Лоренцо Каркатера
Вълка (8)

6.

Неапол, Италия

Виторио Емануеле Джанети вървеше по оживената улица „Спаканаполи“, в самото сърце на Неапол. До него беше най-довереният му човек от повече от трийсет години Алфредо Ламбрето. Тримата едри бодигардове вървяха пред тях, а други двама ги следваха плътно отзад. Бодигардовете бяха въоръжени и внимателно оглеждаха всеки турист или местен по пътя им.

— Хлапето има верен инстинкт — рече Ламбрето.

Той беше висок и слаб, с прошарена коса и добре оформена брада. Беше се издигнал от една от най-опасните улици в един от най-опасните квартали в Италия — форчела — в доказателство, на което служеха белезите му. Беше израснал в кариерата от дребен крадец и разбойник до шеф на бойците на Камората. Под негово командване бяха над петстотин души.

— Ако ще действаме, сега е времето — продължи той. — Тези терористи постоянно се множат, а и като се добавят към тях и руснаците, положението само ще се влоши. Досега все някак успявах да ги отблъсквам и да ги държа настрани от бизнеса ни. Но с всеки следващ ден става все по-трудно да удържам на натиска.

— Мащабната война, за която говори Винсънт, ще е съпроводена с мащабни рискове — добави Джанети. — Това ни е пределно ясно. Ще понесем загуби от петдесет процента, ако не и повече. А и може да възникне проблем е приходите от бизнеса, ако войната се проточи повече от няколко години. Него може да не го е грижа, но мен ме е.

— Двамата с теб започнахме от нулата, само с по един пистолет — каза Ламбрето.

— Тогава бяхме много по-млади — отвърна Джанети.

— И нямаше какво да губим. А на този не му пука за териториите, за получаването на приходи от отделните квартали, за рекета. Единствената им мечта е да умрат, да се отнесат в рая и там да си гледат кефа.

— На терористите може да не им пука, но на руснаците и мексиканците им пука. За тях да попаднат в рая е последното, което ги интересува.

Джанети кимна.

— Казах на Винсънт, че може да разчита на нас. Не че имах голям избор. Не само че сме част от синдиката, но сме и от една фамилия.

— Искаш ли аз да ръководя операцията? — попита Ламбрето.

Джанети поклати глава.

— Искам Анджела да оглави операцията.

— Дали ще е съгласна да работи с Винсънт?

— Във вените й тече кръвта на Камората, както и в моите, и в твоите — отвърна Джанети. — Винсънт дойде отвън в нашето семейство, но тя е родена в него. Тази битка ще й даде шанс да покаже на другите от синдиката, че мястото й наистина е на тази маса. И не само като мой наследник и заместник. Някой ден тя ще оглави тази маса.

Виторио Джанети беше босът на Камората, неаполитанската организирана престъпност и една от най-безпощадните и жестоки структури от този тип по целия свят. Групата беше основана през тринайсети век от патриотично настроени граждани, които решили, че не могат повече да търпят издевателствата и безобразията на богатите едри земевладелци и аристократи над бедните селяни и работници. В момента Камора наброяваше три хиляди и петстотин души в Неапол и Ню Йорк и ръководеше търговията с наркотици, модната индустрия, строителството, сметосъбирането, търговията с недвижими имоти и транспортирането на токсични товари. Те също така контролираха голям дял от европейския черен пазар, което им носеше печалби от двеста милиона долара месечно.

Като дете Джанети редовно кръшкаше от училище, а и изобщо не му се учеше. Затова го заведоха при местния Дон. Семейството живееше в сърцето на империята на Камора и безработният му баща го заведе в организацията. Обикновено Камора попълваше по този начин бойните си редици — като взимаше момчета от семействата на мъже, които им дължаха пари или нямаха къде другаде да се обърнат за помощ. После мафията отглеждаше момчетата като собствени синове — всяко от тях изпращаха в семейството на редови мафиот-боец и то задължително трябваше да ходи на училище. Ако детето покажеше добри резултати по математика, по-късно го изпращаха в университет да следва бизнес или икономика. Ако силата му беше в природните науки, ставаше лекар. С течение на времето Камората се сдоби с десетки хиляди нейни „деца“ със съвсем законни професии.

Джанети обаче се увличаше от уличните битки. Той имаше избухлив нрав и скачаше на бой на всеки, който му се опълчеше. Имаше малко приятели, но много негласни врагове и от него се бояха всички. Също така беше опитен организатор и талантлив стратег. Тези негови качества бяха оценени по достойнство и използвани от старите членове на Камора. Те си дадоха сметка, че винаги могат да си отгледат и да си обучат банкер, адвокат или лекар, но шеф на банда беше трудно да се открие и да се създаде, а Виторио Джанети беше роден пълководец.

Когато навърши двайсет години, го изпратиха в Ню Йорк, за да сътрудничи с Карло Марели. Двамата прокараха пътека от кръв и насилие по подземния свят на града. Когато Джанети стана на трийсет, заедно с Марели се бяха издигнали почти до върха на престъпната йерархия и контролираха една от петте най-влиятелни фамилии на мафията в Ню Йорк. Джанети си беше спечелил уважението на босовете на Камора, както и прякора, който му бяха дали още в Неапол, когато беше поел командването на първата си група бойци. Наричаха го „Кобрата“ заради светкавичната скорост, с която атакуваше противника си. Нападаше с всичка сила там, където най-малко го очакваха, и уличните войни често завършваха броени дни и часове след започването им.

Джанети за кратко беше женен за американка от Бирмингам, Мичиган, която му роди дъщеря. В момента момичето живееше в Щатите и работеше като учителка. Джанети нямаше много време нито за едната, нито за другата, освен редките жестове на внимание, изразяващи се в подаръци за рождения ден или другите празници.

Истинската му любов беше другата му дъщеря, от любовница, която починала по време на раждането. Момичето се казваше Анджела и Джанети я беше отгледал в най-добрите традиции на Камора. Беше я обучил в традициите и практиките, които щяха да са й необходими, ако някой ден тя го наследи като бос на неаполитанската мафия. По характер тя много приличаше на баща си и в подземния свят стана известна с прякора Ла Стрега — италианската дума за „Вещица“ Анджела възприе това име с такъв ентусиазъм, че дори изучи окултната наука на вещиците до съвършенство.

— Готов ли си да удариш? — попита Джанети.

— Подготвих всичко, докато ти беше в Ню Йорк — отвърна Ламбрето. — Не вярвах, че Съветът ще отхвърли плана на Винсънт.

— Аз гласувах „за“ и ще оказваме подкрепа, докато не ни носи вреди. Винсънт загуби семейството си, затова е разбираемо, че реагира така. И макар на мен да ми е тъжно, че се случи такава трагедия, това са си негови лични проблеми. Битката си е негова, не наша.

— Не мислят ли и другите банди така? — попита го Ламбрето.

— Не всички споделят неговата категоричност. Циганинът Орто ще е първият, който ще се огъне. Японците и китайците са „за“, но кой ги знае как ще постъпят французите. Гърците ще бъдат с нас до самия край. И все пак Винсънт не може да рискува да направи дори един неверен ход. Ще му се нахвърлят за нула време.

— Ако той оплеска работата, тогава може да пострада и Анджела — каза Ламбрето.

— За нея не се притеснявай. Тя знае какво да прави.

— Кога започваме? — попита Ламбрето.

— Довечера. Изпрати хора в някоя от ислямските групи. Да очистят трима от техните. Да ги измъкнат от апартаментите, баровете, джамиите и откъдето и да било.

— Да ги разпитаме ли, преди да ги убием?

Джанети поклати глава.

— Не ми пука какво знаят те. Изхвърлете ги на улицата и ги гръмнете. Оставете труповете, за да ги открият приятелчетата им. Така машината ще се задвижи.

— Да го координирам ли с Винсънт?

— Досега не сме се координирали с него. Защо ни е сега да го правим?