Лоренцо Каркатера
Вълка (9)

7.

Ню Йорк, САЩ

Седях на третата редица от пейките в празната църква, с лице към главния олтар, отчасти скрит от сенките, които хвърляха свещите. Същите свещи, които осветяваха ликовете на светците и на Божията майка. Не съм вярващ човек, но понякога имам нужда да се озова в спокойната среда на празната църква. Не се моля, нито се изповядвам. Просто исках да поразмишлявам няколко минути на спокойствие.

Затова пристигнах по-рано за уговорената среща с Владимир Костолов.

Може да ви се стори ненормално да си уговарям среща с Владимир, особено като се има предвид, че шансът да се опитам да го убия е доста голям. Но си имах своите съображения. Първо, по този начин се демонстрира респект. Това днес е така валидно, както е било и в дните на Лъки Лучано в разгара на Сухия режим. Повод за тревога е, ако босът не се появи на срещата. Тогава чакай куршумите скоро.

Също така по този начин исках да си попълня някои празнини в информацията ми за Костолов. Разполагах със списък на негови срещи с терористи и знаех как „придвижва“ парите, но само толкова. Исках да седна и да го погледна в очите, да усетя доколко е склонен да воюва. Което няма как да разбереш само от една папка. Това става само с наблюдение, слушане, но не на онова, което ти казва, а онова, което не ти казва — какъв риск противникът ти е склонен да поеме и докъде може да стигне.

Малко вероятно беше Владимир да е спонсорирал атентата в самолета. Поне привидно за него не бяха обичайни подобен тип акции. Печалбата беше малка, а и хаосът и щетите бяха минимални. Освен това щеше да му е необходимо одобрението на руския мафиотски синдикат, за да организира атака срещу престъпен бос от моя ранг. А доколкото ми беше известно, такава среща не се беше състояла. В противен случай мълвата бързо щеше да се разпространи из подземния свят. Вярно, Владимир никога не се придържаше към правила, но пък от друга страна, едва ли би поел риска да си навлече гнева на руските си шефове на такъв ранен етап от играта. И все пак загубата на съпругата ми и двете ми дъщери ме беше извадила от равновесие. Въпреки че контролирах ситуацията и бях поел ръководството на операцията, в момента не бях в най-добрата си форма. Може би това и целеше руснакът. Макар и фактите да бяха в противоречие с начина, по който той беше действал до момента, не изключвах напълно и такъв вариант.

На свой ред руснакът щеше да се опита да измъкне колкото може повече информация от мен. Целите ни бяха сходни — когато си тръгнем, да знаем повече, отколкото когато сме дошли, в същото време да разкрием колкото се може по-малко на човека отсреща.

С подкрепата си за терористите Владимир беше предизвикал недоволството и гнева на някои от по-старите руски групировки. И въпреки че с готовност приемаха печалбите, които жънеха от хаоса след всеки атентат, те смятаха, че е по-добре да се държат на разстояние от атентаторите и да не се месят много. Ходът на Владимир поставяше руската мафия на едно ниво с терористите — нещо, от което старата гвардия се пазеше като дявол от тамян. Подобен гняв води до враждебност и в крайна сметка до кръвопролитие, особено сега, след като действията му го бяха изправили срещу световния престъпен синдикат. Ако той беше под пара, аз можех да използвам това като предимство.

— Има нещо особено в италианците и техните църкви — изрече Владимир. — Винаги съм се чудел какво е.

— Църквата е нашият първи и последен пристан — отвърнах аз, вперил поглед към олтара. — Започваме с кръщене и свършваме с погребение. Пълен кръговрат.

— Думи на един истински вярващ. — Той седна на пейката до мен.

— Също е подходящо място за срещи, можеш да чуеш какво мисли твой приятел — добавих.

— Знам за срещата на синдиката — каза Владимир и също се загледа в олтара. — С плана ти няма да излезе нищо. Другите ще го разберат първи. Но накрая и ти ще стигнеш до същия извод.

— Съмнявам се. През всичките години на всичките тези срещи на синдиката ние никога не стигаме до един извод.

— Прекалено голяма хапка сме за теб и за другите банди. Само моите хора са два милиона. А мексиканците? Още половин милион. А терористите, дори самите те не знаят точно колко са. Няма да можете да понесете такива загуби.

Обърнах се към него.

— Аз няма да ви избия всичките. Само тези, които искат да умрат.

Владимир кимна и се завъртя с цялото си тяло към мен.

— Как те наричаха? „Вълка“? Дразни ли те това?

— Не.

— Този прякор напълно ти приляга — каза руснакът. — Дебнеш врага, искаш да разбереш как мисли той, как се държи, как маневрира. И щом се сдобиеш с цялата ти необходима информация… Само че, разбира се, в сегашната ситуация дори и всесилният Вълк ще се изправи срещу твърде много овце.

— Какво искаш? — попитах го.

— Нищо не искам. Дойдох, за да предложа да дам. Двайсет процента от печалбата. Ти и останалите ще трябва само да не се месите. Да ни оставите да свършим цялата работа. А в края на месеца ще си получавате тлъстия чек. Как ще си разделите парите, които ще ти давам, оставям на теб да решиш. Но по този начин ще имаш печалба, а не загуба. Няма да се наложи да водиш война, в която не можеш да победиш. Освен това ти гарантирам и още едно нещо.

— Какво?

— Със сина ти няма да се случи нищо. Достатъчно загуби понесе. Никоя битка не си струва да се лишиш от онези, които обичаш.

При споменаването на сина ми нещо в мен се пречупи. Погледнах отново към олтара, след което към Владимир.

— Не ти искам двайсетте процента. Не искам и трийсетте, които щеше да ми предложиш, ако се бях изсмял на офертата ти. Не искам нищо. Не аз започнах тази война. Но аз ще съм този, който ще я завърши. Давам ти думата си.

— Твоите партньори може да не споделят ентусиазма ти. Трябва да им кажеш за моята оферта.

— Вече им е казано. Твоите хора са се обърнали към тях още преди да си уговорим тази среща.

Владимир се усмихна.

— И те съгласиха ли се с моето предложение?

— Дори и да бяха, аз пак щях да дойда тук.

Изгледах изпитателно Владимир няколко секунди, след което станах и си тръгнах. Направих няколко крачки и се спрях.

— Знаеш ли какво ме възхищава във вълците? — попитах, а гласът ми отекна в празната църква.

— Не, какво?

— Когато вълкът дебне плячката, за да й се нахвърли, той избира първо най-слабото животно — отвърнах аз. — И така едно след друго. Оставя най-силното животно за края, когато останат само двамата. И тогава влиза в схватка.

На Владимир му се стори забавно.

— И винаги ли побеждава?

— Не, но ако усети, че малките му са в опасност, ще се бие до последния си дъх.

Останах така за миг-два с ръце в джобовете, след което се обърнах и излязох навън, на топлия и влажен въздух, огрян от ярката дневна светлина.