Лоренцо Каркатера
Вълка (36)

34.

Неапол, Италия

Сантос пресече улицата посред натовареното движение, на път за малкото кафене, зажаднял за горчиво еспресо и за две-три пресни пасти. Имаше време, когато беше във великолепна физическа форма и тренираше всеки ден, тичаше по седем-десет километра и в студ, и в пек, независимо в кой град на земното кълбо се намираше. Но онези дни бяха безвъзвратно отминали. Сега нямаше нещо, което да обича повече от хубавата храна и случайния секс с някоя изискана жена. Тези неща, както и трупането на печалби от инвестиционния му портфейл, които достигаха седемцифрена сума. Той бръкна в джоба на синьото си яке и извади банкнота от двайсет евро. Беше на по-малко от три метра от входа на кафенето, можеше да усети аромата на острата напитка.

Годините на постоянно благоденствие и сигурността, която му даваха животът и работата в Европа, бяха притъпили инстинктите му. В противен случай щеше да забележи черния седан с включен двигател, паркиран пред кафенето. Щеше да види двамата непознати с кожени якета, седнали на една външна маса, които се преструваха, че четат сутрешната преса. Но Сантос направи най-голямата грешка, която човек от неговия занаят можеше да направи — беше започнал да мисли като обикновен човек.

Вратата на седана рязко се отвори и препречи пътя му. Движението така го стресна, че той изпусна банкнотата на тротоара.

— Влизай вътре и го направи непринудено — заповядах му от задната седалка.

Сантос се заинати, надникна вътре.

— Струва ми се доста неудачна идея — рече.

— По-добре ли ще е да умреш на улицата? Ако е така, аз ще си тръгна и ще се намесят онези двамата на масата. Какво решаваш?

Сантос погледна към двамата с кожените якета. Те бяха оставили вестниците на масата.

Пое си дълбоко дъх и седна до мен отзад.

— Вземи си парите и затвори вратата — продължих аз и кимнах към банкнотата на тротоара.

Той се подчини и накрая затвори вратата. Кимнах на шофьора да потегля. Колата се вля в сутрешния трафик.

— Знаеш ли кой съм? — попитах.

— Не изглежда да си дошъл да ми продаваш коли — отвърна Сантос с останки с лек мексикански акцент въпреки прекараните години в Европа.

— Ти търгуваш с оръжие и боеприпаси.

— Добре си осведомен. С това се занимавам. Доставям от тази стока на този, който има пари да си плати.

— В момента не ме интересува кои други терористични организации снабдяваш — казах аз. — Интересува ме само бандата на Раза.

— Те купиха около петдесетина сандъка и платиха за доставката в брой — отвърна Сантос. — Но ти сигурно вече го знаеш, още преди да се кача в колата ти. Но возенето си го бива. Като сложиш на колелата и позлатени в центъра джанти, всички гаджета ще са твои.

— Ще го предложа на моя механик — отвърнах.

— Искаш да спра да му продавам оръжие ли? Затова ли е цялата тази дандания?

Въздъхнах.

— Те не получават оръжието директно от теб. Винаги се намира някой желаещ да им продаде. Но ти прекарваш стоката и помагаш да стигне до тях. И от това печелиш не малко пари.

— Тогава какво искаш?

— Искам да работиш за мен.

Колата се движеше по магистралата, а шофьорът, красив млад мъж на около двайсет и пет с гъста черна коса и смугла кожа, поддържаше стабилно скорост от деветдесет километра в час, следвайки знаците по пътя към Салерно.

— Знаеш ли с кой оръжеен трафикант е работил Раза, преди да започне с теб? — попитах аз.

Сантос поклати глава.

— Мексиканците не обичат да си пъхат носа в канчето на другия. Аз не говоря много и не задавам въпроси, само изпълнявам поръчките.

— Бил е един колумбиец, Карлос Мендоса. В началото е работил с терористите, в това число и с групата на Раза. Плащали му в брой, а и той взимал оръжията евтино. Изглежда е имал връзки в Ирак — един от американските войници, пожелал да припечели нещо, а не само да се завърне жив от войната. Та краденото оръжие се озовавало в ръцете на Раза и другите като него, а дебелите пачки потъвали в джобовете на Мендоса и неговите шефове.

— Струва ми се добра сделка за всички участници — отвърна Сантос.

— Да, била е такава. И е можела да си остане, ако Мендоса е продължил да доставя оръжие, а терористите да му плащат.

— Какво е станало?

— Изглежда, тези, които правят бизнес с терористите — хора като теб и Мендоса — не живеят дълго. Понеже хората като Раза нямат много доверие на бизнес партньорите си, особено ако не споделят каузата им.

— Убили ли са го?

— Да, но не са спрели с него. Очистили всичките — човекът, който се занимавал с транспорта, банкерът му, войникът в Ирак, съпругата на Мендоса и двете му деца. Всички до един били застреляни от упор от близко разстояние. Това е начинът на терористите да ти кажат, че не са доволни от сътрудничеството.

— Доста сурово, да. Но и ние се занимаваме със суров бизнес. И нещастието на колумбиеца за мен се обърна в късмет.

— Колко взимаш от Раза за прекарването на оръжие?

— Терористите плащат по-скъпо за транспорта. Рискът е по-голям, повече очи ги следят, по-големи са дистанциите.

— Тези обяснения ги запази за счетоводителя си. Искам да знам само колко.

— Около 175 000 долара за доставка, ако няма усложнения. — Само оръжие и боеприпаси. Цената се качва, ако се включат експлозиви и други модерни играчки.

— Откога ги захранваш?

— Той се появи преди около година, може би преди четиринайсет месеца. Общо съм направил пет, може би шест доставки. Още една е на път.

— Директно ли преговаряш с него?

— Защо ми задаваш такива въпроси? — попита Сантос. — Накъде биеш? Не мисля, че баровец като теб се е притеснил от скромен бизнесмен като мен. Ако беше така, то срещата ми с теб и предложението да изиграя Раза със сигурност няма да добави повече сигурност за живота ми.

— Ще ти плащам двеста и петдесет хиляди долара на месец. В замяна искам да знам какво ти поръчва Раза да му доставиш, кога и къде ще бъде доставката. Не мога да ти дам гаранции за живота, особено щом си толкова близък с него. А и честно казано, дори и да можех, едва ли бих го сторил. Ако ти видят сметката, ще направя същото предложение на трафиканта, който заеме твоето място.

— Значи искаш от мен да ходя по нагорещени въглени за четвърт милион долара. Да кажем, че номерът мине за една, най-много за две доставки. Той не е глупак. Тъкмо обратното, Раза е хитър като лисица. А ако разбере, че ти снасям информация? С всичките пари, които ще спечеля от теб, ще мога да си позволя красив ковчег и най-добрия погребален оркестър.

— Това е краткосрочна задача — отвърнах. — Ще трябва или аз да направя всичко възможно да е такава, или Раза ще ме изпревари. Но каквото и да стане, ти ще си заминеш с моите и на Раза пари, но ще останеш жив.

— Той не е единственият терорист, с когото работя. Ако се разчуе, че съм бил двоен агент, бизнесът ми ще пресъхне.

— Това си е твой проблем, не мой. Няма да ти е за първи път да играеш двойна игра. Имам предчувствие, че ще намериш начин да излезеш от ситуацията.

— А ако откажа? Тогава какво?

— Аз не съм дошъл да си приказвам с теб, защото съм самотен. Ако откажеш, твоя воля. Шофьорът ми ще те остави пред гарата. Оттам ще се върнеш сам в Неапол.

— Без кръв и насилие?

Поклатих глава.

— Но не мога да ти обещая, че Раза няма да научи за разговора ни и може да се поинтересува за какво е станало дума. Оттам нататък си е ваша работа какво ще правите.

Погледнах през стъклото на колата, към добре поддържаните фермерски земи, тук-там се виждаше по някоя каменна къща.

— Намираме се на десет минути път от Салерно — продължих. — Искам да получа отговора ти докато стигнем.

— Няма нужда от това. Съгласен съм.

Продължих да гледам към селския пейзаж. Фермите отстъпиха пред лозя и работници, които се грижеха за гроздето, оросителна система разпръскваше вода. Тези земи бяха обработвани векове наред, като земеделските работи спираха само когато имаше нашествие на вражески войски. Култивирането на земята, чакането реколтата да узрее и накрая да загине.

— Колата ще спре срещу гарата, от другата страна на улицата — казах. — Багажникът ще бъде отворен. Вътре има раница. Тя е твоя. Твоят първи хонорар е в раницата. Вътре ще намериш и номер, на който да ми се обадиш, когато имаш информация за мен. Запомни номера и изгори листчето. Ако някой друг, освен теб използва този номер и аз разбера за това, нещата няма да свършат добре за теб.

Сантос кимна.

— Трябва ли ти моят номер? — попита.

— Имам го.