Лоренцо Каркатера
Вълка (61)

59.

Парко Адриано, Италия

 

Намирах се на втория етаж на замъка с неговите дебели стени. Анджела беше до мен, вървеше в другия край на стълбището. Франтони беше точно пред нас.

Раза се криеше някъде сред тези древни стени и трябваше да бъде намерен.

— Как сте с патроните? — попита Франтони.

— Аз имам два пълни пълнителя — отвърна Анджела.

— Аз съм на изчерпване — отвърнах аз.

— На горния етаж има зала със средновековни оръжия — каза Франтони. — Ако не ви притеснява, че ще нарушите закона, можете да попълните арсенала си с някой и друг експонат. Тези чудесии могат да нанесат много по-големи поражения от пистолета.

— Ако Раза е в тази сграда, той със сигурност ще избере последния етаж, което му дава предимство, ограничава подходите ни към него и осигурява доста свободно пространство за схватки.

— Може да си мисли, че съм сам — предположих. — И точно това искам да си мисли.

— Не можеш да се справиш сам — отвърна Анджела — когато си ранен.

— Той можеше да заблуди и ченгетата, и вашата група — рече Франтони. — От доста време се крие и знае как да се измъква от „горещи“ места.

— Не и този път — заявих.

— Защо си толкова сигурен? — поинтересува се полицаят.

— Вече сигурно е разбрал, че каквото и да е планирал да се случи във Ватикана, няма да се случи. Това означава, че е коствал на руснаците много пари, време и човешки ресурси, а в замяна не е изпълнил обещаното.

— Значи, ако очисти някого от вас, това може да му спечели червени точки пред руснаците.

— Именно — отвърнах. — А ако има късмет да очисти и двама ни, още по-добре за него. Вероятно отгоре вече е видял как ни раниха с Анджела. Знае, че сме пролели кръв, и си мисли, че това му дава предимство.

Франтони хвърли поглед към мен и към Анджела, докато изкачвахме стълбите. Двамата оставяхме кървави следи.

— Може и да има право — каза той.

— Раненият вълк е най-опасното животно — възразих аз.

— Може би. Но той няма да очаква да има ченге с вас. Така че аз ви давам елемент на изненада.

— Само да сме наясно — казах аз. — Не искам да арестуваш Раза жив.

— Нямам намерение да го арестувам.

Стигнахме оръжейната зала на третия етаж. Голямата кръгла зала беше натъпкана с най-различни пистолети, саби, мечове, щитове, мускети и уреди за изтезания, изложени в стъклени витрини. В табелите под тях в подробности се описваше по какви зловещи начини може да се използва съответното оръжие или устройство.

— Обслужете се сами — предложи Франтони и огледа смъртоносните инструменти през витрината.

Анджела се вгледа в три уреда за изтезания, предназначени да лишат мъжа от най-ценното му „богатство“, и се усмихна.

— Тези биха свършили работа. Едва ли има мъж, който не би проговорил, като му закачиш това нещо.

С дръжките на двата глока счупих витрината и ги затъкнах в колана. После бръкнах и внимателно, за да не се порежа от стъклата, взех меч и нож.

Анджела постъпи по същия начин с пистолетите си и избра дебел сребърен боздуган с железни шипове.

— Винаги съм искала да имам такъв.

— А ти? — обърнах се към Франтони.

Той показа деветмилиметров пистолет и леко очукан сгъваем нож.

— Аз имам всичко необходимо — отвърна.

— Таванът е два етажа по-нагоре — казах. — Той ме очаква, затова аз ще водя. Ти прикривай Анджела и върви зад мен. Но не прибързвай. Нека да караме по реда си. Искам Раза да ми даде определена информация и чак след това ще му видя сметката.

— Ако изобщо може да ти даде някаква информация — отвърна Франтони.

— Много скоро ще разбера. Но ако е на покрива, няма начин да се измъкне оттук жив.

— На това разчитам и аз — каза полицаят.

Изгледах го за миг, после и Анджела, след което се обърнах и излязох от залата, повеждайки групата към покрива. Раната ме болеше, като се движех. С всяко следващо стъпало чувствах остра болка в крака, а кръвотечението беше станало по-обилно. Виеше ми се свят и чувствах слабост. Предполагах, че Анджела е в още по-лошо състояние. Единствената ми подкрепа оставаше Франтони, но това ме поставяше в деликатна ситуация — да се доверя на ченге, което почти не познавах.

Анджела изглежда беше спокойна в присъствието му — знак, че двамата с него имаха някаква солидна история. Франтони беше споменал, че иска нещо в замяна на помощта му и аз се запитах какво ли ще е то. Не беше за пари, той не беше такъв човек. А ако беше корумпиран, то Анджела със сигурност му плащаше достатъчно. Малко са нещата, които един мафиотски бос мрази повече от това да не знае какви са мотивите на даден човек, какво иска да получи като отплата. Но сега трябваше да отложа този въпрос за по-късно и да се фокусирам върху основната си цел. Знаех със сигурност, че Раза ще е на покрива и ще ме чака, нетърпелив да се нахвърли върху този, когото винеше за провала на плана му. Той беше терорист, а аз — гангстер, но двамата ни движеше желанието за пари и реванш. Заради мен той беше претърпял сериозни финансови загуби и сега щеше да си го върне, като осребри емоциите си.

Двамата също така притежавахме определена надменност и самоувереност. Раза никога не би се съгласил, че не може да ме убие, а аз не можех да приема мисълта, че ще изгубя битка от него. Ние бяхме програмирани да побеждаваме, независимо от цената. Мисълта за каквото и да било поражение никога не можеше да проникне в съзнанието ни. По-скоро щяхме да умрем, отколкото да се предадем.

Но днес, малко преди залез-слънце, желанието на един от нас щеше да се сбъдне.

Раза стоеше с гръб към каменните бойници. Рим се беше разпрострял в краката му. Той ме очакваше, когато изкачих последното стъпало и се озовах на покрива. Гледката от замъка е една от най-красивите от всички римски забележителности. При други обстоятелства щях да се наслаждавам на впечатляващата панорама около мен, от купола на „Свети Петър“ до буйно течащата река, до живописните хълмове и камбанариите на църквата, които сочеха към небето — огромният и внушителен вечен град, надживял не една и две епохи в историята.

Но всичко това трябваше да остане за някой друг ден.

Хвърлих поглед към статуята на Архангел Михаил над мен и тръгнах към Раза. Държах ножа в лявата ръка и меча в дясната, пистолетите бяха затъкнати в колана ми.

Терористът беше разперил ръце върху камъка на бойницата, в дясната държеше сгъваем нож.

— Кажи ми — обърна се той към мен, докато приближавах — как разбра, че ще използвам примамка? Че няма да съм този, който ще активира устройството?

— Ти не обичаш да се показваш. Ти си организаторът, не изпълнителят. Типове като теб никога не си цапат ръцете.

— Но сега съм тук. Застанал пред големия лош Вълк.

— Само защото ти трябва скалп, който да покажеш на Владимир — отвърнах. — Преди той да вземе твоя.

— Не ме е страх от руснака. Както не ме е страх и от теб.

— А би трябвало.

Раза се отдръпна от стената и зае стойка с отпуснати ръце. Аз стиснах по-здраво ножа и продължих бавно да вървя към него.

Той погледна към крака ми, от който капеше кръв.

— Мога да си постоя така час, час и нещо и да изчакам да ти изтече кръвта — каза.

Насочих острието на ножа към него и направих още няколко крачки.

— Може и да си прав — отвърнах. — И ще ти е за първи път. Обикновено ти даваш заповед и после чакаш да гръмне бомбата, за да излезеш да преброиш труповете.

Раза поклати глава.

— Знам, че мислиш, че съм виновен за атентата, в който загинаха жена ти и дъщерите ти — каза той. — И макар че щях да изпитам огромно удоволствие да планирам и да организирам тази мисия, за съжаление не мога да си припиша заслугите за нея.

— Но ти знаеш кой го е направил.

— Може би. Но ти никога няма да разбереш. Поне не и от мен.

Изнесох леко назад ръката си с ножа и се приготвих да нанеса удар. Тогава зад мен проехтя изстрел. Раза се олюля и погледна към зейналата на корема му рана. Подпря се на бойницата и се хвана с две ръце за корема, опитвайки се да спре кръвта.

Франтони мина покрай мен и сграбчи Раза със свободната си ръка за гърлото.

Анджела застана до мен и ме хвана под мишница, за да не падна.

Франтони впери гневния си поглед в Раза и с дрезгав глас изрече:

— Може и да не си виновен за атаката срещу самолета, в която загина неговото семейство. Но съм сигурен, че си виновен за взрива на летището в Рим. Там загинаха много хора. Един от тях беше брат ми Реми. Той беше ченге, също като мен, но по-добър.

Погледнах към Анджела и тя стисна по-силно ръката ми.

— Да вървим — каза. — Нека Франтони да поеме нещата оттук.

— Нали каза, че няма да го арестуваш — обърнах се към Франтони.

Той ми отговори, но очите му не изпускаха Раза.

— Аз съм полицай от Отдела за борба с тероризма. Но съм роден и израснал в Неапол. Той ще бъде арестуван, но по неаполитански. Имате думата ми.