Лоренцо Каркатера
Вълка (28)

26.

Ню Йорк, САЩ

— Нещо си се умълчал — казах аз на Джак, докато пресичахме Западна петдесет и седма улица. Бяхме тръгнали на театър, за едно следобедно представление. — Добре ли си?

— Да — отвърна той, — просто си мисля.

Усмихнах се.

— За какво?

— Може би е по-добре да не ти казвам.

— След като вече постави нещата така — възразих, притеснен от това какво ли му е на ума — нямаш друг избор, освен да ми кажеш.

— Ти имаш тайни от мен. Защо и аз да нямам?

— Виж какво, разкрий ми една от твоите тайни и аз ще ти разкрия една от моите.

Джак сбърчи вежди и присви недоверчиво очи. Той беше красиво хлапе и беше наследил много от маниерите на майка си, което за мен беше едновременно болезнено и приятно да наблюдавам у него.

— Ти си първи — каза той и се изсмя.

— Бащите винаги са последни — отвърнах аз. — Особено ако е за тайни.

— Кой го каза?

— Записано е в правилника на бащите. Ти ще можеш да го прочетеш едва когато станеш баща.

— А според мен ти току-що си го измисли.

— Може би, а може би не. Но след като не можеш да го докажеш, ти си първи.

— Тревожа се, татко.

Сериозността на тона му ме стресна. Момчето беше изгубило майка си и сестрите си само преди броени месеци по възможно най-ужасния начин. Бях го пратил на психотерапевт, на когото имах доверие. Сеансите помогнаха, но не много. Джими го пое под крилото си и за няколко седмици, които прекараха заедно, направи от него майстор шахматист. Двамата почти не пропускаха игра на „Янките“ на домашен терен и Джими се грижеше Джак и приятелите му не само да си прекарат добре, но и да са под засилена охрана. Той също така се погрижи никое от момчетата — и особено Джак — да не забележи тази допълнително подсилена охрана. Имах доверие на Дейвид Лий Бърк за подбора на охранители и той нае едни от най-големите професионалисти в бранша, които бяха способни да си вършат ефикасно работата и в същото време да останат незабелязани.

Но си давах сметка, че се бях отдалечил от него прекалено дълго. Бях затънал в своите дела за сметка на вниманието към сина ми, към единственото ми останало дете.

— За какво си се притеснил? — попитах го.

— За теб — отвърна той тихо, гласът му беше заглушен от напрегнатия уличен трафик.

Завихме наляво по Петдесет и втора улица и се спряхме пред една количка, от която продаваха хотдози. Зад количката стоеше мъж на средна възраст, потънал в пара от металните съдове.

— Още ли харесваш горещи гевреци с много горчица? — попитах Джак.

— Ъхъ, също като теб.

— Дайте ни два геврека — казах аз на мъжа. — Да са по-препечени. И две бутилки студена вода.

След броени секунди мъжът ни подаде двата геврека, покрити с жълта горчица, заедно с две запотени бутилки минерална вода и шепа салфетки.

Оставих му двайсетачка, благодарих му и му казах да задържи рестото.

Спряхме и се облегнахме на стената на голяма сграда. Ядяхме гевреците, отпивахме от водата и се вглеждахме в хората, преминаващи покрай нас.

— Винаги са по-вкусни, когато са от количка от улицата — отбелязах аз. — По-вкусни са от тези от стадиона.

Джак кимна и избърса горчица от долната си устна.

— Мама също ги обичаше. Помниш ли?

— Помня. — Отпих голяма глътка вода. — Не искам да се тревожиш за нищо, Джак.

— Мама се тревожеше.

— Знам. И на нея й казвах това, което ще кажа и на теб. Наистина не ме бива много за съпруг и баща. Вярно е, че не съм бил винаги с вас, когато сте имали нужда от мен. И много съжалявам за това.

— Мама винаги се отнасяше спокойно към това. Пола и Санди се притесняваха много повече. Липсваше им, на мен също.

Затворих очи за миг. Истината болеше, сякаш ме бяха прерязали с остър нож.

— Правех каквото можех, Джак — отвърнах, запазвайки самообладание. Не исках момчето да става свидетел на моята мъка и чувство за вина. — Трябва да ми повярваш.

— Знам, татко.

— Но това, в което нямам равен, там, където съм ненадминат, това е моят занаят. Няма защо да се притесняваш за мен. Мога да се пазя и мога да опазя и теб. Когато се случи това с майка ти и момичетата, аз не послушах инстинкта си, оставих ги да ме уговорят в нещо, което знаех, че не е правилно. Това няма да се повтори отново. Нищо лошо няма да ти се случи. Имаш думата ми.

— Но нещо може да се случи с теб — отвърна той.

— Така е. Такъв е светът, в който живея, Джак. Но аз познавам добре този свят и досега съм се измъквал.

Няма да е никак лесно на този, който иска да ми попречи да се върна при теб.

Синът ми впери поглед в мен. Отдавна си беше изял геврека и беше изпил водата. Малкото му тяло беше в сянката на внушителната сграда. Бяхме престанали да обръщаме внимание на минувачите и на потоците от коли по улиците. Сега тези неща нямаха никакво значение за нас. Бяхме само той и аз.

— Давам ти думата си, Джак — повторих. — Ти ще бъдеш в пълна безопасност.

Той продължи да ме гледа още няколко секунди, след което разпери ръце и ме прегърна през кръста. Наведох се към него, вдигнах го на ръце и го притиснах до себе си.

— Обичам те, момчето ми — прошепнах в ухото му.

— И аз те обичам — отвърна той.

— Готови ли сме?

Джак кимна.

Свалих го отново на тротоара и двамата продължихме към театъра за любимия бродуейски мюзикъл на Джак — „Книгата на мормоните“.

— Знаеш ли кой трябва да се притеснява? — попитах.

— Кой?

— Твоите „Янки“. Много са зле този сезон. Дали да не смениш отбора си?

— За „Янките“ изобщо не се притеснявам, татко — отвърна Джак. — Те ще се оправят.

— Добре тогава, значи вече нямаш ник’ви грижи.