Лоренцо Каркатера
Вълка (15)

13.

Чичо Карло отпи от своето айскафе.

— Дадох благословията си за тази война — каза той. Някога силният му глас беше отслабен от възрастта и болестта. — Но не си мисли, че съм сигурен в победата. Кой знае колко от членовете на Съвета ще седят спокойно и ще гледат как понасяме големи загуби за продължително време. Ние сме в бизнеса с печалбите и ако тази война спъне бизнеса, много скоро останалите ще станат от масата.

Карло Марели беше последният от старото поколение донове.

Той беше безжалостен убиец, заплаха за всеки, който оспорваше властта му. Ръководеше престъпна организация, която печелеше сто милиона долара годишно както от законна, така и от незаконна дейност. Горд беше с постиженията си, с изградената от нулата империя, с кариерата си, започнала още в тийнейджърските години като куриер на тогавашния председател на Борда, самия франк Костело.

Той ме беше отгледал като свой син, беше ме завел в дома си след смъртта на родния ми баща. Той беше овдовял рано, имаше две деца — дъщеря, Карла, и син, Джими. Карла беше на петнайсет, когато се запознахме, и ми даде ясно да разбера, че не иска да чува нищо нито за мен, нито за фамилния бизнес. Тази нейна нагласа не се промени и години по-късно. Джими беше друго нещо, с него станахме като кръвни братя и верни приятели.

Той е роден с дегенеративно заболяване на мускулите, което го обрича да бъде непрекъснато прикован в инвалидна количка, да не може да говори и да може да диша само с тънка тръбичка, свързана с портативно устройство за очистване на въздуха. Но той беше умен и упорит и не се оставяше недъзите да вземат връх. Беше прочел всички книги в библиотеката на баща си, имаше дипломи по музика и изкуствознание и както и баща ми и чичо ми, ме научи на всичко, което знаеше за шаха — как да играя играта и как да прилагам нейните принципи в живота и работата си.

Джими ме накара да прочета няколко книги и статии, които ми отвориха очите за полезните принципи на шаха. Няма друго знание, което да ми е помогнало повече в живота. Научих се да се поставям на мястото на противника си и да мисля като него, как да го побеждавам като предвиждам ходовете му.

Теорията на играта също така ми позволява да запазя паметта за баща ми жива.

Баща ми обожаваше да играе карти и беше ненадминат в италиански игри като скопа и сете бело. Харесваше бочи — игра на късмета, и шаха — игра на уменията. Когато бях малък, баща ми ме водеше със себе си да гледам как играе с неговите приятели. Слагаше ме да седна на високо — на ръба на някой шкаф или на висока табуретка, точно над главите на играчите — и ми даваше сандвич с прошуто и моцарела, след което топло ме прегръщаше. „Гледай и се учѝ — шепнеше в ухото ми. — И се опитай да отгатнеш ходовете на играчите, преди да са ги направили.“

С времето станах много добър в това.

Научих как можеш да намалиш риска в сете бело, подобна на блек джак, като наблюдаваш и изучаваш навиците на противниковите играчи. В игра, в която всеки сбор по-голям от седем и половина означава, че си „изгорял“, колкото по-предпазливо подхождаш, толкова по-голяма сигурност имаш. Но това не е най-прекия път към победата. Направи ми впечатление, че тези, които имаха репутация на агресивни играчи, често отнасяха най-големите печалби. Те демонстрираха пред другите, че не ги е страх и че им стиска да рискуват. Щом останалите го разберяха, не беше необходимо те да поемат рискове. Всъщност те печелеха повечето си игри чрез предпазливи и внимателни ходове. Именно чрез страха от дръзки залози успяваха да контролират опонентите си.

И докато аз се наслаждавах да гледам тези игри и извличах поуки от часовете, прекарани в присъствието на баща ми и неговата компания, най-много ме заинтригува шахът. На шахматната дъска играчът трябваше да вземе предвид едновременно три гледни точки, за да победи. Трябваше да бъде безстрашен и да предприема дръзки ходове. Трябваше да „разчете“ опонента си, да предвиди не само непосредствено следващия му ход, но най-малко следващите му два хода. Кога да отбранява позицията си и да отрази атака, докато не настъпи подходящ момент за контранападение. Това беше стратегическа игра, която изискваше умение и търпение, за да се постигне победа.

Това беше животът, игран върху шахматната дъска.

Заради работния график на баща ми, който го принуждаваше да отсъства от града често по няколко дни, една наша игра продължаваше седмици наред. Прекарвах часове, вперил поглед в дъската, в разположените върху нея фигури и се опитвах да отгатна какъв ще бъде следващият му ход и съответно какъв ход да предприема аз. Баща ми беше отличен играч и още по-добър учител. Той успя да ме направи шахматист от висша класа и непобедим опонент.

След неговата смърт мястото му беше заето от чичо Карло.

За него шахът беше повече от игра. Беше пътна карта, инструкция как да се ръководи престъпна организация — опознай врага си, разучи неговите силни и слаби страни, атакувай безпощадно и отстъпвай само в краен случай. Двамата братя обожаваха играта, но всеки по коренно различни причини. Баща ми играеше за удоволствие. Чичо ми играеше, за да тренира инстинкта си и за да го държи във форма — допълнително средство, което да му помогне да се задържи на върха в жестокия подземен свят. С времето аз се научих да ценя играта и заради двете причини.

От шаха като приятно занимание до теорията на играта имаше една крачка.

Джими първи ме насочи към трудовете на Емил Борел — кръстника на теорията на играта. Когато бях в колежа, слушах лекциите на Оскар Моргенстърн и Джон фон Нойман. Прекарвах часове наред в училищната библиотека, където направо поглъщах книгите и статиите, посветени на тази тема — често късно вечер, в компанията единствено на чаша топло кафе. Научих, че редица световни лидери са били привлечени от теорията на играта и са използвали методите за печеленето и запазването на властта си. Освен всичките изброени качества, на които учеше шахът — най-вече как да разчетеш опонента си, за да го вкараш в пътя на собственото му поражение — теорията на играта също така наблягаше на хитроумието, измамата, заблудата и манипулацията, в стремежа към постигане на крайната цел. Сред нашите президенти най-опитен и изкусен в тази област беше Джеймс Медисън, който предвиждал предателството от страна на свой приятел още преди да бъде направен първият ход. Плановете на футболния треньор Винс Ломбарди и математическият гений на Джон Наш се дължат също на теорията на играта. В моите среди се говореше, че Чарлс Лъки Лучано е бил привърженик на теорията на играта, както и брилянтният Майер Лански — първият дипломиран гений, заклеймен като „гангстер“.

За мен беше изключително уместно и подходящо да приспособя тази теория към нашите престъпни начинания. Гангстерите обичат да се придържат към прости правила. Най-основното е и най-ефективното: отклони се от стратегията на противника си и победата ти е в кърпа вързана. През последните години аз се възползвах от анонимността на интернет, за да запазя формата си. Включих се в една онлайн група, членовете, на която разискват подробно аспектите и методите на играта. Допитваме се до съвета на останалите от групата, коментираме ходовете и се стремим да разрешим потенциални проблеми. В тази компания на седемдесет членове аз не съм Винсънт. Не съм Вълка. Не съм босът на мафията. Аз съм безличен играч сред много инвестиционни банкери, съпруги-домакини, адвокати, художници и дърводелци. Търся техните съвети и напътствия, както те търсят моите. В сигурната среда на подобна уникална общност аз мога да бъда себе си.

Когато се отнася за контакти лице в лице, няма по-добър партньор от Джими. Виждам се и разговарям с него всеки ден и макар той да не може да отговори, по мимиките му разбирам дали е съгласен или не с моите решения. Той е моят пътеводител и аз никога не сключвам сделка и не вземам решение, без първо да съм ги обсъдил с него. Давам си сметка, че ако Джими, който е по-голям от мен с две години, беше здрав, той, а не аз, щеше да бъде избран да управлява престъпната ни империя в двайсет и първи век.

— Заплахата е съвсем реална — казах и погледнах чичо Карло. — Не само в краткосрочен план, а за години напред.

— Тази война си заслужава да се води, признавам — добави той. — Ще ми е мъчно, че не мога да участвам.

— Ти ще си духом с нас.

— Джими какво мисли?

— Остави на бюрото ми биографията на Джордж Патън, придружена с бележка — отвърнах и се усмихнах.

— Какво пише в бележката?

— „Не позволявай да те победят“.

Чичо Карло се засмя и извади пура от джоба на ризата си. Щракна позлатената запалка, гравирана с неговите инициали, и си запали. Вдиша дълбоко от дима, без да обръща внимание на болката в белите дробове. Отдавна се бях отказал да го отуча от вредните му навици.

— Какво искаш от мен да направя? — попита той.

— Най-напред, ако събитията не се развият както планирам, искам да те помоля да се погрижиш за Джак. Както навремето се погрижи за мен.

— Нямаш проблеми. Друго?

— Говори с Джанети.

— За Стрега ли?

Кимнах.

— В началото може да откаже, но щом помисли добре, ще се съгласи, че тя е най-доброто ни оръжие срещу Раза.

— Тя е негова дъщеря. Няма да е добре да го караш да рискува живота на дъщеря му и съдбата на неговия синдикат заради някакъв терорист.

— Той никога не се е замислял да я излага на куршумите.

— Да, той я изпрати да изпълни онези задачи. Сега искаш ти да я пратиш.

— Тогава какво те притеснява?

Чичо Карло остави пурата в пепелника и ме погледна. Този поглед ми беше добре познат — ярко напомняне, че този треперещ от немощ старец с хриптящи дробове все още е един от най-влиятелните и могъщи донове в страната.

— Стига си се правил, че не разбираш, Винсънт. Когато иде реч за теб и Стрега, винаги има и нещо друго и ти го знаеш.

Кимнах и преместих погледа си върху гледката през прозореца — красивите градини в имението на чичо ми, което се намираше в Хамптънс.

— Това беше много отдавна — отвърнах.

Той се засмя отново.

— Джанети и неговата банда са от старата школа на Камората. За тях почти нищо не се е променило от седемнайсети век досега. Техните правила и методи никога не се променят. Ако си мислиш, че след всичките тези години, особено в светлината на случилото се, то ще остане в миналото, дълбоко грешиш, скъпи ми племеннико. Голяма грешка, която може да ти коства живота.

— Джанети я готви за свой заместник, за шеф на Камората. Никога не го е крил. Много скоро Анджела ще бъде единствената жена — член на нашия Съвет. За нея тази битка е голямо изпитание. Затова ще направи всичко, за да се хареса на останалите членове.

— Той може да има по-големи амбиции за нея.

— Моето място?

Чичо Карло кимна.

— Отдавна го познавам. Постави ли си някаква цел, не се отказва, докато не я постигне. Като куче, захапало кокал. Анджела е неговото наследство. Всичко, което той прави сега, всеки ход, който предприема, го прави с мисълта за нейното бъдеще.

Три години след като почина баща ми, чичо Карло прати мен и Джими в Италия през лятото, за да се запознаем с доновете от другата страна на океана. Там за първи път срещнах Анджела. Бяхме на една възраст с нея и макар че аз говорех развален италиански, а нейният английски не беше по-добър, с нея бързо се сприятелихме и тримата — аз, Анджела и Джими — ходехме навсякъде заедно. Баща й бързо забеляза топлите чувства между нас, но по онова време аз бях твърде наивен, за да внимавам какви сигнали давам на дона с постъпките си.

Но Джими забеляза и една сутрин, докато закусвахме в стаята, която деляхме двамата, той извади бележника си и ми го подаде. На белия лист беше написал списък с всички фамилии, за които се беше сетил — кралски и мафиотски — които бяха скрепявали съюзите си през вековете чрез династически бракове.

— Защо ми го показваш? — попитах.

Той ми направи знак да обърна страницата. На следващата страница беше написал моето име и това на Анджела, свързани с фамилията Джанети.

— Ти сериозно ли?

От погледа му разбрах, че е без значение дали Джими го мисли сериозно или не. По-важното беше, че сериозният в случая е бащата на Анджела.

— С Анджела говорихме за това, Джим — казах аз. — Има още много време, още сме млади. В момента искаме само да се забавляваме. Нищо повече.

Джими се вторачи в мен, докато приключвах със закуската си. Повече никога не спомена за брак между мен и Анджела.

И двамата знаехме, че съм влюбен в нея. Тя вече беше започнала да се превръща в красива жена. Имаше дълга светлоруса коса, светлокафяви очи и усмивка като филмова звезда. Лесно се палеше и не го прикриваше, но, от друга страна, беше изключително щедра към онези, които обичаше. Имаше и черно чувство за хумор. Привличането стана моментално — и ако трябва да съм честен — то остана завинаги.

Тя се чувстваше и се държеше по-свободно в обкръжението на момчета, отколкото с момичетата на нейната възраст. Макар и много млада, разбираше какво е да си дъщеря на дона и каква власт ти дава подобна титла.

През онова дълго и горещо лято тримата прекарвахме заедно по-голямата част от дните и вечерите си. Сутрин отивахме на плажа и се виждахме с приятели, печахме се на скалистия бряг.

Следобед, докато градчето, спеше и магазините бяха затворени, ние се катерехме по върховете, наслаждавайки се на прохладата от сенките на боровите дървета и червеникавата пръст. Гледахме към вилите и улиците, скупчени в ниското. Вечерите бяха най-забавни. Ходехме да танцуваме в местните клубове, докато Джими седеше на масата и ни гледаше как правим брейк-чупки на дансинга, заобиколени от множеството.

Много от вечерите ни завършваха със сладолед в един денонощен бар на плажа, докато някъде наоколо свиреше музика, а рибарските лодки се поклащаха от вълните на прилива.

След като се върнах в Щатите, с Анджела започнахме да си пишем често, като всеки от нас се опитваше да усъвършенства владеенето на езика на другия. Тя си кореспондираше и с Джими, който знаеше много по-добре от мен италиански. Джими и чичо Карло многократно ми намекваха, че Анджела е готвена да наследи империята на баща си. Може би това ме възпря дружбата ни да прерасне в нещо повече.

По онова време продължавах да имам съмнения — които не споделях дори с Джими — дали животът на мафиотски бос е за мен. Без да съм напълно сигурен дали го искам, аз не можех да продължа смело напред, независимо какви чувства изпитвах към Анджела. Имаше и един друг фактор, който ме възпираше. Анджела се чувстваше най-добре в Неапол и не желаеше да се мести в Америка. И макар аз да обожавах Италия и да бях склонен да прекарам там дълго време, Америка беше страната, в която възнамерявах да работя.

Затова реших, че най-добре и за двама ни ще е да изчакаме. А и с оглед на юношеската ни възраст, не бързахме да се женим.

Но висшите членове на фамилията бяха на друго мнение.

Те нямаха търпение нещата между нас да потръгнат. Нищо не може да ощастливи така един дон както династичния брак. Така щяха да се гарантират абсолютната власт и контрол от двете страни на океана за десетилетия напред. Щеше да се консолидира властта, да се умножат многократно печалбите.

Първи Джими ми отвори очите за нещо, което до този момент изобщо не бях забелязал.

Ако се оженех за Анджела и двете фамилии се обединяха, само един от нас в крайна сметка щеше да стане дон — тук нямаше такова нещо като споделена власт. Много от международните престъпни синдикати никога не биха поставили начело жена. Но Камората не страдаше от подобни предразсъдъци. Щеше да се създаде неприятна ситуация.

Не е лесно да си влюбен, дори и в най-благоприятни условия, става още по-трудно, ако намесиш в уравнението и международната престъпност.

— Според теб тя защо не се омъжи досега? — попитах чичо Карло, обърнах се с гръб към прозореца и тръгнах към него. — Красива е и лесно щеше да си намери друг кавалер. Има пламенни черни очи, като на циганка, а баща ми обичаше да казва, че една циганка може да ти открадне сърцето, душата и портфейла в един и същи ден.

— Тя е властна и смъртоносна — отвърна чичо Карло.

— Повечето мъже напълват гащите, когато се сблъскат с жена като нея. Не им понася знойната топлина, която тя излъчва, когато е до тях. Добави и хипнотизиращия поглед и за мнозина жената-мечта Анджела се превръща в кошмар.

— Да не би да искаш от мен да се оженя за нея? Няма ли да е по-лесно, ако обединим силите на двете фамилии?

Чичо Карло си пое дълбоко дъх.

— Ти се ожени за жената, за която ти беше писано — каза. — Какво искам аз, не е толкова важно. Нито сега, нито тогава. Никога не съм сватосвал, не съм уреждал бракове. Уредените бракове създават повече проблеми, отколкото удобства. Лесно е да се сключат, дяволски трудно е да се разтрогнат. Двамата сме късметлии и не сме заради жените, за които бяхме женени. Късметлии сме, защото сме открили половинката, по която сме били луди, а не сме късметлии, защото и двамата ги изгубихме преждевременно.

Настойчиво погледнах чичо.

— Нужна ми е, за да се опълчи срещу Раза — казах. — Има и други варианти, но тя е най-удачният. Тя може да набави необходимата ни информация за неговите дейности и да ми помогне да го срина със земята.

— Нека първо поговорим с Джанети. Може и да е започнал да харесва идеята за обединението ви, за разлика отпреди две години.

— Какво те кара да мислиш така?

Чичо Карло сви рамене.

— Сега си сам, вдовец. Може да му хрумне да изиграе тази карта отново. Да види дали няма да излязат аса. В това време ти се качвай на самолета и иди да се видиш със Стрега.

— Това е делова договорка, нищо повече — отвърнах.

Чичо Карло отново сви рамене.

— Така или иначе, тя ще ти пасне добре. Ще ти помогне да се стегнеш и да влезеш отново в играта. А за Джак не се притеснявай. С Джими сме му осигурили пълна охрана.

Наведох се и целунах чичо си по бузата, след което тръгнах.

— Знаеш ли откъде идва прякорът й? — попитах, стиснал дръжката на вратата.

— Искаше да се разчуе надалеч. Покани половин дузина босове на мафията на среща. Беше организирала голямо пиршество. От печени миди и паста с артишок до пицарола с месо. И всички до един добре си хапнаха.

— И след това всички до един умряха направо на масата — допълних аз.

— Отрова за плъхове. Представи си само: Анджела седи по средата на масата, отпива червено вино и ги гледа как едновременно предават богу дух. Така само с една гощавка тя помогна на баща си да превземе улиците на Неапол. — Чичо Карло се усмихна. — Послушай съвета ми, когато стигнеш там.

— Какъв съвет?

— Яж сам на масата. Така ще останеш жив по-дълго.