Лоренцо Каркатера
Вълка (10)

8.

Рим, Италия

Въртящата се гумена лента за багажа на римското летище „Леонардо да Винчи“ се задвижи бавно около скупчилите се пътници, току-що кацнали с нощния полет на „Алиталия“ от Ню Йорк. Чантите и куфарите излизаха едни след други под зорките погледи на трима души от персонала на летището, облечени в сини комбинезони. Единият от тях държеше в устата си незапалена цигара. Някаква американка се мъчеше да издърпа количка за багаж от мястото им за съхранение, а съпругът й крещеше в мобилния телефон нещо за шофьор на лимузина.

Реми Франтони стоеше отстрани и гледаше как суматохата се засилва с всяка следваща секунда и скоро щеше да прерасне в пълен хаос. Той гледаше да не изпуска от очи червенокосата красавица в тесни джинси и сако и голяма раница, подпряна до левия й крак.

Тя беше неговата мишена.

Реми беше на двайсет и седем, метър и осемдесет висок и в добра физическа форма. Носеше широк светъл панталон тип „милитъри“, тънко кожено яке и кафяви кубинки пустинен цвят.

Въоръжен беше с два пистолета, и двата калибър девет милиметра, прибрани в кобури под якето. Погледна часовника си. Имаше още седем минути.

Франтони беше най-младият член в италианския отдел за борба с тероризма — група, създадена през седемдесетте години на двайсети век, когато страната беше разтърсена от тежка и продължителна битка с местните терористи, сред които и тези от „Червените бригади“. През онова кърваво десетилетие терористичните организации бяха превърнали улиците, магистралите и летищата на Италия в ужасна и безразборна касапница.

Франтони говореше четири езика, владееше до съвършенство оръжието и тактиката и имаше достатъчно контакти на улицата, откъдето черпеше информация, която му позволяваше да е винаги една крачка пред терористите. Той беше в състояние да анализира и да назове с точност звено по звено командната верига на всяка една терористична група, понечила да действа в тази част на света, да анализира безпогрешно техните цели и мотиви, стеснявайки по този начин кръга от заподозрените.

Но най-големият талант на Франтони беше да разпознава лица в тълпата, да открива за секунди онези, които планираха да нанесат удара. Това можеше да е възрастната жена вляво, която теглеше тежък куфар. Или бизнесменът под големия стенен часовник, със смачкания костюм, с кожена чанта в ръката, с инициали в средата. Или можеше да е пасторът на средна възраст, облегнат на колоната, с ръце в джобовете и с черна риза с един номер по-голяма за слабоватото му тяло.

Но не беше никой от тях, а червенокосата с тесните джинси.

Езикът на тялото й беше обигран, може би малко повече от необходимото — излъчващ безразличие пред дългата опашка пред лентата с багажа, демонстриращ, че тя не бърза за никъде. Раницата също я издаваше. Не наличието й, тъй като почти всеки под двайсет и пет години, който беше слязъл от самолета, носеше раница. Издаваше я начинът, до който тя я носеше — или поне се опитваше. Жената направи два опита да я метне на гръб и всеки път обаче заради тежестта задачата се оказваше непосилна. Затова тя всеки път отново я допираше до крака си, винаги с джоба навътре. Раницата не беше претъпкана като на повечето й връстници. Младежите ги използват като куфари и пъхат вътре толкова багаж, колкото позволяват ограниченията на теглото, установени от авиокомпанията. Нейната обаче беше новичка, сякаш я беше купила в деня на полета. Червенокосата също така демонстрираше известна високомерност: определено беше свикнала другите да носят багажа й, тежък или лек. А и, разбира се, обувките.

Млада жена с нейния произход би съчетала марковото сако и прилепналите джинси с модерни ниски обувки или може би дори с маратонки „Найки“. Ако държеше на удобството, можеше да нахлузи и джапанки. Но едва ли би предпочела туристически обувки „Тимбърланд“.

Именно обувките привлякоха вниманието на Франтони. По това той разбра, че Рим не е последната й дестинация. Тя беше тръгнала към друг град, място, където теренът е по-подходящ за обувките, които беше избрала. И ако се наложеше да върви бързо или да тича, за да се скрие от полицията, да избяга от взрива, тези подметки щяха да осигурят по-добро сцепление. Франтони също така знаеше, че „Тимбърланд“ са любима марка на младите терористи и често им ги дават като подарък в деня на мисията.

Той извади блекбърито си от задния джоб на джинсите си, натисна един бутон и след второто позвъняване от другата страна на линията вдигнаха.

— Ако тръгне към лентата с багажа, задействайте алармената противопожарна система — нареди той. — Гледайте да вдигнете силен шум, за да уплашите пътниците. Колкото повече объркване се получи, толкова по-добър шанс ще имаме да я спипаме, преди да е задействала бомбата. Ако видите, че не мога да стигна до нея навреме или че тя държи резервно устройство, ликвидирайте я. Стреляйте само в главата. И като падне на земята, не се доближавайте до тялото й.

Франтони прибра телефона в джинсите и тръгна към червенокосата. Тя беше с гръб към него и следеше с поглед кафявата кожена чанта, която се движеше върху гумената лента и всеки момент щеше да се приближи до нея. Протегна ръка, за да я вземе, Франтони леко се отърка в нея и я заговори:

— Това винаги е най-тежката част от пътуването.

Червенокосата му кимна леко, концентрирала вниманието си върху кожената чанта, която вече беше на по-малко от три метра. Той проследи погледа й, забеляза чантата и после отново се обърна към жената:

— Тази ли е вашата?

Жената кимна отново.

— Позволете да ви помогна. — Той се приближи до чантата.

— И сама ще се оправя — отвърна тя с твърд тон.

Франтони се обърна към нея и стисна ръката й.

— Настоявам — каза. Италианецът вдигна чантата от гумената лента и я постави до левия си крак. — Не прави никакви резки движения. Не си мисли, че ще можеш да ми избягаш, аз тичам по-бързо от теб и ще те настигна. Освен това предпочитам да те отведа жива, отколкото да те застрелям и да оставя тялото ти да лежи на мръсния под.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита тя, като се опита да прикрие уплахата си с предизвикателно поведение. — Какво искаш от мен?

Франтони се приближи още повече, на разстояние да я целуне, и тихо изрече:

— Искам да ми кажеш как щеше да задействаш устройството. Да ми кажеш има ли часовников механизъм и дали има резервно устройство, в случай че нещо се случи с теб. Дай ми тази информация и всички на терминала, в това число и ти, ще останем живи.

— А ако не знам нищо за устройството? А ако не знам изобщо за какво говориш?

— Тогава ще те убия. И ако съм прав за резервното устройство, което ще бъде задействано от друг, тогава ще загина и аз заедно с теб. Може би такъв изход напълно те устройва. В този случай ти ще спечелиш, а аз ще загубя.

Жената си пое дълбоко дъх, без да сваля кафявите си очи от Франтони. Все още пазеше самообладание, като на лицето й само пробяга сянка на неувереност.

— Ами ако ти кажа това, което искаш да чуеш?

— Ще вземем бомбата и ще излезем. Оттам ще се качим в колата ми и ще те закарам в службата. Екип за обезвреждане на експлозиви ще вземе устройството, а двамата с теб ще седнем, ще си налеем кафе и ще си поприказваме.

Жената отметна косата си назад и се усмихна.

— Може да си попаднал на правилното устройство — каза тя, възвърнала си увереността, този път по-нахакано — но си се спрял на грешния човек. — Тя допря глава до рамото на Франтони и прошепна в ухото му:

— Аз не съм тази, която ще задейства бомбата.

Той пусна ръката й и я отблъсна от себе си. Огледа лицата на пътниците край багажната лента. Активиращият бомбата трябваше да се намира в радиус не по-голям от двайсет-двайсет и пет метра от чантата.

— Имаш по-малко от минута — продължи червенокосата, застанала зад него. — Едва ли за толкова кратко ще откриеш лицето на човека, когото търсиш.

— Освен ако лицето не дойде само при мен — отвърна той.

— Това може да стане само по един начин, но добрите не постъпват така.

Той се обърна и погледна жената в очите, стиснал пистолета в ръката.

— Аз не съм добър.

Италианецът вдигна оръжието и стреля два пъти в гърдите й. От шоковата вълна тялото й подскочи във въздуха, а ръцете и краката й се разпериха. Тялото й се строполи тежко на пода, от ъгълчетата на устата й се появиха две тънки струйки кръв. Очите й се вгледаха безжизнено в сивия таван. Тя беше мъртва още преди да падне на земята.

Франтони се зае трескаво да оглежда тълпата. Пътниците тутакси се затичаха напосоки, за да се скрият, майки закриваха с телата си деца, по-възрастните веднага се проснаха на пода, закрили с ръце тила си. Франтони грабна чантата и побягна към изхода на терминала. Охраната на летището се затича след него. От всички страни ехтяха викове и изстрели. Той държеше чанта, пълна със силни експлозиви. Полицейските снайперисти, разположени по горните етажи на сградата, бяха застинали и не знаеха какво да предприемат.

А някъде насред целия този хаос един терорист чакаше да натисне червения бутон и да избие стотици невинни хора.