Лиз Треноу
Забравената шивачка (10)

10.

Лондон, 2008 г.

Ако ходех на работа всеки ден както обикновено, положително щях да следя срещите си по-отблизо и щях да имам представа кога съм провела последната. Но напоследък това се случваше толкова рядко, че почти не поглеждах календара в телефона си. А поради лудницата през последните дни, бях пропуснала нещо доста очевидно.

Наложи ми се да хукна към тоалетната посред разговора си с Джо, докато й се оплаквах за своите големи неблагополучия: кражбата на кувертюрата и тежкото чувство за вина, свързано с мама.

— Какво беше това? — попита тя, когато я набрах отново.

— Стомахът ми продължава да се бунтува. Явно все още не съм се отървала от последния вирус.

— Все още? Значи през цялото това време си била болна?

— Не мисля, че това е най-подходящата тема за разговор в неделя сутрин — отвърнах аз.

— Беше ли болна?

— Да, след като питаш толкова любезно.

— Гади ти се още от сутринта? Има ли нещо, което не ми казваш?

— О, боже! — простенах аз и отново хукнах към тоалетната.

 

 

Тя беше ужасно права, разбира се. Уверих се в това, след като проверих датите: четири седмици след като двамата с Ръс се озовахме в леглото на Бъдни вечер, пияни до козирката. Шест седмици от последния ми цикъл. Спрях хапчетата веднага след раздялата, за да дам почивка на организма си след ежедневното помпане с хормони. Много се лъже онзи, който твърди, че човек помъдрява с годините. Това със сигурност не важи за мен.

Облях се в сълзи в мига, в който двойната синя линия светна в пластмасовата тръбичка.

— Абсолютна тъпачка! — изкрещях извън себе си аз и захвърлих тръбичката в другия край на банята. — Как успя да объркаш живота си по толкова глупав начин?!

Проснах се на дивана и се разциврих, ама този път здравата: с протяжен вой, разтърсващ раменете ми, с горчиви солени сълзи и изобилие от сополи. После отново отидох да повърна. Измих си лицето и се втренчих в призрака, който ме гледаше от огледалото в банята. Трябваше ми известно време да осъзная, че състарената муцуна с червени очи и разранен нос принадлежи именно на мен.

— Я се стегни! — рекох си аз, долавяйки като ехо гласа на баба. После хапнах една отдавна изсъхнала препечена филийка, пийнах вода и гаденето намаля.

Включих телефона и бързо написах един есемес до Джо: „Уви, ти излезе права, какво ще правя сега?!“.

Отговорът дойде почти веднага: „Стой там и ме чакай. Каквото и да се случи, аз съм до теб. Ще дойда веднага след работа. Обичам те, патка такава!!!“.

В съзнанието ми механично се завъртяха идеи, свързани с клиника за аборт, след което изневиделица се появи и друга алтернатива. На тридесет и осем това може би беше последният ми шанс да бъда майка. Какво ще стане, ако запазя бебето и предложа на Ръсел ролята на баща? Той при всички случаи трябва да получи правото на избор. Огледах жилището си с други очи. Представих си разпръснати по пода играчки, пастелно боядисани стени в неизползваната стая, оборудвана с люлка и маса за преобличане.

Управлението на собствения ми бизнес несъмнено предлагаше достатъчно гъвкавост, за да мога да се грижа и за дъщеря си. Кой знае защо бях убедена, че ще бъде момиче. Гледано през розовите очила, с които току-що се бях сдобила, подобно бъдеще ми се струваше напълно възможно. Тялото ми се отпусна, изведнъж се почувствах спокойна. В днешно време хиляди жени отглеждат децата си сами, рекох си аз и отидох да си припека още една филийка.

Но действителността скоро напомни за себе си. Каква безумна идея, Господи! Това трябва да е от хормоните! Улавях се като удавник за сламка за всичко, което би ми донесло нещо добро. Изпуснах въздишка на разочарование и набрах номера на клиниката за аборти.

Рецепционистката очевидно имаше опит с обажданията на паникьосани и нерешителни бременни жени. Със спокоен и вдъхващ доверие глас тя ми обясни как трябва да постъпя: задължителен предварителен разговор със съветник професионалист, скенер за потвърждение на бременността, плюс още няколко изследвания. Ако продължавам да държа на решението си за аборт, „процедурата“ може да бъде извършена една седмица по-късно.

Зави ми се свят от противоречивите чувства, които ме обзеха. Прекъсването на бременността ми се струваше най-логичният избор. Бързо, клинично, без усложнения. Но какво ще стане, ако оставя природата да влезе в правата си? В съзнанието ми изплува розовата картина — аз в ролята на честита майка, притиснала до гърдите си едно доволно бебенце с румени бузки.

— Реших да задържа детето! — обявих аз в мига, в който се появи Джо.

— Уау! Доста важно решение!

Тази реакция беше достатъчна, за да ме тласне в другата крайност.

— Не зная какво да правя, Господи! — проплаках аз. — Скоро ще навърша четиридесет. Може би никога няма да имам друг шанс!

— Последните седмици бяха доста гадни за теб — подхвърли Джо и ми подаде кутия луксозни белгийски шоколадови бонбони. — Това, което ти трябва в момента, е да си помислиш много добре, преди да вземаш прибързано решение.

— Но аз трябва да реша. Утре имам час в една клиника, след което ще разполагам с една седмица за окончателния си избор.

— Добре, дай да напишем на хартия всички предимства и недостатъци.

Десет минути по-късно разполагахме с две колони, изписани на гърба на някакъв плик:

Предимства	Недостатъци
Искам да имам бебе	Нямам мъж до себе си, нямам работа
Може би няма да имам друг шанс	Животът ми е достатъчно объркан и без този хаос
Искам да обичам някого	Бебето ще ми попречи да си намеря подходящ мъж
Бебето ще наследи здравите гени на Ръс	Ще ме върже завинаги с Ръсел
Мога да работя гъвкаво	Как ще работя с бебе на ръце?
Хммм…	Стълбите са прекалено много за количка и т.н.
	Разходите за бавачка и т.н.
	Неизбежно изтощение на самотна майка

— Значи имаш право — обявих аз. — Доказахме научно и по категоричен начин, че точно в този момент от живота ми раждането на дете ще бъде глупава идея. — Помълчах малко и поклатих глава: — Но това не ми пречи да съм тъжна и потисната…

— Разбира се, че си разстроена и хормоните ти играят — отново ме прегърна тя. — Изчакай да видиш как ще се почувстваш утре, а след това ми звънни. Обещаваш ли?

Сивото и мрачно понеделнишко утро беше в пълен синхрон с настроението ми. Всички, които срещах на път за клиниката — както жени, така и мъже — сякаш се бяха наговорили да тикат бебешка количка пред себе си или да водят някой малчуган за ръка. Имах чувството, че при всяка такава среща получавам тежък удар в корема, като болезнено напомняне за това, което се готвя да пожертвам.

Треперейки от мрачни предчувствия, аз се повъртях известно време пред входа на клиниката, давайки си сметка, че когато изляза от нея, съдбата ми вече ще бъде решена. После ми стана студено. Осъзнала, че започвам да привличам любопитни погледи, аз си поех дълбоко въздух и влязох. Рецепционистката ми подаде тънка книжка със заглавие „Вашият избор при нежелана бременност“, след което ме покани в чакалнята.

Край аранжирани сухи цветя в дъното на помещението седеше момиче в тийнейджърска възраст, което нервно си хапеше ноктите. От другата страна на саксията се беше настанила жена в по-зряла възраст с плътно затворени очи, която сякаш не можеше да повярва, че изобщо е попаднала на подобно място. Разбирах я много добре: самата аз бих желала да съм навсякъде другаде, но не и тук. Дори в този момент мислите ми се люшкаха между розовата представа за щастлива майка и далеч по-тревожната гледка на лъскави скалпели и болезнено бялата стерилност на операционната зала.

За да се разсея, започнах да прелиствам оръфаните списания, които лежаха на масичката пред мен: „Въдичарски свят“, „Вог“, „Истории от реалния живот“, плюс едно медицинско издание, наречено „Новости в гинекологията“. Предпочитах да потъна във всяко едно от тях вместо в брошурата, която държах в ръка, но след известно се стегнах и я разтворих. Точният език и простите диаграми ми подействаха успокоително. Напомних си, че участвам в предварително аранжирана процедура, която предпочитах да наричам фактологическо проучване.

След края на консултацията се почувствах още по-объркана от множеството избори, пред които бях изправена. Слава богу, че разполагах с цяла седмица, а при необходимост и повече, за да взема своето решение.

Дните се точеха бавно. Прекарвах часове наред с телефон в ръка, проглушавайки ушите на Джо. На всеки час променях решението си. Не поемах почти нищо друго, освен някоя препечена филийка, опитвайки се да не изпадам в черната дупка на самосъжалението. В крайна сметка всичко ще се оправи, обичаше да казва баба. Изведнъж се улових, че повтарям тези думи като някаква мантра — най-вече, когато се чувствах сломена. Дори излизах да се срещам с приятели — разбира се, без да споделям тайната си с тях.

През ден звънях в Холмфилд. Управителката ме уверяваше, че мама се справя добре, но още й е рано за телефонни разговори. Продължавала да бъде леко объркана от пожара и преместването. Обещах следващата седмица да отида да я видя, опитвайки да не се тревожа за нея.

Междувременно, макар и неохотно, започнах да пиша бизнес стратегията и на бъдещата си консултантска фирма по интериорен дизайн.

Финансовата страна можех да проуча подробно или просто да поискам съветите на специалист, но най-вече се нуждаех от интересна, необикновена и за предпочитане уникална дизайнерска идея, която ще ми помогне да изпъкна сред тълпата. Но въображението ми сякаш беше в състояние на дълбок сън, преждевременно запратено в гроба от дългите години, които бях прекарала в банката. А в най-тежките моменти директно се питах дали то изобщо беше съществувало. Като студентка получавах похвали и дори специални награди за оригиналност — факт, който ми осигуряваше не само отличен успех, но и единодушното мнение на преподавателите, че ме чака светло бъдеще. Но сега нямаше дори следа от някогашната ми самоувереност. Разговорите с приятели от бранша ме потискаха още повече: всички бяха единодушни, че бизнесът преживява тежък момент, водейки жестока борба с чуждестранната конкуренция.

В отчаян опит да дам нов старт на въображението си, аз купувах всевъзможни списания по вътрешен дизайн, а едновременно с това ровех из сайтовете на водещите компании в бранша. Снабдих се със скицници, моливи и бои, превръщайки масата за хранене в импровизирано студио. Седях на нея часове наред, зяпах през прозореца и чаках да ми дойде някоя идея. Но всичко, което се появяваше в главата ми, беше някак скучно, наподобявайки лошо копие на чужди идеи. Няма я искрата, мрачно си мислех аз. Отдавна е отминала и никога няма да се върне.

Обади ми се един бивш колега от банката, който се беше преместил на друга работа, а там търсели хора. С натежало сърце обнових автобиографията си и я изпратих на съответния адрес.

Всеки ден се обаждах в полицията. Не защото очаквах добри новини, а просто защото исках да съм сигурна, че правя всичко възможно за намиране на откраднатата кувертюра. Отговаряха любезно, изискваха „номер на инцидента“ и прилежно проверяваха, но без резултат. Но един ден насреща се появи нов глас — може би на човек от друга смяна.

— Съжалявам, нямаме новини по вашата жалба, госпожо — каза той. — Но описанието на откраднатата вещ се изчерпва единствено с термина „цветна кувертюра“. Можете ли да предложите по-подробно описание или да ни изпратите някаква снимка?

В това предложение поне имаше нещо позитивно. Признах, че не разполагам със снимка, но вместо това им предложих да направя подробна скица и да я занеса в участъка още на следващия ден.

Но когато седнах пред скицника с големите кремави листове с изненада открих, че ми е трудно да възстановя в паметта си детайлите и най-вече цветовете на кувертюрата, въпреки убеждението, че я познавам добре. Нямах кой знае какви трудности с размера на отделните секции — нещо, за което несъмнено ми помогна детайлният анализ на Джо и нейната кураторка. Благодарение на него в паметта ми бяха останали съвсем ясно формата и цветовете на централното каре. Но това не се отнасяше за външните панели, чиито размери и оцветяване упорито ми убягваха. Два часа по-късно масата се оказа покрита с дебел слой графитна прах, но в крайна сметка бях успяла да създам една сравнително точна скица.

Кувертюрата беше уникална не само със своята кройка, но и с яркостта на цветовете и състава на платовете. Осъзнала това, аз започнах да ровя из шкафове и чекмеджета в търсене на старите акрилни бои и палитрата, които не бях докосвала след завършването на колежа. После седнах на масата и се заех да смесвам цветовете, с които трябваше да покрия както триъгълниците и квадратите, така и кръговете и апликациите. Опитвах се да ги докарам максимално близо до това, което беше останало в паметта ми. Разбира се това, което постигнах, не беше нищо повече от обща прилика, а полицията щеше да обърне внимание само на най-отличителните черти. Но за мен всичко беше важно.

Когато спомените ми изгубиха очертания, опитах да си представя кувертюрата в последния й дом, преметната върху облегалката на дивана. Продължавах да смесвам и полагам боите, използвайки сешоар, за да изсъхнат по-бързо. Отново се възхитих на оригиналната конструкция и техниката на свързване между отделните части, които се допълваха или биеха помежду си, а понякога и двете заедно.

В един момент се хванах, че си тананикам докато работя. Започнах да преоткривам нещо отдавна загубено: вълнението от полагането на боите за създаване на драматичен ефект; начинът, по който два цвята, поставени един до друг, могат да се противопоставят толкова яростно, че да предизвикат сърцебиене, или пък да си паснат толкова съвършено, че да се превърнат в прекрасна музика. Когато бях съвсем млада, обръщах внимание единствено на цветовете и тъканите. Всичко, до което се докосвах, се покриваше с ярки цветове и шарки — не само хартия и платно, не само разкроените платове, но и стените на спалнята ми, шкафът с чекмеджетата, пердетата, училищната чанта, ноктите и косата ми.

Довърших цветната скица в далеч по-големи детайли от тези, които биха свършили работа на полицията. Заснех я от различни ъгли, а после се запитах какво още мога да направя. Работата ми носеше огромно удоволствие, не ми се искаше да спирам. След малко установих, че съм започнала да скицирам дневната около себе си, с акцент върху дивана. Но вместо гълъбовосив велур, под четката ми се появи изящен пачуърк, покриващ не само дивана, но и креслата около него, възглавничките и пердетата на прозорците. Ошарих по същия начин дори абажурите на лампите.

Кремави останаха само килимът и стените. Останалата част от дизайна включваше шокиращи комбинации от яркозелено, сапфиреносиньо и кървавочервено, преплетени в наистина добри комбинации. Отпуснах се върху канапето, страшно доволна от своето постижение. Едва сега разбрах какво ми беше липсвало през всичките тези години: гладът за цветове.

Направих една бърза снимка на новия си дизайн и го изпратих на Джо: „Виж какво се получи, след като малко превъртях! Какво ще кажеш?“.

Охо, страхотно! Смайващи цветове! Това е добро начало. А докъде стигна с решението?

Още доникъде, написах в отговор аз.

 

 

На следващия ден се появих в полицейския участък на Мерилбоун с копие от рисунката, със старателно изписан номер на преписката, името си и датата на кражбата. После тръгнах обратно по тесните и мрачни улички към станцията на метрото на Тотнъм Корт Роуд. Прогнозата на синоптиците беше за застудяване, суграшица и дори сняг. Хората напускаха магазините и ярко осветените офиси, бързайки да се приберат преди спускането на нощта.

Бездомниците в Лондон са почти невидими, докато не започнеш да се оглеждаш за тях. Тогава те изпълзяват навсякъде — мъже и жени, млади и стари, пияни, дрогирани или просто нещастно трезви. Мнозина от тях водят кучета, които в повечето случаи изглеждат далеч по-добре от своите господари. С приближаването на нощта започват да се навъртат около вентилационните шахти и навесите, готови да ги обявят за своя собственост в момента, в който офисите затворят, светлините угаснат и охраната благоразумно остане вътре. Изправена наблизо, аз чаках заедно с тях. Исках да видя сложните конструкции от кашони, листове найлон и дрипави одеяла, с чиято помощ се надяваха да изкарат поредната нощ на открито.

Докато се промъквах покрай временните им убежища, стараейки се да не привличам вниманието, изведнъж се запитах какво ще направя, ако си позная кувертюрата. Би трябвало да съм се оборудвала с някое одеяло или покривка, които да предложа в замяна. Разбира се, те с удоволствие биха приели и пари, но алкохолът или дрогата едва ли щяха да ги стоплят през нощта, която обещаваше да бъде най-студената за годината.

След известно време предпазливо се приближих към двама мъже, които се въртяха пред близкия вход.

— Мога ли да ви задам един въпрос?

— Зависи за какво — промърмори с шотландски акцент единият от скитниците, приведен над багажа си, разпределен в няколко найлонови торби.

— Изгубих една кувертюра и се питам дали някой не я е намерил.

— Кувертюра ли? Това трябва да са твоите гащи, Джок! — Думите му бяха последвани от задавен смях, превърнал се в силна кашлица.

— Кой е луд да облече подобно нещо в този кучешки студ? — вдигна глава партньорът. — Нали топките му ще замръзнат^[1]?

— Не става въпрос за поличка, а за кувертюра — поясних аз. — Викат й пачуърк и се използва като покривка за легло.

Благодарих на Бога, че не ме пратиха по дяволите.

— Аха, кувертюра значи — промърмори шотландецът. — Не, девойче, от години не съм виждал подобно нещо.

Настъпи неловка пауза.

— Нали ще се обадите в полицейския участък, ако случайно зърнете нещо такова? — Предложението ми беше посрещнато с ледено мълчание. — Извинете… Исках да кажа… — За момент безпомощно замълчах, после добавих: — А може би ще го потърсите?

— Това вече е друга работа — кимна другият. — Ще похарчиш ли една десетачка, мис?

Тотално объркана и съзнавайки, че допускам грешка, аз извадих две десетачки от портмонето си и им ги подадох. По една на всеки. После просто им обърнах гръб и се втурнах към затоплената станция на метрото.

По пътя за дома получих есемес от Джо: „Марк изпрати дизайна ти на Джъстин! Фантастично, нали? Дж.“.

Макар и убедена, че от това няма да излезе нищо, аз все пак се усмихнах. Марк, гаджето на Джо, просто беше решил да направи един мил жест. Той също беше работил интериори, но не като дизайнер. И двамата познавахме Джъстин — бързо изгряваща звезда в бранша, който според медиите беше успял да привлече за клиенти няколко наистина известни имена.

Идеята ми за пачуърк мебели беше забавна, но не съвсем оригинална. Но в преходния свят на интериорния дизайн никой не може да предскаже какво ще стане хит утре. Всичко зависеше от името и контактите. Аз обаче нямах нито едното, нито другото.

През нощта сънувах моята пачуърк стая. На дивана му пораснаха къси крачета и той започна да танцува из стаята като старлетка. Между дебелите му, подобни на възглавнички устни излитаха думите на някакъв незапомнящ се кръчмарски хит. Едновременно с това пердетата на жълто-бели ивици се дръпнаха встрани, разкривайки цяла тълпа мърляви бездомници, които притискаха носове във витрината, наслаждавайки се на шоуто в кабарето. Диванът запрати една възглавничка към прозореца, промърмори нещо гневно и неразбрано, а аз се втренчих в необичайната публика и с ужас открих, че беззъбите и гримасничещи лица всъщност принадлежат на… бебета!

Събудих се от крясъците, с които се опитвах да ги прогоня.