Лоренцо Каркатера
Вълка (27)

25.

Флоренция, Италия

Владимир и Раза вървяха по тихата улица, а точно под тях се носеха бурните води на Арно. Не се радваха на компанията си.

— Не бива да ни виждат заедно — каза Владимир. — Мислех си, че си ме разбрал ясно.

Раза хвърли поглед към реката и се приближи до ръба на изградената от червени тухли стена на речното корито. Шумът на реката заглушаваше уличния трафик.

— Искам да те попитам нещо.

— Питай.

— Каква е историята на враждата ти с американския гангстер?

— Защо мислиш, че има вражда?

— Откакто с теб станахме партньори, той не ме оставя на мира. Хората ми забелязват странни физиономии навсякъде, където се движат. Паричните преводи станаха по-бавни или пък ги пренасочват. Трима от моите куриери, които пренасят пари в брой, бяха ограбени от въоръжени мъже. Мислех си, че партньорството с теб ще улесни живота ми. Вместо това цялата ми организация се превърна в мишена.

— Преди никой не ти обръщаше внимание — отвърна Владимир. — Предишните ти акции бяха достатъчни да привлекат моето внимание към теб, но това не беше достатъчно, за да се прочуеш. С по-голямото влияние идва и по-големият риск.

— Той да не би да иска чрез мен да стигне до теб? — попита Раза. — Или ме подозира в участие в атентата, в който загина неговото семейство?

— Има ли значение? Той е по петите ни и няма да се спре, докато е жив.

— И жената ли?

Руснакът кимна.

— Всеки от тях поотделно представлява заплаха за нас. Какво остава, когато са заедно.

— Мнозина така или иначе ще умрат, за да изпълня задачата си. Труповете на тези двамата ще бъдат само капка в морето.

— Колко обекта си планирал да удариш? — попита Владимир.

— Засега два. Може би три.

— Доста си стеснителен и плах, а аз мразя тези качества.

Другият сви рамене.

— Аз снабдявам атентаторите с взривни устройства и подбирам мишените. Ти осигуряваш финансите. Такава беше уговорката ни. Единствената ни уговорка.

— Не забравяй каква е крайната ни цел. За мен броят на труповете има второстепенно значение. Това, което искам да постигна, са хаосът и страхът, които ще настъпят.

— И ще ги имаш. — В думите на Раза се долавяше арогантност. — И двамата ще получим от тази мисия това, което искаме.

— Скоро ще разберем дали и на действие си толкова добър, колкото на думи — отвърна Владимир.

Раза спря, обърна се и го изгледа гневно в продължение на няколко секунди, но успя с големи усилия да запази самообладание.

— Мога да ти покажа една от вероятните мишени — каза той. — Ако искаш.

Владимир сви рамене.

— С много по-голямо удоволствие бих се насладил на един дълъг обяд. Сам.

След тези думи руснакът се обърна и тръгна към Понте де Вельо. Сля се с туристите в централната част на града. Терористът замислено поклати глава и се усмихна самодоволно. Значи руснакът нямаше намерение да го остави жив до края на мисията. За него Раза беше само средство за постигане на целта, а също така и нежелана улика, от която беше по-добре да се отърве, преди някой да е видял връзката между двамата.

Раза не се уплаши от осенилото го прозрение. Той беше сключил споразумение с руснака, за да финансира своите акции, да ги изведе до мащаби, до които никой друг терорист не си е и помислял.

Но съзнаваше също така, че в неговия свят няма място за гангстери. Те бяха на срещуположни страни на фронтовата линия. Тези хора бяха закалени в битките — битки, които се водеха за надмощие и контрол, същевременно те бяха мекушави, поддаващи се на влиянието на близки и приятели. На тях им липсваше решителността да сеят терор сред хората, те бяха силно зависими от емоционалната си обвързаност. Нямаха кауза, за която да дадат живота си, единственият им проблем беше как да увеличат печалбите си. Тази мотивация ги водеше в битка, но не беше достатъчна.

Победата щеше да е негова. Такава беше неговата съдба.