Лоренцо Каркатера
Вълка (64)

62.

Ийст Хемптън, Ню Йорк, САЩ

Есента на 2013 година

Плажът беше пуст, синът ми Джак гонеше Хюго по мокрия пясък.

Анджела вървеше до мен.

Бяха минали осем седмици от схватките в Рим и Флоренция. И макар раните ни още да не бяха заздравели, двамата укрепвахме с всеки изминал ден. Някогашното дребно кутре, което Анджела беше подарила на сина ми, сега се беше превърнало в трийсеткилограмов звяр и следваше Джак навсякъде.

— Колко големи каза, че стават? — попитах Анджела.

— От шейсет до осемдесет килограма — отвърна тя. — Хюго ще стане голям боец.

— Отдавна не съм виждал Джак толкова щастлив.

— Хюго ще му помогне да излекува психическите рани. И ще му бъде приятел, на когото може да разчита.

Погледнах към Анджела.

— Хубаво е човек да има такива приятели — казах.

— Как са Бърк и екипът му?

— Понесоха удари, но ще са готови отново за действия след месец-два. Сега си почиват на Капри, правят тен и се напиват. — Ти успя да направиш впечатление на някои от организациите. Щетите, които можеха да причинят атентатите в Рим и Флоренция, ако не ги бяхме спрели, убедиха Триадите и Якудза да се присъединят към нас във войната.

— Гърците също са в играта, искат да отмъстят за смъртта на Големия Майк.

— На сицилианците само им трябва леко побутване. За тях ще е по-удобно, ако Камората поеме отговорност за ликвидирането на терористите и руснаците.

— А ти? — попитах.

Тя продължи да върви, като босите й крака вдигаха пясък във въздуха след всяка крачка.

— Аз ще съм на линия, ако ти потрябвам — накрая отговори. — Но… ситуацията е сложна.

— Трябва ми известно време — казах й.

— Няма за къде да бързаме.

Прегърнах я през кръста и бавно я придърпах към себе си. Тя облегна глава на рамото ми.

Продължихме да вървим така по брега. Единствените звуци около нас бяха шумът на вълните, смехът на момчето и лаят на кучето.

Бяхме само ние двамата, истински, неподправени, през тези няколко кратки мига. Бяхме в състояние на душевен мир и покой.