Лоренцо Каркатера
Вълка (12)

10.

Рим, Италия

Реми Франтони изтича навън, пред входа на терминала „Пристигащи“, направо на ярката слънчева светлина. Беше последван от десетки пътници и служители на летището, които искаха да избягат от бедствието.

Реми пресече улицата, маневрирайки покрай един автобус и две таксита, в търсене на единственото лице, което му трябваше. Изтича до паркинга, оттам се насочи към рампата, все още с чантата в ръка. Полицейската му значка беше прикрепена на верижка и висеше на врата му. Франтони отчаяно търсеше място, където да остави чантата и където експлозията щеше да причини най-малко щети и жертви. Докато тичаше, по лицето, по гърба и по гърдите му се стичаше пот. Той се запита защо устройството не беше задействано досега, защо терористът не беше натиснал бутона. Опитният атентатор щеше да взриви бомбата още на летището, секунди след като жената падна мъртва на пода. Устройството, от друга страна, беше скрито в чантата, което изключваше варианта с атентатор-самоубиец. Това накара Франтони да направи извода, че си има работа с обучен терорист, на когото тази мисия е първа: лесно е да взривиш бомба в лагера на терористите, под погледите и наставничеството на опитни убийци, съвсем друго е да натиснеш бутона на пълно с хора летище и да гледаш след това стотиците убити и ранени. Първото убийство винаги крие най-много опасности дори за един терорист.

Реми се спря, обърна се и тръгна обратно към мястото на стълпотворението. Действаше инстинктивно — риск, който беше готов да поеме, защото нямаше избор. Можеше да тича с чантата, докато пристигнеше отряд по обезвреждането, но с тези задръствания това можеше да отнеме десет, че и петнайсет минути. А и не беше лесно да намери безопасно място, далеч от зоната на летището, където да остави опасния си товар. Навсякъде имаше шосета, гаражи, коли и стотици хора, движещи се във всички посоки.

Където и да оставаше адската машина, със сигурност щеше да има невинни жертви.

Близо беше, усещаше го. Реми беше готов да се довери на инстинкта си. Напредваше бавно, като в същото време непрекъснато оглеждаше напосоки тълпата, хората, които притичваха покрай него в неистовото си желание да се отдалечат колкото се може повече от терминала на летището. От далечината се дочу воят на сирени. Отрядът от сапьори беше близо. Времето му да открие терориста бързо изтичаше.

Реми се усмихна доволно, когато забеляза млад мъж на стоянката на такситата, пъхнал ръка в джоба на синьото си шушляково яке. Беше кльощав, с дълга кестенява коса и оформена брадичка, която не успяваше да прикрие колко е млад. Младежът беше побледнял като платно и силно трепереше. Реми пресече пътното платно, като едва не попадна под един фиат 124, движещ се с висока скорост. Сирените се чуваха все по-силно, което обаче засили паниката сред хората наоколо.

Реми застана до младежа и го стисна за ръката.

— Ще ти дам възможност да се измъкнеш от тази бъркотия жив — каза му. — Само запази спокойствие и ми предай устройството, което държиш в джоба. Направи го бавно. Резките движения ме изнервят.

— За глупак ли ме мислиш? — отговори младежът и се опита да запази самообладание. — Ще ме убиеш в мига, в който ти предам детонатора. А и да не си ти, ще го сторят твоите хора.

— Щом си се съгласил да участваш, значи си се проявил като глупак — каза Реми, като си отбеляза мислено британския акцент на младежа. Звучеше като добре възпитан и образован човек, поредния заблуден доброволец за войната, мотивите, за която повечето като него така и не успяваха да разберат докрай, защото житейският им път свършваше твърде рано. — Сега имаш шанс да проявиш разум. Можеш да се оттеглиш и на съвестта ти няма да тежи смъртта на невинни жертви. Огледай се. Виждаш ли всичките тези хора около нас? Те може да загинат заради това, което възнамеряваш да направиш. Или могат да останат живи, ако не го направиш.

Младият мъж си пое дъх.

— Не ме е страх от нищо — каза той.

— Знам.

— Само че не си го представях да стане така. Не предполагах, че ще имам такова усещане.

— Виждам, че не си фанатик. — Реми забеляза полицейски микробус да спира рязко пред входа на терминала. — Но имаш няколко секунди да решиш. Предай ми детонатора и ще живееш. Или натисни бутона и ще умреш.

— Ти също ще умреш. И други полицаи ще умрат. Стотици други.

— Така е. Но ти си единственият, от когото зависи дали това ще се случи.

Младежът бавно извади устройството от джоба си, стискайки го в дясната си длан. Беше облян в пот. Реми забеляза, че детонаторът е изработен доста грубовато — от тези, които мразеше, защото при тях винаги нещо се объркваше. Устройството представляваше малка кутия с омотани около нея жици. Кутията беше облепена с кафяв изолирбанд, а в средата й се намираше бутонът-превключвател. Палецът на младежа се намираше на милиметър от бутона.

Реми направи две крачки назад, остави чантата на земята и стисна пистолета.

— Как се казваш? — попита той.

— Джон.

— Е, Джон, изглежда, двамата с теб в момента сме в доста деликатна ситуация. Както и снайперистите, които са те взели на мушка. Но истината е, че единствените играчи на терена сме ние двамата. Каквото и да стане, то ще е заради един от нас двамата.

— Какво ще стане с мен? — попита Джон.

— Ако ми дадеш детонатора ли?

Младежът кимна.

— Първо ще те арестуват. После ще те питат кои са хората, които са те изпратили — имена, адреси, все такива неща.

— Ще ме вкарат ли в затвора?

— Не знам, Джон. Но знам само, че вече има един мъртъв терорист и този факт е в твоя полза.

Реми впери поглед в младия мъж, след което насочи пистолета към него.

— Аз ще ти помогна, Джон. Тези, които са те пратили… те са се лъгали за теб.

— Как така?

— Ти не си убиец — отвърна Реми. — Ако беше, щеше да задействаш бомбата в мига, в който я застрелях. Но не го направи. Изчака. Излезе на открито и изчака, надявайки се някой като мен да дойде и да те разубеди.

Реми постави длан на устройството и бавно го издърпа от хватката на Джон. Стисна го с две ръце и се отдалечи назад, като даде знак с глава на отряда да се приближи. Той зачака, докато сапьорите тичаха по пътното платно, без да изпуска от очи Джон, който видимо беше облекчен, след като душевните му мъки и терзания бяха приключили.

— Постъпи умно — каза Реми.

— Знам — отвърна Джон и се усмихна. — Бих казал, по-добре от теб.

Реми се втренчи в него и проследи погледа на младежа към един възпълен мъж в син работен комбинезон, застанал в другия край на стоянката. Джон погледна Реми и добави:

— Извинявай, че ти изгубих времето.

Реми си даде сметка, че няма как да обезвреди дебелака, осъзна, че интуицията му го е подвела. Беше се подлъгал по очевидното — най-грубата грешка, която едно ченге може да допусне. Беше стеснил обсега си на търсене и сега това щеше да коства не само неговия, но и живота на много невинни хора — на хората, които беше изпратен да спаси.

Хвърли устройството на земята, вдигна пистолета и го насочи към дебелия в комбинезона.

Но така и не можа да стреля.

Експлозията беше много силна — стъкло и плът се превърнаха в безброй дребни парчета, прекъсвайки едновременно живота на стотици в този приятен топъл римски ден.