Лоренцо Каркатера
Вълка (33)

31.

Седях на окосената поляна в Грейт Лоун в Сентръл Парк, под сянката на едно дъбово дърво, чиито почти изсъхнали клони бяха виждали и по-добри времена. Джак и Хюго лежаха от двете ми страни, докато Джими седеше в инвалидната си количка. Беше късният следобед и слънцето грееше ярко с топлите си лъчи, а небето беше ослепително синьо. Джак вдиша глава към мен, после погледна към Джими. Усмивката не беше слязла от лицето му, откакто за първи път видя Хюго да излиза от картонената кутия, която Анджела му донесе сутринта.

— Анджела ми даде списък с нещата, които може да яде — каза Джак. — Тя също така ми каза, че ако го дресирам правилно, той ще стане най-послушното и предано куче на света.

Джими кимна и разпери широко ръце.

— Така е, чичо Джими — добави синът ми. — И най-голямото също.

— Ти се грижи за него и той ще се грижи за теб — обадих се аз. — Ще си бъдете другари.

— Като теб и чичо Джими ли?

Усмихнах се.

— С тази разлика, че Хюго ще стане с двайсет килограма по-тежък от чичо ти и ще изяжда три пъти повече храна.

Булмастифът имаше сива козина с бели петна около муцуната, врата и хълбоците. По широките му лапички се виждаше, че от кутрето ще израсне голямо куче, но дори и сега, само след няколко часа с Джак, се виждаше как покровителствено се държи животното към детето. Кутрето сякаш се впечатляваше от всичко ставащо около него — децата, които мятаха фризби; мъжът на средна възраст до металната ограда, който свиреше на тромпет; младите влюбени младежи и девойки, легнали на тревата; други младежи, седнали на постлани кърпи върху тревата със сандвичи в ръцете, отдъхващи си от напрегнатото ежедневие — но то не изпускаше от поглед Джак, попиваше с очи всяко негово движение, изучаваше маниерите му на поведение и се адаптираше към неговия глас.

Джими имитира пистолет с ръката си и посочи към Хюго с другата.

— Джими е прав — казах. — Чичо Карло по-скоро би научил Хюго да застреля натрапника, отколкото да го ухапе.

Джак стана, извади топката за тенис от задния джоб на джинсите си и я показа на Хюго.

— Да му хвърля ли топката да я донесе? — попита.

— Стига да не я сдъвче — отвърнах.

Погледах как синът ми и кутрето започнаха да си играят, след което се обърнах към Джими:

— Утре сутринта ще закарам Джак и Хюго до къщата. Той гори от нетърпение да отиде с теб и кучето на плажа. Не се радва, че пак заминавам, но е щастлив, че ще бъде с теб и чичо Карло и че вече си има нов приятел.

Джими направи няколко жеста, спокоен и уверен в маниерите си, само дето очите му излъчваха тревога.

— Имаш право — казах аз. — Искам къщата да се охранява отвътре и отвън, но не до такава степен, че Джак да се чувства като затворник.

Отново се обърнах да видя как детето и кучето си играят. Хюго дъвчеше топката, легнал до Джак, а момчето го галеше и му говореше тихо.

— Провери всеки един, Джими — добавих. — Дори и хлапетата, с които той си е играл досега. Не оставяй нищо на случайността. Ако Раза реши да ми отнеме Джак, той няма да се спре пред нищо.

Джими разлюля ръце напред-назад, този път по-енергично.

— Знам, че ще се справиш — продължих. — Просто искам да съм сигурен, че съм покрил всеки ъгъл. Не искам да загубя и него, Джими.

Жестовете на братовчед ми станаха по-бавни и спокойно и аз се протегнах и леко стиснах дланта му.

— Ако на Раза се наложи да мине през теб, за да стигне до Джак, знам, че няма да го пуснеш. Затова съм спокоен.

Облегнах се на дървото и се огледах.

— Оръжейният трафикант, с когото работи Раза, мексиканецът Сантос, на него не му пука с какви пари му плащат, стига да му плащат. Можем да му предложим два пъти повече от терориста, за което няма да искаме от него да ни продава никакви оръжия.

Джими извади бележник и написа няколко думи на листа, след което го скъса и ми го подаде.

Прочетох го и му го върнах.

— Може да не се наложи да убиваме Сантос — казах. — Щом всичко свърши и видим сметката на Раза, ще предадем мексиканеца на колумбийците. Те на драго сърце ще се заемат с него.

Джими написа нова бележка.

Прочетох я и свих рамене.

— Руснаците в последно време мълчат. По-старите босове не са толкова склонни като Владимир да си сътрудничат с терористите. Може да са заели изчаквателна позиция, да видят как ще свърши войната. Ако наистина са замесени такива големи пари, както твърди Владимир, тогава те много скоро ще се размърдат и ще действат бързо. До тогава обаче ще стоят и ще чакат.

В това отношение ние с Владимир бяхме в сходни ситуации. Аз знаех, че все още не съм дал убедителни аргументи на някои от лидерите на престъпните синдикати, че планът ми да започнем война си струва. Макар и те да се бяха съгласили да ме подкрепят във войната с хора и пари, мнозина от тях се ограничиха да запазят дистанция и да наблюдават отстрани. Няколко от групировките — Якудза, Триадите и гърците начело с Големия Майк станаха най-преданите ми съюзници и те свършиха предостатъчно работа. Останалите седяха безучастно и не се намесваха, правеха си изводи, претегляха цената на войната срещу загубите на приходи, които биха понесли заради терористите.

Ако ставаше дума само за престъпната дейност, заплахата от терористите нямаше да е толкова голяма, тъй като нямаше да повлияе значително на печалбите ни. В интерес на истината дори щяхме да имаме по-високи приходи от продажбата на наркотици и оръжие, щяхме да разширим пазара на търговия със секс — особено в продажбите на евтини порнографски филми — и да увеличим търсенето на лихвари и букмейкъри в бизнеса със залаганията. Това също така щеше да ни позволи да заздравим контрола върху международния трафик на фалшива валута, като взимаме пет чисти и истински долара за всеки един фалшив.

Но законните ни инвестиции щяха да претърпят съществени загуби. Огромните ни владения от недвижими имоти, в това число хотели и казина, щяха да пострадат, ако заради терористичните атаки движението в тези места бъдеше ограничено. От началото на осемдесетте години организираната престъпност беше взела под контрол повечето международни летища. Ние печелехме шестстотин и петдесет милиона долара годишно само от изгубен багаж. Бяхме със сериозни позиции и в бизнеса с финанси, като тихо и кротко придобивахме всичко, като се започне от хедж фондове с милиарди долари до контрол в съвета на директорите в четири големи световни банки. Назовете, който и да е бизнес, ние не само че участвахме в него, но и най-вероятно имахме решаващо влияние и взимахме най-важните решения.

Именно в тази сфера терористите щяха да ни причинят загуби от милиони, ако не и от милиарди. Тези законни предприятия разчитаха на стабилност, а терористите и руските им приятели носеха само хаос. Незаконните операции не бяха така чувствителни към резките колебания в реализираните приходи. Законните операции се извършваха под зоркия поглед на властите и в много случаи заради инвеститорите и акционерите трябваше да се провеждат в чиста и спокойна бизнес среда. Поетите рискове бяха така пресметнати, че да донесат повече пари, отколкото бяха вкарани. Терористичните актове внасяха хаос и се отразяваха зле на всяка стабилност.

Джими направи още няколко жеста, движейки бавно пръстите на ръцете си, за да мога да го разбера на езика на глухонемите.

— Прав си — казах. — Засега нанесохме вреда на мрежата на Раза, но само колкото да му дадем да разбере, че сме ние. Това ни даде необходимото време да довършим подготовката за плана.

Джими ме погледна. Обикновено жизнерадостното му лице сега се беше превърнало в маска на решителност и вътрешна сила. Той стисна дланите си в юмруци и ги удари един в друг няколко пъти. Станах и поставих ръце на раменете му, след което се наведох и погледите ни се срещнаха.

— Да, време е Раза да разбере, че сме готови да стигнем докрай — добавих.

Мускулите на лицето на Джими се отпуснаха, както и тялото му. Той беше доволен от поетия от нас курс.

— Още имаме време — допълних. — Нека го използваме добре.

Той се усмихна. Изкарах количката изпод сянката на дървото и я подкарах към Джак и Хюго — улисани в игра. Спрях се да ги погледам. Синът ми и кучето се търкаляха на тревата и се гонеха под напеклото слънце. Джими вдигна глава към мен и ме погледна.

— Никой да не припарва до тях, докато ме няма — наредих му аз. — Не ме интересува, ако ще да е пощальонът или куриерът. Никой. Ако го направят, заповядай да ги очистят на място.

Джими отвори лявата си длан и прекара показалеца на дясната по вените на китката. Това беше знакът за кръвна клетва, за дадена дума.