Лоренцо Каркатера
Вълка (51)

49.

Рим, Италия

 

Двамата с Анджела вървяхме сред тълпата, събрала се на Испанските стълби. Брунело и Манцо ни следваха.

— Знаеш ли, че тези стъпала не са собственост на италианската държава? — попита ме Анджела.

— Не, госпожо професор, не знам.

— Стъпалата са собственост на Франция. Дори римляните плащат малка такса всяка година на Париж.

— Сигурен съм, че има логично обяснение защо не са били кръстени „Френските стълби“.

— Логично? В Италия? — Тя посочи вляво към една дълга редица от бутикови магазини за дрехи и двуетажна къща, превърната в музей. В тази къща преди два века е живял лорд Байрон. — Едно от двете испански посолства се намира на този площад.

— А испанските посолства са две, защото…

— В Рим всяка държава има две посолства — обясни Анджела. — Едното е пред италианската държава, а другото е пред Ватикана.

— От теб ще излезе страхотен екскурзовод — казах аз, след като минахме по стъпалата, после подминахме фонтана Бернини и прекосихме площада.

— Като говорим за туризъм и обиколки, ти къде си ме повел? — попита тя.

— На обиколка с електрическа кола за голф. Най-добрият начин да разгледаш града. Шофьорът ще ни преведе през онези тесни странични улички, по които е трудно да се върви, а повечето коли не могат да минат през тях. Поисках две коли. Ще ни чакат ето там до книжарницата.

— Ами главните улици? Разрешено ли е такива коли да се движат по тях?

— Лесна работа. Те могат да развият скорост двайсет и пет километра в час и могат да изминат с едно зареждане около сто и петдесет километра. Така ще можем да си поговорим на спокойствие.

— Някакъв проблем ли има? — попита Анджела.

— Винаги има някакъв проблем.

 

 

С Анджела седяхме на задната седалка на белия електромобил за голф, докато шофьорът си проправяше път покрай тълпата, заобиколила фонтана Треви. Бяхме в първата кола, а Брунело и Манцо се возеха във втората, някъде зад нас.

Шофьорът ни попита:

— Пълна обиколка ли искате или се опитвате да останете насаме?

— По малко и от двете — отвърнах. — Засега само си гледай пътя.

— Искате панорамна обиколка или искате да се, ъъъ, погушкате?

— Английският ти е доста добър — казах му аз.

— За бивш жител на Бруклин ли? — Шофьорът отново се обърна към нас.

— Със семейството ли дойде или сам? — попитах.

— Ожених се за италианка. Истинска италианка, като твоята. Ако се влюбиш в италианска жена, бъди готов да живееш в Италия.

Усмихнах се.

— Изглежда, при теб е подействало.

— Няма от какво да се оплача, амико мио. Тя е добра жена, децата са страхотни, а и тази работа е достатъчно сигурна и ми дава покрив и храни всяка вечер.

— Внимавай, отпред има нисък свод — предупредих го. — Умно, единственият ти разход са акумулаторните батерии на тези чудесии. Доста са скъпички.

— Виждал ли си папамобила? Онзи, с който развеждат папата два-три пъти в годината?

— Да, какво за него?

— Акумулаторът на папамобила трябва да се сменя на всеки три месеца, без значение дали е изминал един километър или хиляда.

— Защо? — попита Анджела.

— Кой знае? — Шофьорът сви рамене. — Но на мен ми върши страхотна работа. Имам приятел във Ватикана и той запазва сменените акумулатори и ги продава по сто евро парчето. Просто, нали?

Спогледахме се с Анджела.

— Във Ватикана вършат повече далавери от нас — пошегува се тя.

Тълпата се разтвори, за да ни пусне да минем. Много от хората махаха или сочеха с ръце. Обиколките с електромобили още бяха новост, на по-малко от година, но италианците изглежда ги приемаха много охотно.

— Какво мислиш? — попитах аз.

— Забавна идея, но, разбира се, ако трябва да избягаме бързо, с нас е свършено.

— Винаги можем да скочим в движение и да тичаме.

— Хубаво е да чуя, че имаш резервен план — отвърна тя и се загледа в магазините.

— Ти се съгласи неохотно и не мога да те виня за това. Но се радвам, че си на моя страна.

— Решението ми беше продиктувано от бизнес съображения — отговори Анджела и се обърна към мен. — Но също така и от лични.

— Оттук мога да поема аз. Бърк и неговият екип са на път за Флоренция. Те ще се оправят с тангата там. С Ватикана ще се заема сам.

— А аз да се връщам в Неапол, така ли? — попита Анджела.

— Вече изгубих един приятел и голяма част от семейството си още преди да е започнало всичко. Не съм готов да изгубя още един човек, който не ми е безразличен.

— Оценявам загрижеността ти, Енцо, мио, но когато реших да се присъединя към теб в тази битка, не мислех да съм ти само поддръжка. Трябва да съблюдавам интересите и на моята организация, а тези негодници са не по-малка заплаха и за нас.

Дясната седалка беше тясна и ние се бяхме притиснали един в друг. Не бях се озовавал толкова близо до нея от тийнейджърските ни години. Затворих очи и позволих на приятните спомени от миналото да стоплят душата ми. В тези кратки мигове забравих, че до мен седи бос на мафията, и погледнах към жената, която винаги бях обичал и с която винаги се чувствах сигурно и спокойно.

— Това е началото на дълга война — казах аз. — Не можем да си позволим да губим с лека ръка най-добрите си хора. Мисля, че трябва да се върнеш в Неапол.

— Никога не съм се оттегляла от битка и нямам намерение сега да го правя.

— Ако нещо се случи с мен, ти ще трябва да продължиш да воюваш сама. Това е решение, продиктувано от бизнес съображения.

— Двамата заедно стигнахме дотук, Енцо. И заедно ще изминем пътя докрай или заедно ще паднем в боя.

— Никой не ме нарича Енцо.

— Никой, освен мен — отвърна тя и се усмихна.

— Не искам да те загубя — казах и погледнах към шофьора, който караше по Виа Венето.

— Тогава недей, защото в противен случай баща ми ще те гони от една държава в друга.

— Мога да си представя.

Анджела се обърна към Пиаца Навона.

— Прав беше, че не се ожени за мен — добави. — Времето не беше подходящо. В началото се ядосах.

И това е естествено. Но ти направи правилния избор. И излезе късметлия. Срещна любовта на живота си. Съжалявам, че я изгуби.

— И сега?

— Сега? Сега да водим война.

Тогава изрекох думите, които отдавна бяха на сърцето ми, но за които никога досега не бях помислял съзнателно:

— Ти и аз, Анджи, нашата история е пълна с неподходящи моменти.

— Познаваме се отдавна — прошепна тя. — Чувстваме се комфортно в присъствието един на друг. Може би не трябва да си въобразяваме, да бъркаме този комфорт е нещо друго.

Нещо в мен се преобърна.

— Имаш право — отвърнах.

Анджела се наведе напред и потупа шофьора по рамото.

— Колко време продължават тези обиколки? — попита.

— Колкото поискате — отвърна весело шофьорът и насочи колата към Пантеона. — Четирийсет и пет минути, седем часа — ваша воля!

— Тогава спри на следващия завой.

— Къде отиваш? — попитах я.

— Да се поразходя — отвърна Анджела. — Не се притеснявай. Няма да съм сама. Брунело и Манцо няма да ме изпускат от поглед.

Колата бавно спря. Анджела се наведе към мен, целуна ме по бузата и дръпна ръката си. После слезе от колата и тръгна пеш към Пантеона. Брунело и Манцо я последваха на известно разстояние.

Аз останах да седя в онази глупава електрическа кола и я съпроводих с поглед, докато се скри в тълпата.