Лоренцо Каркатера
Вълка (13)

11.

Бриджхемптън, Ню Йорк, САЩ

Вървях заедно със сина си Джак по тихия и спокоен плаж. Двамата с него бяхме потънали в мислите си, докато океанските вълни мокреха босите ни пети. Той все още не можеше да се отърси от ужасната загуба, която двамата бяхме претърпели, и едва ли щеше да се отърси в близките години. Виждах го. Но се опитваше да прикрие болката си.

— Извинявай, че отсъствах през последните няколко дни — казах аз. — Трябваше да свърша някои неща.

Джак кимна, насочил погледа си към скалите, с които беше осеян брегът.

— Ще ги пипнеш ли? — прошепна.

Прегърнах го през рамо и го придърпах нежно към себе си.

— Ще се докопам до колкото мога повече от тях.

— Знаеш ли как са го направили?

Поклатих глава.

— Трябва ми повече време.

— Много ми липсват, татко — добави той с лек фалцет, израз на пубертета, който караше. — Онзи ден ми се стори, че долових аромата на соса, който приготвяше мама. Изтичах в кухнята, но…

— И на мен много ми липсват — отвърнах.

Все още не бях давал воля на емоциите си, но бях на ръба да се пречупя. Макар и да бях много уморен, не можех да си помисля за сън. В съзнанието ми непрекъснато изникваха картини на последните им мигове и тези картини мъчително се повтаряха. Усещах как стремглаво се сривам в момент, в който трябваше да съм във върховата си форма. Бях освободил охраната си, с което бях неприятно изненадал чичо си. Прекарвах времето в уединение, планирах предстоящата война и скърбях за хората, загубата, на които не можех да понеса.

Но в същото време от мен се искаше да се погрижа за безопасността на Джак. Колкото и силно пренебрежение да проявявах към собствения си живот, трябваше да проявя двойно по-голяма загриженост, за да осигуря охраната и сигурността на сина си. Той живееше в нашето имение-комплекс, което беше оборудвано с модерни видеокамери и въоръжена охрана, разположена из цялата територия от девет акра. Прекарваше повечето си време с чичо Карло, който все още беше смятан от мнозина за един от най-опасните мафиотски босове в страната. Двамата се хранеха заедно, играеха различни игри, плаваха с яхтата и ловяха риба, винаги в обкръжението на малка армия бодигардове.

— Мислиш ли, че вината е твоя? — попита Джак.

Никога не криех от семейството си кой съм и с какво се занимавам. Не се перчех, нито пък им обяснявах подробно, но не беше и нужно. Те виждаха охраната пред къщата и около имението. Забелязваха, че отсъствам дълго и в същото време знаеха, че не съм някой търговски агент или дистрибутор. Не беше необходимо да се запознават в детайли с работата ми, за да се досетят, че това, с което се занимавам, излиза извън нормата. Тяхното разбиране за начина ми на живот не се базираше на мои думи или действия, на които бяха станали свидетели. Те просто знаеха.

— Да — отвърнах. — С каквото и да се занимавах, каквато и да беше професията ми, аз пак щях да се чувствам виновен до края на живота си. Като всеки съпруг и баща на мое място. Вината ми не е заради моя занаят. А заради това, че не бях там, за да го предотвратя.

Джак беше на дванайсет и доста висок за възрастта си. Беше добър ученик и добър атлет. Обожаваше всички видове спорт, освен голфа. Беше запален фен на бейзбола, ентусиазирано попиваше дори и най-тривиалната статистика за мачовете, можеше да цитира наизуст имената на играчите и техните рекорди за всеки един отбор от лигата — като се започне от начинаещите играчи и се свърши със звездите. Обичаше да чете и на мен ми доставяше удоволствие, че четенето му не се ограничава само със задължителната литература. Той четеше книгите, които и аз бях чел на младини. Също така много обичаше, също като мен, да играе шах.

— Мама постоянно се тревожеше за теб — продължи Джак. — Не го казваше, но си личеше, че се тревожи.

Това последно изречение ме свари неподготвен. Спрях се и се обърнах към океана. Вълните продължаваха да атакуват брега. Толкова се бях фокусирал върху оцеляването, върху грижите си за моята престъпна империя и умножаването на печалбите, върху предателството и измяната в редиците ми, че не бях забелязал бремето и страха на най-близките ми хора. Жена ми никога не беше изказвала на глас притесненията си за мен. Приемах го като някаква даденост, смятах, че не само привидно не забелязва моя „свят“, но също така разбира моето положение в него и двете я устройват еднакво. Но се оказа, че за пореден път съм грешал.

Обърнах се към Джак, който беше застанал до мен и също беше вперил поглед в сърдитите вълни.

— Не, не знаех — отговорих.

— Не ти го казах, за да се почувстваш зле. Казах ти го, защото мисля, че трябва да знаеш.

Умълчахме се за няколко минути, баща и син. Исках да можех да му кажа колко мъчно ми е за нас двамата. Да му кажа, че най-много от всичко на света се боя да не изгубя и него. Джак беше острието, дамоклевият меч, който врагът беше надигнал над врата ми, и аз се страхувах да не се случи най-лошото.

Този страх беше едновременно моето оръжие и моята ахилесова пета. Моята сила и слабост.

— Мисля, че за тази сутрин ни стигат толкова океански гледки — наруших накрая мълчанието аз. — Искаш ли да се връщаме?

— Работа ли имаш? — попита той.

— Не — поклатих глава. — Мислех си да намеря някой достатъчно наивен, който ще се навие да играе на шах с мен. Да се сещаш за някого?

— Зависи какъв е залогът.

— Чийзбургер, пържени картофи и ръкостискане с победителя.

— А пържен лук с бекон ще има ли?

— И с повечко кисели краставички.

— Става, татко, приемам.

Двамата обърнахме гръб на бушуващите вълни и тръгнахме към стръмния склон на път за къщата.

— И аз приемам — отвърнах.