Лоренцо Каркатера
Вълка (21)

19.

Планът ми постепенно се осъществяваше.

Щях да се съюзя с Анджела, брутална коалиция между Камора и моята Нюйоркска мафия, а черешката на тортата щеше да е „Безшумната шесторка“. Всяка от другите банди имаше конкретни задачи — Якудза щеше да наруши финансовите потоци към терористичните мрежи, като се фокусира главно върху организацията на Раза. Триадите трябваше да държат терористите настрани от основните ни бизнеси и да пазят от тях азиатския пазар. Марсилската организация щеше да ми осигури разузнавателна информация, събрана от десетките мюсюлмански банди, които действаха по техните улици. Сицилианската Мафия щеше да внесе смут и хаос в корабните доставки на оръжие и наркотици от Мексико, предназначени за европейския пазар. Израелците и техният екип от убийци щяха да вземат на мушка руските гангстери, като се заемат с ликвидирането на високопоставените босове, всеки от които беше свързан с терористичните групи.

Мои мишени щяха да са Владимир и Раза.

Както вече казах, нямаше да е по-различно от играта на шах.

Първите ходове на пръв поглед са незначителни, продиктувани предимно от случайността или удобството. Но едва по-късно, в разгара на битката, победеният осъзнава колко коварни и целенасочени са били тези първи ходове. Такава роля планирах да изиграе ликвидирането на Раза и неговия отряд — печеливш първи ход в дългата и трудна война.

Премахването на Раза щеше да покаже на другите банди, че Владимир не е непобедим. Давах си сметка, че повечето организации въпреки големи думи се страхуват от руснаците. Съюзниците ми им завиждаха за купищата пари, които печелеха, за огромните човешки ресурси, с които разполагаха, за това, че беше почти невъзможно да вкарат агент в техните редици или да се договориш зад гърба на босовете им. Руснаците демонстрираха техните правила на играта още от самото начало. Те лесно нарушават обещанията си и единственото чувство, което изпитват към колегите си от другите престъпни организации, е ненавист.

Те вярват, че са орисани да господстват, а всички останали престъпни фракции трябва да им се подчиняват. И за тях най-добрият начин да постигнат целта си е като се съюзят с терористите. Да направиш коалиция с хора, които убиват в името на идея, е дръзка постъпка. В крайна сметка никой от участниците в тази коалиция — нито руснаците, нито терористите — се бяха съюзили заради печалбата. Терористите от тяхна страна са фанатично решени да променят сведа по техните демонични представи, като избият толкова невинни, колкото е необходимо. Руснаците пък просперират от хаоса и суматохата и са готови да спонсорират терористите. В резултат на това структурите, които са съществували десетилетия наред, рано или късно ще се срутят.

Владимир възнамеряваше да запълни празнината, образувала се на мястото на срутилите се структури.

„Всичко се свежда до противоборството на организираната престъпност с неорганизираната — каза ми веднъж Франк Тонели. — Лично аз винаги бих предпочел организираната престъпност. За тях поне знам, че се ръководят от правила. Виж другите… те се занимават само с убийства. Това предизвиква у мен огромен страх, а аз не съм от хората, които се плашат лесно.“

Тонели беше полицейски детектив в оставка, смятан за един от най-добрите в Ню Йорк. Докато беше младо ченге, често кръстосваше шпаги с моя чичо. С течение на времето, въпреки че бяха от противоположните страни на барикадата, започнаха да изпитват взаимно уважение. В по-късните години от живота им това уважение прерасна в приятелство. Двамата си приличаха в много отношения и за мен беше нещо нормално да се обръщам за съвет едновременно и към двамата, често по един и същи въпрос.

Имах силно предчувствие, че на Тонели изобщо няма да му хареса планът ми, но ще разбере каква е логиката. Той си даваше сметка, че полицията и службите на реда не са способни сами да победят терористите, въпреки всичките им законови, технически и числени предимства. Той разбираше, че понякога се налага да прекрачиш границата на закона, за да спипаш онези, които с лекота го престъпват. Той беше работил достатъчно дълго като ченге и беше естествено да се мръщи на подобни идеи. Но Тонели също така беше реалист и имаше добра представа за възможностите на жестокия противник, срещу когото планирах да се изправя. И беше съгласен, че този противник трябва да бъде спрян.

Аз го имах за полезен източник на информация, към когото мога да се обърна по всяко време и той да ми даде име, биография, адрес на тайна квартира или пък полицай за връзка в някой чуждестранен град. Никога не съм искал от него да нарушава закона. В замяна той държеше само да запази анонимност, контактите ни да си останат между нас. Хората като Тонели, към които можех да се обърна при необходимост, бяха десетки. Това беше един от най-ранните уроци, на които ме научи чичо ми: ако исках да оцелея като бос на мафията, трябваше да разполагам с мрежа от контакти отвъд престъпната организация.

Колкото повече доверени сътрудници имах, толкова по-дълго щеше да продължи моето царуване. Сега според мен има голяма разлика между доверения сътрудник и приятеля. Довереникът очаква нещо в замяна на предоставената информация. Приятелят не очаква нищо в замяна.

Способността да различиш едните от другите може да спомогне за по-продължителното ти оставане в занаята.

Да не се доверяваш на никого, да подозираш всекиго, може и да не е най-нормалният подход към живота, но само когато водиш нормален живот. Когато си престъпник, ситуацията е коренно различна. Престъпният бос винаги живее на ръба. Няма място за грешки, защото ако направиш погрешна крачка, връщане назад няма.

Обикновено влизам в битки сам, но ако започнех тази война сам, със сигурност щях да се проваля. И макар и да не обичам около мен да има бодигардове, това не означава, че нямам охрана. Само дето не се виждат. Това не важи само за мен, а за всеки високопоставен шеф на мафията. Ако искате да видите бодигардове, потърсете ги около някоя филмова звезда или модел. Те плащат добри пари за демонстрация на сила. Най-добрите бодигардове обаче са онези, които не можеш да видиш — невидима армия, която се появява само когато се наложи. Може и да изглежда така, че се движа сам, но бъдете сигурни — аз никога не съм сам.

Намирам странно успокоение в мисълта, че правилата, които прилагам към моите планове, датират от векове и в различни времена са били използвани от такива криминални босове като легендарния основател на Мафията Джулиано, Джо Боса Масерия, Франк Костело, Лъки Лучано. Тези престъпни босове са поемали пресметнати рискове, винаги с поглед към бъдещето. Тези хора аз имах за свои примери и модел за подражание, тях изучавах, адаптирах тактиката им към днешния динамично променящ се и свиващ се свят — свят, крайно различен от техните представи.

Има още един важен елемент, ключов за удържането на победа над такъв внушителен противник — използването на враговете.

Врагът е също толкова съществен за победата, колкото приятеля или съюзника. Неговите мотиви могат да бъдат най-различни, в зависимост от това кой седи срещу него на масата. В случая с руснаците, мексиканците и терористите аз бях избрал за врагове колумбийските наркокартели.

Някога те бяха кралете на търговията с кокаин и бяха сред най-страховитите гангстери в света. Сега те са като малки деца пред витрината на сладкарница, допрели лица до стъклото, гледат със завист и яд сладостите. Тяхното могъщество беше многократно отслабено от акциите на колумбийската полиция, от раздорите и бунтовете в собствените им редици и от дръзките действия на конкурентите им. Мексиканците предприемаха общи действия да изместят колумбийците още от началото на деветдесетте години на миналия век, а колумбийците не направиха почти нищо, за да попречат на това. Те постепенно се умориха от непрекъснатите преследвания и гонитби със силите на реда. Наркобароните бяха станали или прекалено богати, или прекалено надрусани, за да дадат достоен отпор. Колумбийците не бяха планирали бъдещето си и бяха допуснали фатална за всеки гангстер грешка — в интерес на истината, фатална и за всеки бизнесмен, който се стреми да остане на върха: те бяха свикнали с мисълта, че винаги ще бъдат лидери в наркотрафика. Но винаги някой друг дебне да измести шефа и да го свали от високото.

Колумбийците бяха в такава позиция в момента — лишени от власт и хора, заети с възстановяване на организацията си, горящи от нетърпение да обявят война на мексиканците и да си възвърнат челното място в многомилиардната търговия с наркотици.

Аз мога да им помогна да постигнат тези цели, което автоматично ме прави неотменна част от техния успех или провал. По този начин ще получа на своя страна потенциално смъртоносна организация.

Само трябваше да приемат моето предложение.

Една продължителна война с мексиканските картели щеше да наруши потока на наркотици, който представляваше главен източник на приходи за бандите, участващи в наркотрафика, в това число и за моята. Престъпните синдикати щяха да се примирят с намаляването на приходите за определен период от време. Но след като притокът на наркотици се забавеше, а търсенето се увеличеше, тяхното търпение бързо щеше да се изчерпи, а с това и тяхната надеждност като мои съюзници. Ако можех да осигуря участието на колумбийците, те щяха да запълнят нарковакуума и да се погрижат пратките с дрога да продължат да се доставят по местоназначение. В замяна щях да им дам пари и легално прикритие в техния челен сблъсък с мексиканците. Двамата съперници нямаха друг избор, освен да се обединят срещу един общ враг, създавайки временен съюз, който щеше да е в интерес и на двете страни.

На този принцип от хилядолетия се държи светът.