Лоренцо Каркатера
Вълка (53)

51.

Ватикана, Италия

Забелязах руските стрелци много преди да засека Раза. Те се бяха разпръснали. Бяха десетина, ако ги бях преброил правилно, по двама в екип. Движеха се сред различни туристически групи, влизаха от една зала в друга. Аз имах в лявото си ухо миниатюрна слушалка и имах аудио контакт с Анджела, Брунело и Манцо. Четиримата се бяхме разположили из цялата сграда. Също така имах миниатюрна видеокамера, прикрепена към яката на черното ми кожено яке, която предаваше сигнал в Ню Йорк. Там Джон Лу се намираше в зала, откъдето на шест големи компютърни екрана можеше да вижда и да чува всичко, което правех.

— Нещо ново? — попитах.

Гласът на Анджела прозвуча в ухото ми:

— Никакви следи от него.

— Ще се появи.

— Двама от руснаците ме засякоха — обади се Брунело. — Така че няма да съм сам.

— Не се притеснявай — отговорих му. — Никой от нас няма да остане сам за дълго.

Тръгнахме към „Сикстинската капела“, минавайки през тесния вход близо до „Страшния съд“. Аз влязох първи и забелязах Анджела с няколко ученички-тийнейджърки, с една, от които разговаряше непринудено. Тя беше с черно яке, маратонки „Найки“ прилепнали по краката й джинси „Джей Крю“. Анджела вървеше към центъра на голямата зала.

Брунело и Манцо заеха позиции, единият до стената най-близо до изхода, а другият застана директно от другата страна, скрит зад пазачите, които пропускаха посетителите.

Аз стоях с лице към дъното на залата, „Страшният съд“ беше зад гърба ми, а фреската на Микеланджело на тавана — точно над мен.

Бях заел моята позиция.

Раза стоеше в средата на една детска туристическа група, осемнайсет момичета и момчета в задължителната униформа на ученически лагер — еднакви тениски, спуснати върху джинси. С тях бяха три учителки. Той се усмихна на децата, които изглежда се чувстваха спокойно в компанията му. Той дъвчеше дъвка, на врата му на кожена каишка висеше скъпа камера с капак върху обектива. Раза се спря и огледа залата. Огледа всичко — картините, старинните мебели, абсолютната величествена атмосфера — и на лицето му изгря усмивка. Сякаш влизаше тук за първи път.

И за последен.

Той беше на уреченото място.