. По този начин успях да разбера, че принцът се е завърнал в Лондон за своя първи „сезон“. Бях чувала тази дума единствено във връзка с разгонването на кучета, но Нора се погрижи да ми разясни, че тя се използва и за хора. „Това е процес, при който изтънчени млади господа се представят на изтънчени млади дами, като крайната цел е евентуален годеж“, уточни тя. Стана ми тъжно да слушам за безкрайните балове и партита, за страстта на принца към танците и за тълпите млади и красиви дами, които се трупат около него.

Раната в сърцето ми отново се отвори и започна да кърви. А когато в края на юли Великобритания обяви война на Германия, започнаха да кървят и сърцата на много хора по света. Чарли беше намислил да се запише доброволец, а Нора отчаяно се опитваше да го спре.

През ноември, абсолютно неочаквано, Финч се изправи на прага на пустата шивалня и ми заповяда незабавно да се явя в покоите на принца. Разбира се, аз моментално се обърках и започнах да проверявам дали имам всичко необходимо в преносимата си „кошница“.

Когато се изправих пред вратата му в ранния следобед — едно доста необичайно време за подобни визити, аз започнах да хапя устни и да щипя бузите си, за да им придам някакъв цвят. Сърцето ми блъскаше в гърдите като оглушителен топ, а нервите ми бяха толкова опънати, че като нищо можех да припадна още преди да прекрача прага. Крепеше ме единствено проклетото чувство за самонаблюдение и самоконтрол, което никога не ме напускаше. Просто отказвах да ме открие в безсъзнание на пода, когато отвори вратата.

От последната ни среща бяха изминали почти две години, но на него дори не му мигна окото от този факт.

— Милата ми Мария, моята любима шивачка! — извика той. — Каква прекрасна гледка! Влизай, влизай, толкова се радвам да те видя!

— Беше станал още по-красив отпреди — по-малко момче, повече мъж. Мъхът по брадичката му се беше превърнал в остра, доста по-тъмна от косата му четина.

Опитах се да направя реверанс, но краката ми бяха омекнали.

— Какво мога да направя за вас, Ваше Величество?

Очите ми бяха сведени надолу, страхуващи се да срещнат неговите. Давах си сметка, че ако го сторя, напълно ще си изгубя ума.

— Зарежи формалностите, малка моя — отвърна той, хвана ръката ми и ме поведе към ложето. — Имам някаква работа за теб, но преди това искам да чуя как върви живота ти.

— Нищо особено, сър, както винаги — храбро отговорих аз. — Ако не броим повишението, което получих, животът ми тече далеч по-спокойно в сравнение с този на един принц. Ние, прислужниците, не ходим на толкова много партита и балове като вас, сър.

Предполагам, че долови остротата в гласа ми, защото направи тъжна физиономия.

— О, малка моя — промълви той. — Предполагам, че си дала ухо на слуховете, нали?

Кимнах с глава. Бузите ми поруменяха от срам.

— В такъв случай би трябвало да знаеш, че аз не съм господар на съдбата си. От мен се очаква да изпълнявам тези функции, но това съвсем не означава, че ги харесвам. А жените — ах, тези жени! Наистина са много красиви, но и страшно кухи! — Настъпи малка пауза, по време на която се опитвах да разбера какво означава това. — Непрекъснато се умилкват — помогна ми той. — Знаят кой съм и по тази причина се трупат около мен, скимтят и се кикотят. Понякога ми се иска да избягам в морето при моите приятели от флота. Те пет пари не дават кой съм аз. — Буйният му смях беше толкова заразителен, че стопи леда, карайки ме на свой ред да се изкискам.

— Нима не разбираш? — изведнъж стана сериозен той, извърна лицето ми към себе си и ме прониза с омайните си очи. — Те не са нормални като теб, моята малка хубавице. Те са момичета от висшето общество и се държат като актриси — точно както са ги учили майките им, за да си хванат някой богат съпруг.

За миг си помислих, че ще ме целуне, но той тихо въздъхна и пусна ръката ми.

— Уви, днес нямам никакво време за забавления. Налага се да ти възложа една наистина спешна задача. — След тези думи отиде при гардероба и се върна с три чифта панталони в цвят каки.

— Проблемът е в дължината им — подаде ми ги той. — Знам, че това не те интересува, миличка, но за момчетата като мен е въпрос на чест да не ги връщаме за поправка на официалните шивачи. Тези тук трябва да бъдат скъсени с пет сантиметра, но така, че изобщо да не личи. Можеш ли да го направиш?

— Разбира се, сър — отвърнах с равен глас аз. Опитах да звуча делово, въпреки разочарованието, от което буквално ми призляваше. — Това е сравнително лесна работа, с която ще се заема веднага. За кога трябва да бъдат готови, сър?

— Възможно ли е да станат още тази вечер? След вечеря, да речем в десет?

— Считайте, че ще бъдат готови, сър — отвърнах аз, след като направих някакви бързи изчисления в главата си.

— Ще те помоля да ги донесеш лично, за да мога да проверя дали всичко е наред — добави той. Това беше изречено с официален тон, но познатата усмивка в ъгълчетата на очите му моментално пробуди глупавите ми надежди.

— Разбира се, сър, след като това е вашето желание — отвърнах аз и леко сведох глава, за да скрия руменината по бузите си.

— И ще си поговорим както някога, нали? — намигна ми принцът. По всичко личеше, че наистина вярва в това, въпреки че от последната ни среща бяха изтекли две дълги години. Не, рекох си аз. Ще бъда хладна и дистанцирана. Няма да му позволя никакви интимности, които отново ще разбият бедното ми сърце. Но въпреки това твърдо решение по обратния път имах чувството, че буквално летя по безкрайните коридори.

— Чии са тези дрехи? — гневно се втренчи в мен Нора.

Вместо отговор, аз започнах да търся шивашкият си метър.

— Зачервена си — отбеляза тя. — Къде беше?

Отново не отговорих, но това й беше достатъчно.

— Горните етажи са обитавани от един-единствен човек, който отива на война — обяви тя и втренчено ме погледна: — Той е, нали?

Едва тогава си дадох сметка, че панталоните в ръцете ми са наистина военни. Как беше възможно да не направя връзката?! Паниката ме стисна за гърлото. Той отиваше на фронта!

— Не позволявай да се случи отново, за бога! — остро добави тя.

— Какво да се случи? — невинно попитах аз, опитвайки се да прикрия червенината, заливаща лицето ми.

— Прекрасно знаеш какво! — Тя посегна да издърпа дрехите от ръцете ми: — Аз ще върна обратно проклетите панталони!

— Не, Нора, той държи да ги получи от мен — отвърнах аз, стиснала ги с такава сила, сякаш от това зависеше животът ми. Какво ще си помисли принцът, ако вместо мен в спалнята му се появи Нора? Това би било непростима обида за него! След нея никога вече нямаше да ме повика в покоите си!

— Добре, прави каквото искаш! — кресна в лицето ми Нора. — Но не очаквай отново да ти съчувствам, патка такава!

След тези думи се втурна навън и затръшна вратата зад гърба си.

 

 

Почуках на вратата му точно в десет. Но още преди да му покажа старателно направените подгъви — далеч по-добри от небрежната работа на военния шивач, той ме притегли към себе си и впи устни в моите. Добрите ми намерения да се съпротивлявам отлетяха на секундата. Веднага усетих, че беше придобил опит от контактите с красивите жени около себе си, но това нямаше никакво значение. Бях като глина в ръцете му. Единственото ми желание беше ласките ни да продължават вечно.

Разбира се, че беше глупаво да му позволя всичко това, но веднага ще добавя, че не съжалявам. Няма да навлизам в подробности, драга, просто за да ти спестя неудобството. Само ще ти кажа, че разбрах много добре защо онази уелска дама не пожела да го изпусне и се бори за него, докато той най-сетне се отказа от короната. Защото след нашите малки закачки със сигурност бе понаучил някои трикове…

(Пореден пристъп на астматичен смях, който я принуждава да прочисти гърлото си, преди да продължи.)

— После той замина, разбира се. Преди това сподели с мен, че няма да му позволят да се бие в окопите, но той щял да направи всичко възможно, за да се озове на фронта. Обеща да ми пише всеки ден, а аз, глупачката, му повярвах. И започнах да чакам, почти спирайки да дишам, когато госпожа Харди или някоя от помощничките й се появяваха на закуска с купчина писма в ръце. Но за мен, разбира се, не пристигаше нещо.

Все пак, шест безкрайни седмици по-късно, тя ми подаде един плик. Аз почервенях като рак под погледите на всички на масата, но нямах никакво намерение да се издавам. Избягах в тоалетната и с разтуптяно сърце отворих писмото. Беше от него, разбира се, въпреки че беше направил опит да изкриви почерка си.

Беше кратко, без почти никакви подробности, но той ме наричаше „моя любов“ и твърдеше, че мисли за мен всяка нощ. Това беше достатъчно да подхранва надеждите и мечтите ми в продължение на месеци. Централната част на моята кувертюра беше готова. Неотдавна бях завършила красивия бордюр около нея, изработен от ромбоидни копринени и сатенени шестоъгълници, които имаха предназначението да скрият завинаги тайната на моята любов.

Но вестите от него секнаха. Сърцето ми отново започна да кърви — ден след ден, къс по къс. Отчаянието ме обземаше с нова сила. Чарли, любимият на Нора, се прибра за кратък отпуск по Коледа. Разказите му за това, което се случваше в окопите, бяха трудни за вярване. Сърцето ми се свиваше от тревога, но продължавах да вярвам, че все някой ще има грижата за бъдещия крал на Англия. Отчаянието ме победи, когато войната навлезе в третата си година.

Някъде около Коледа на 1917 г. плъзна слух, че след новата година принцът ще се върне в Англия за инспекция на военните заводи и най-вероятно ще остане в Лондон за няколко дни. През една мразовита февруарска нощ Нора получи новината за Чарли. Оказа се, че няколко седмици по-рано той е бил ранен при Камбраи, а по-късно е починал в болницата. Тя беше неутешима. Не ставаше от леглото, отказваше храна и вода и плачеше с часове. Накрая започнах сериозно да се тревожа за здравето й.

Когато на вратата се почука, аз си помислих, че това е някоя от приятелките й камериерки или дори старшата икономка госпожа Харди, решила да провери състоянието й. Затова бях доста изненадана, когато зърнах Финч, който сковано чакаше в коридора.

— Негово Величество желае да ви види, госпожице Романо — процеди през зъби той.

Не ми се искаше да оставя Нора, но нямаше как да откажа на принца.

(Запалката щраква под поредната цигара, последвана от дълбока въздишка.)

— Моля за извинение, драга, но тези спомени ме разстройват. Понякога си мисля, че ако бях останала при Нора като всяка истинска приятелка, животът ми щеше да протече по друг начин. Но тогава, все така млада и глупава, аз хукнах към покоите му. Знаех какво ще се случи, но не ми пукаше.

(Нова тежка въздишка.)

— Никога няма да забравя тази нощ. Когато седнах, той тикна някаква малка кутийка в ръцете ми и каза да я отворя.

— Подарък за теб — рече. Очите му буквално ме изгаряха.

Отворих кутийката с треперещи ръце. Вътре имаше малко плоско шишенце във формата на джобен часовник, върху етикета му бяха изписани цифрите 4711 и някакви думи на непознат език.

— Това е френски парфюм — поясни принцът. — Нарича се одеколон и леко мирише на лавандула. Хайде, сложи си малко зад ушите… — Забелязал недоумението ми, той взе шишенцето от ръцете ми, разви малката златна капачка и навлажни тила ми с върха на пръстите си. После се наведе към мен и вдъхна аромата с пълни гърди.

— Перфектно — рече. — Знаех, че ще е подходящ за теб. Лавандулата винаги ми напомня за слънчев летен ден. — Можеш да си представиш как се изчервих като цвекло, а след това лицето ми разцъфна в усмивка. Чувствах се невероятно леко в неговата компания. Пийнахме си шери и той започна да ми разказва за войната, за компанията на „истински хора“, за авторитета и признанието, които си беше създал със своите бойни умения и упорита работа, а не само защото е принц, за неудовлетворението си от факта, че не го допускали до фронтовата линия. След това изрази увереност, че нещата ще се обърнат в наша полза в момента, в който американците се включат във войната. Беше абсолютно сигурен, че до края на годината всичко ще приключи.

После се целунахме и той ме попита дали искам. А аз, глупачката, кимнах с глава. Видя какво се случи с бедния Чарли, рекох си. Затова трябва да се отдаваме на удоволствията, докато все още можем, без да мислим за последиците. Безразсъдство — това е думата, обобщаваща всичко, което изпитвах в онази нощ. Някъде в подсъзнанието ми продължаваше да мъждука мисълта, че след края на войната той ще трябва да се ожени за своята принцеса. Тогава защо да не се възползваме от шанса си, докато слънцето все още свети?

Този път го направихме както трябва, в леглото му, без дрехи. Изпитвах чувството, че не бяха минали месеци и години и, въпреки че наближаваше двайсет и първия ми рожден ден, отново сме предишните млади и невинни любовници. Той беше мил и галантен, нежен и внимателен, пренасяйки ме в един свят, където различията не съществуват. Имах чувството, че стоя на ръба на висока скала и се готвя да скоча, без да мисля за последиците. Знаех, че този екстаз трябва да има край, но въпреки това не исках да свърши.

Много съм мислила за тази нощ. Защо го направих след толкова дълга раздяла, по времето на която той дори не си направи труда да ми пише? Защо не си извлякох поука? Защо отказах да се изправя с лице срещу фактите? Не бях чак толкова загубено момиче, но не познавах живота извън сиропиталището и двореца и вероятно това ме правеше наивна. Обзета от желание за саморазруха, както биха го определили тукашните доктори. Но в интерес на истината подобни мисли никога не ми бяха минавали през главата. Вероятно защото той беше единственото момче, демонстрирало някакви чувства към мен — чувства с магическата сила на наркотик, който желаех с цялата си душа. И който, като всеки пристрастен към дрогата, нямах сила да отхвърля.

 

 

Не го видях никога повече, защото скоро след въпросната нощ той се върна във Франция. Дните ми отново започнаха да се нижат бавно и тъжно, а Нора беше прекалено обсебена от собствената си мъка, за да ми обръща внимание.

Няколко седмици по-късно осъзнах, че късметът наистина ме е напуснал. Месечният ми цикъл спря, горещите бани и джинът не помагаха. В един момент ми притъмня и се хвърлих надолу по стълбите, но инцидентът приключи само с изкълчено рамо, насинено око и тридневно главоболие. Молех се пламенно, но три месеца по-късно ми стана безпощадно ясно, че, образно казано, бях „надула корема“…

(Продължителното мълчание се нарушава от един тих глас: „Добре ли си, Мария? Да ти донеса ли нещо — може би чаша чай?“.)

— Просто ми дай малко време, драга. Може ли да спрем това нещо, докато си поема дъх?

Работният дневник на Патси Мортън

През целия ден интервюирах М. Каква мила старица! Разказът й е толкова убедителен, че на няколко пъти се просълзих. Но как да повярвам, че е имала интимна връзка с Уелския принц? Защо в името на Бога един мъж, в чиито крака лежи светът на лондонското висше общество, решава да съблазни едно скромно слугинче?

Но тя е толкова сладка и забавна, че аз с удоволствие я оставям да говори. Някой ден може би ще я използвам като героиня в бъдеща книга. Вече съм твърдо решена да я включа в своето изследване, независимо от мнението на доктор Уотс. Втората касета е почти запълнена, ще трябва да си купя още.

Вече свалих част от записите — една трудна и досадна работа. Освен това се сближих с един от техниците в университетската лаборатория, който обеща да прояви снимките, които нащраках. Наложи се да го поухажвам и дори да го целуна по бузата. Само за да прояви едно филмче, по дяволите! Но си струваше, защото не исках да се обръщам към Буутс.

Ето и началната страница на медицинското й досие, която успях да фотографирам:

Госпожица Р. беше приета в „Хелена Хол“ преди три седмици с диагноза хронична мания с параноидни налудности. По всяка вероятност е била на служба (като шивачка) в някаква голяма резиденция, но когато се оказва, че няма живи роднини, нейният работодател е принуден да поиска освидетелстването й. При постъпването си в болницата госпожица Р. демонстрира буйно поведение с многобройни прояви на абсурдни фантазии и прави опит за самоубийство, излагайки на опасност не само себе си, но и много пациенти и хора от обслужващия персонал. Това наложи да й бъде сложена усмирителна риза и лечение с паралдехид, което се оказа частично успешно.

Успешно или не, аз твърдо продължавам с М.