Лоренцо Каркатера
Вълка (50)

48.

Париж, Франция

Владимир се беше настанил на средната седалка на туристическия кораб, плаващ по Сена. На врата си беше завързал копринено шалче, за да се предпази от късния следобеден хладен бриз. Клаус Марни, седнал вляво от него, посочи огромните заострени кули на „Нотр Дам“.

— Впечатляващо — изрече. — В един от пътеводителите пише, че е била построена само с ръчен труд. Когато са я проектирали, не са били сигурни дали ще могат да я построят.

— Този кораб прави обиколки на всеки час до единайсет вечерта — рече Владимир с известно раздразнение. — Разглеждай забележителностите, когато си сам. Тук сме по работа.

Марни се облегна назад.

— Раза поиска да направим още едно плащане тази сутрин — съобщи. — Това прави общо милион и половина долара тази седмица. Не знам изобщо какво ще получим в замяна на толкова много пари.

— Разбрахме ли коя ще е целта му?

— Целите — уточни Марни. — Ще ударят едновременно две цели. Само толкова успяхме да разберем.

Владимир го погледна със студените си като вятъра очи.

— Писна ми да играя втора цигулка в оркестъра на някакъв си уличен гамен. Той ми струва време, милиони и загубата на доверен човек като Холт. Всичко това можеше да се избегне, ако не се бяхме съюзили с тези паразити.

— Освен това той ни лиши от нашия агент вътре в лагера им — добави Марни. — Всякаква комуникация с младежа в инвалидната количка е прекъсната.

— Той понякога постъпва глупаво, но не е глупак — каза Владимир. — Принудил се е да стане свидетел на това как баща му отдава живота си в замяна на неговия. Това ще го втвърди още повече. Нямаш представа колко ще го втвърди. Той никога вече няма да се съгласи да бъде пешка, в чиято и да е игра. Ако не го премахнат, с времето ще се превърне в голяма опасност за Вълка.

— Хората ни успяха да установят две потенциални цели на Раза. Не е сто процента сигурно, но достатъчно вероятно.

— И мен ли ще караш да гадая?

Марни извади лист хартия от синьото си шушляково яке и го подаде на Владимир. Той го взе и го прочете, след което го върна.

— Мислиш ли, че ще може да се справи? — попита след кратко мълчание.

— Дори и да удари едната цел, това ще ни е достатъчно, за да задействаме нашия план.

— Въпросът ми беше друг.

— За да успее, ще му трябват късмет и умения. Досега разполагаше и с двете, но никога не е опитвал нещо толкова грандиозно — отвърна Марни.

Владимир кимна.

— Раза изглежда е в най-добрата си форма, когато е под най-силен натиск. Може пък и да успее.

— Той се държи като треторазреден гангстер — каза Марни.

— Но има потенциал за професионален терорист.

— Досега се държахме на разстояние. Опитвахме се само да не позволим на италианците да попречат на работата му.

— Дойде време да се качим на сцената — отвърна Владимир. — Искам по десетина от най-добрите ни бойци да бъдат изпратени във всеки от двата града. Да се разположат около Галерията във Флоренция и във Ватикана. Искам да ръководиш екипите. Вземи Алексей да ти помага.

— През последните десет дни Раза прескача от град на град постоянно. Сякаш живее по гарите.

— До атаките може би остават само няколко дена. Според мен е избрал целите си много преди да се срещне с мен. Такъв е бил планът му още от самото начало, да разпали религиозния пожар на славата.

— А нашият план какъв е? — попита Марни.

— Раза нека си върши неговата работа. Ние ще си вършим нашата. Щом той изпълни задачата си, успешно или не, ще трябва да го елиминираме заедно с всеки друг от неговия вътрешен кръг. Не трябва да остане човек, който да може да посочи връзките му с нас. Все едно че сме чули за него за първи път по телевизията, но никога не сме го виждали или познавали.

— Но ние ще си останем основни заподозрени във финансирането му — отбеляза Марни. — Особено ако той успее.

— Ако само ни подозират, няма да ни навредят. Дори може да ни помогнат. Но никой от полицията и тайните служби не трябва да знае със сигурност, че ние сме основният спонсор на неговите операции. Искам да не са в състояние да открият нашите отпечатъци около Раза.

— Старахме се да превеждаме парите колкото се може по-чисто. Лично се грижих за сигурността на всяко място, където двамата с него се срещахте, а след това отново проверявахме всичко. Номерът на телефона, на който той се свързва с теб, е регистриран на името на една белгийка, която е починала преди три месеца.

Владимир стана и отиде до перилата на кораба, след което се загледа в пенливите води на реката под него.

— Дай телефона на първия скитник, когото видиш на улицата. И не го изключвай. Колкото повече краища оставим на полицията да разплита, толкова по-добре за нас.

— А какво ще правим с Вълка и Стрега? — попита Марни и застана до него. — Те са по-голяма заплаха за нас дори и от ченгетата.

— Те ще трябва да продължат да следят Раза. Вероятно вече са се досетили кои са целите му. Те имат достъп до същата информация, до която и ние, може би дори имат по-добра информация от нас.

— Докато държим под око Раза, можем да следим и тях — предложи Марни. — Рано или късно и едните, и другите ще се озоват на едно място.

— Раза е този, от когото задължително трябва да се отървем. Но какво толкова, ако в престрелката загинат един или двама босове на мафията? Няма да е голяма трагедия.

— Италианците имат доста хора на разположение, но ми се струва, че искат да влязат в битката буквално сами. Няма никаква логика.

— Нека другите престъпни босове да се притесняват за това. Те все още не са убедени в необходимостта от войната, която Вълка иска да разпали и заради която иска помощта им. Като се сблъскват с Раза, Вълка и Стрега дават пример на другите, а нищо не впечатлява толкова синдикатите, колкото демонстрацията на лидерски качества. Точно така биха постъпили гангстерите от старата школа. Може вече да сме в новото столетие, но кодексът на честта е трайно запечатан и никой не го е отменял.

— Те са напълно способни да осуетят плана на Раза — отбеляза Марни. — Дали да не им попречим?

— Ние ще останем невидими до последния момент.

— Не знам как ще се развият събитията, но съм убеден, че краят ще е кървав и жесток.

— Няма да е по-различно от другите гангстерски войни. Само дето ще се води в по-голям мащаб и с повече жертви. Рисковете са по-големи, но и залозите също. Но независимо къде се води, битката си е битка. Важното е само ние да оживеем, когато димът се разсее и разчистят телата. Това е единственото, което изобщо някога е имало значение.