Лоренцо Каркатера
Вълка (23)

21.

Водачът на глутницата никога не напада, преди да е изучил навиците на жертвата си.

Когато дебне за плячката, той може да е в радиус от петдесет километра, но никога не спира да я преследва, от изгрев до залез-слънце. Изучава навиците й за хранене и спане. Гледа колко време жертвата може да изкара без храна, дали спи на открито или търси заслон, дали е по-добре да я нападне, когато е сама или когато е в група. Докато вълкът-водач събере тази информация, може да се наложи да измине до петстотин километра по следите на плячката. Но вълкът е търпелив, уверен, че щом е готов за атака, рано или късно ще успее.

Вълкът може да нападне по всяко време, въпреки че предпочита мрака или сутрешната мъгла. Той стъпва безшумно и контролира дишането си, приближавайки се в същото време до жертвата си. Докато дебне, вълкът може да изкара дни без храна, вода или подслон. Цялото му същество се фокусира върху лова. Ако вълкът-водач подозира, че му готвят капан, той отстъпва назад и оставя най-старите вълци в глутницата да заемат видими позиции. Водачът се притаява в сенките и с всичките си сетива следи за подозрителни движения и миризми.

Щом атакува, вълкът го прави с такава ярост, че е страшно да го гледаш.

Той се хвърля върху плячката си не за да я рани, забави или обездвижи. Той има една-единствена цел — да убие. Вълкът унищожава жертвите си без никакво колебание, с тяло, изцапано с тяхната кръв, безчувствен към виковете и писъците за милост. Атаката трае броени минути и глутницата се нахвърля върху останките от трупа на жертвата, когато водачът се оттегли с учестено дишане и триумфиращ поглед. Той гледа как малките вълчета обикалят в кръг около лобното място на дивеча и замитат следите на по-възрастните вълци, оставяйки след себе си възможно най-малко следи. В същото време дават ясно да се разбере на всеки, който се натъкне на кървавото зрелище, че това е било дело на вълци.

Водачът застава встрани от глутницата, оглеждайки околността, нащрек за евентуално контранападение. Но той вече замисля кога и къде да удари отново, лидер, който никога не се уморява да преследва и да напада.

Аз се възхищавах на вълците още от ранна възраст.

Спомням си как четях книги и разкази от Джек Лондон и докато в тези разкази вълците почти винаги бяха враг, той пишеше за тях с уважение и симпатия. Възхищаваше се на тяхната смелост и способност да устояват и на най-големите трудности и да оцеляват. Четях книги за тези удивителни животни и разглеждах снимки в списание „Нешънъл Джеографик“, впечатлен от тяхната сила и издръжливост. Понякога си представях стоманените им светлосини очи. Очи и поглед, които служеха за предупреждение за всеки неприятел, мислещ им злото. За мен те бяха създания от една друга епоха, животни, следващи техен кодекс на честта, убиващи само при крайна необходимост или когато е застрашен животът им. Те се доверяваха само на членовете на тяхната глутница и дори и пред тях бяха нащрек за евентуални опити за предателство. В света, в който бях израснал, вълчите навици ми позволяваха да оцелявам.

Бях подготвил всичко необходимо, за да тръгна по следите на моята жертва.

Гъркът и Джон Лу се заеха с електронните комуникации.

Якудза щяха да проследят паричните потоци.

Стрега щеше да ги наблюдава отблизо и да изучи навиците им.

„Безшумната шесторка“ беше готова да нанесе съкрушителен удар по човешката им сила.

Беше време да нападна, да нападна противника, дръзнал да нахлуе в моето леговище и да ми отнеме най-ценното. Очаквах да ме молят на колене да не ги убивам, но пощада нямаше да има за никого.

Бях готов да ги съсипя, да ги смеля на кайма.

Бях готов да усетя миризмата и вкуса на смъртта.