Лоренцо Каркатера
Вълка (19)

17.

Рим, Италия

Раза и един слаб младеж, който се смееше нервно, стояха срещу входа на железопътната гара „Термини“ въпреки обилния дъжд.

— Според теб ще се справи ли? — попита младият мъж, чието име беше Аврим. — По-предната вечер беше толкова развълнуван, че се усъмних дали не се е разколебал.

— Щеше да е глупак, ако не се беше разколебал — отвърна Раза. — И не мисълта за смъртта го разколеба, а дали наистина ще изпратим обещаните пари на семейството му в Пакистан.

— Че защо да се притеснява за това? — попита Аврим.

— Защото понякога аз не изпращам пари на семействата им — отвърна Раза.

Думите му изненадаха Аврим.

— Та нали това е част от свещената клетва — промърмори той. — Нали затова тези мъже склоняват да жертват живота си.

— Те решават да умрат в името на каузата или в името на повече храна и по-добър дом за близките си? — попита Раза. — Един мъченик, истински мъченик, не се интересува от материалните облаги, било то за самия него или за роднините му. Непрекъснато ни натякват тази безсмислица, че да жертваш живота си за пари е акт, достоен за възхищение, нещо свято. Затова и толкова много от мисиите ни се провалят. Изпращаме най-отчаяните, безумните и авантюристите. А трябва да изпращаме най-решителните и вдъхновените от Аллах. Те са хората, които ще ни доведат до победата.

— Един човек може да е вдъхновен от бог и в същото време семейството му да се нуждае от пари — възрази Аврим разпалено. — Бедността не прави един мъченик по-малко мъченик. Дори напротив, тя е движеща сила.

— Ако това наистина е така, значи в случая сме избрали идеалния мъченик за мисията. Той пристигна в лагера за подготовка без пукната пара, нямаше дори сандали на краката си. Ние вложихме месеци в обучението му, в подготовката му за този момент. Моментът, който ще осмисли жалкото му и сиво съществувание и който ще внесе поне малко слава в него. И аз съм този, който му дава тази възможност. И те питам: каква цена ти би дал за подобен ценен дар?

— Не мога да назова цена за живота на един мъченик — отвърна Аврим. — Това трябва да решат самият мъченик и неговото семейство.

Раза кимна и провери колко е часът.

— Остават по-малко от три минути — каза. — Преди нашият агнец да поведе овцете на заколение.

— Паркирал съм от другата страна на парка — отбеляза Аврим. — Оттам по една пряка ще излезем право на Виа Венето. Оттам ще се озовем в покрайнините на града, преди полицията да пристигне тук.

— Ти върви, ако искаш — предложи Раза, вперил поглед в сградата на гарата. И по-специално в перон 15. Чакай ме в колата. След като избухне бомбата, веднага идвам.

— Можеш да я чуеш от колата — отвърна спътникът му. — Ще се вдигне дим, който ще се забелязва от километри.

— Не искам да я чувам или помирисвам. Държа да видя взрива със собствените си очи. После да чуя виковете и да видя паниката. Именно в този миг врагът ни ще разбере какво е да водиш живот, изпълнен със страдания, както нашите семейства живеят. Това искам да видя и затова ще остана тук. Искам да усетя силата на тяхната болка.

— Рискуваш да те разпознаят — предупреди го Аврим.

— Дори се надявам. — Раза се усмихна и направи няколко крачки към главния терминал на гарата.