Лоренцо Каркатера
Вълка (29)

27.

Неапол, Италия

 

Ресторантът в сърцето на Форчела беше пълен наполовина с вечерящи клиенти. Четиримата млади мъже, седнали на маса в ъгъла, се наслаждаваха на изисканата храна и пиеха скъпо червено вино. Докато виното се лееше, те ставаха все по-шумни, като веднъж дори се закачиха с певицата — жена на средна възраст в прилепнала рокля, която изпълняваше неаполитански балади от малката сцена до бара, на метър и нещо от тесния вход на заведението.

Други двама мъже седяха на бара и мълчаливо пиеха „Ферне Бранка“ с лед и лимон. По-високият и по-младият от тях, Луиджи Манцо, беше на не повече от трийсет и пет, член на Камора от тийнейджърската си възраст. През този период беше работил като куриер, като шофьор на дон Виторио Джанети и като събирач на дългове, докато не се беше издигнал на сегашния си пост като един от най-доверените бойци на Стрега. В свободното си време Манцо колекционираше стари автомобили „Фиат“ и портрети от улиците на един от най-опасните и бедни градове в Европа. Той беше стегнат, строен, не се палеше лесно, но действаше светкавично. Мъжът до него беше по-възрастен и по-спокоен, но не по-малко опасен. Казваше се Бартоло Винопиано, но местните го знаеха повече като „Брунело“, понеже той беше собственик на лозе в северната част на страната, където се произвеждаше любимото му вино.

Манцо хвърли поглед към големия стенен часовник над бара.

— Заключи външната врата — нареди той на Брунело. — Не ни трябват други посетители. Нека сервитьорите да кажат на клиентите, че заведението затваря и да ги подканят да си вървят. Да го направят, без да привличат вниманието.

— На всички маси ли? — попита Брунело и направи знак на главния сервитьор.

— На всички без една.

— И какво ще правим с нея?

— Ще предложим да ги почерпим по един дижестиф. И ще оставим бутилката.

— Вече се питах кога тя ще направи ход. Поне ще ги изчакаме да свършат с вечерята.

— Тя е най-добра по това време — каза Манцо. — Точно след края на вечерята.

За петнайсет минути ресторантът се опразни. Клиентите си тръгваха на равни интервали от време и това не предизвика никакво подозрение. Четиримата на ъгловата маса продължаваха да пият и да разказват истории и не обръщаха никакво внимание на напускащите клиенти. Явно бяха по-млади отколкото изглеждаха, но брадите на трима от тях и рядката четина на четвъртия — този с най-бурен смях и най-тънък гласец — ги състаряваха. Дрехите също ги издаваха — маркови дънки и тениски с дълъг ръкав, обувки тип „кубинки“ със силно износени подметки. Те почти не обърнаха внимание на сервитьора, когато той постави на масата им четири изстудени чаши и бутилка „Лимончело“.

— Комплимент от заведението — каза сервитьорът.

— Кажи на персонала да си върви — каза Манцо на Брунело. — Тя иска да е сама с тях.

— Не се ли притесняваш, че ако се почувстват притиснати, ще извадят пистолети?

— Те не ходят въоръжени с пистолети. Те са от онези, които се препасват с бомби и се самовзривяват. Само това знаят и могат. Но тази вечер са без бомбените препаски.

Брунело улови погледа на главния сервитьор и му направи знак да си върви заедно с кухненския персонал. Сервитьорът кимна и влезе през двойната дървена врата в относително тихата и спокойна кухня на заведението.

— Направи кана с кафе — нареди Манцо. — Донеси я с голяма чаша и я остави на масата вляво от тях. После седни в другия край на ресторанта и не изпускай и четиримата от очи.

— Ти ще бъдеш ли тук?

— Ще бъда там, където съм й необходим — отвърна Манцо.

Брунело тръгна към дъното на ресторанта, но по средата се обърна отново към Манцо:

— Все забравям как обичаше тя кафето?

Манцо се усмихна.

— Гъсто и горчиво. Също като теб.

 

 

Анджела Джанети се приближи до масата и се усмихна на четиримата мъже, които продължаваха да разговарят и да пият. Бутилката „Лимончело“ беше празна и голямото количество изпит алкохол си казваше думата. Гласовете им бяха дрезгави, думите им завалени.

— Надявам се вечерята да ви е харесала — каза тя.

Те се обърнаха към нея и се ухилиха.

— Искаш да танцуваме ли? — попита я единият от тях.

— Не и по твоя начин — отвърна Анджела.

— А може и да ни покажеш нещо повече, освен танци — включи се най-възрастният от тях, като избърса устата си с опакото на дланта. — Уверявам те, много ще ни зарадваш.

— Ако тази вечер някой ще се забавлява, това ще съм аз.

— Коя си ти, бе? — попита я този с рядката брада.

— Собственичката на ресторанта, в който се намирате — отвърна Анджела и хвърли бърз поглед към Брунело. — В моя квартал, в града, който е под мой контрол.

Четиримата грубо се изхилиха.

— Да не би да мислиш, че ще ни уплашиш? — попита я единият.

— Би трябвало. Ако имате поне малко ум.

— Боя се, че ще те разочаровам — отвърна най-големият. — Там, откъдето идваме ние, не се боим от никого, особено от жена.

— Което е грешка. — Тънкото острие се плъзна незабелязано по десния ръкав на Анджела. Тя стисна здраво черната дръжка и се приближи още до масата, като застана между двама от мъжете, все още с усмивка на лицето. — Някой от вас въоръжен ли е?

— За глупаци ли си ни мислиш? Защо трябва да отговаряме? — реагира един от четиримата.

Тя реагира светкавично. Вдигна главата на мъжа най-близо до нея и прокара острието по гърлото му. После го пусна да се просне върху масата, като в същото време бялата покривка почервеня от кръвта му.

Тя застана зад умиращия, без да изпуска от очи останалите трима, които бяха застинали по местата си. В този миг куршумът, изстрелян от пистолета на Брунело, направи дупка в окото на младежа с рядката брада и го уби на място.

Манцо застана зад останалите двама, а Брунело остана на мястото си на съседната маса. Анджела заобиколи убитите, приковала очи към живите. Тя се приближи към тях уверено и спокойно.

— Както виждате, между моята група и вашите има известна прилика — каза. — Ние не се боим да пролеем кръв, за да получим отговори на дадени въпроси.

— Ти не зададе никакви въпроси — успя да отговори единият. — Само говореше за вечерята.

— Ето сега ще ти задам. Вие сте членове на клетката на Раза. По улиците усилено се говори за атентати тук, в Неапол, и някъде другаде в Италия, които ще се случат в следващите няколко дена. Искам да ми кажете кога ще бъдат извършени тези атентати.

— И да ти кажем, и да не ти кажем, ти пак ще ни убиеш — отвърна по-дръзкият от двамата. — Защо тогава да ти вярваме?

— Защото съществуват много начини един човек да умре. Бързо като двамата ви другари. Но може и по друг начин. От вас зависи.

— Ние не сме високопоставени членове в групата ни — каза другият. Той беше млад и много уплашен. — Разполагаме със съвсем оскъдна информация, която няма да ти е от полза.

— Това ще реша аз — отвърна Анджела. — Когато ми кажете какво знаете.

По-младият хвърли крадешком поглед към другаря си.

— Нямаме избор — рече. — Разкажи й.

— Няма да кажа нищо на тази италианска кучка! — озъби се онзи. — Нито ти ще разкриеш каквото и да било, пъзльо!

Анджела погледна към Манцо и кимна. Той омота тънко въже-гарота около врата на опърничавия и подпря коляно върху дървената облегалка на стола. Мъжът вдигна ръце в плах опит да предотврати неизбежното, краката му затрепериха, от устата му излезе пяна. Манцо беше твърде силен и як, за да може жертвата му да се отърве от него, уменията му надминаваха многократно тези на терориста. Бяха нужни не повече от двайсет секунди, за да изстиска и последните капки живот от нещастника, който само преди броени минути се беше наслаждавал на изисканата италианска храна.

Анджела изчака мъжът да се свлече на стола, след което Манцо прибра гаротата в джоба на якето си. Тя погледна единствения останал жив терорист.

— Сега ще ти е по-лесно да говориш — каза.

Младежът огледа трите трупа около него. Ръцете му се разтрепериха, лицето му се изкриви от паника. Очите му се напълниха със сълзи, повече от страх, отколкото от съжаление към мъртвите му другари.

Анджела се обърна към Манцо:

— Донеси му чаша вода и нещо по-силно за пиене.

Манцо отиде до бара, а тя остана при терориста.

— Ще ме убиете ли, дори и ако ви кажа всичко, което знам? — попита той.

Манцо постави две чаши пред уплашения младеж.

— Пий — нареди Анджела. — Сега не мисли за смъртта. Само ми кажи какво знаеш.

Младежът пресуши чашата с вода на един дъх.

— Никога не ни казват подробности — започна той и с трепереща ръка остави празната чаша на масата. — Дори не знаем коя е мишената до самия ден на атаката. Най-много да разберем предната вечер, ако бомбата трябва да избухне на сутринта.

— А какво ви казват?

— Много малко. Предимно слухове.

— Например?

— В момента много се говори за културни паметници. Според някои се има предвид църква или може би музей. В комплекса имаше няколко книги за изкуството. Дадоха ни ги да ги прочетем. Повечето от тях са албуми с репродукции, има и биографии.

— На кои художници?

— Повечето са от Ренесанса. Раза прекарва доста време в музеи и църкви. Той е обсебен от творците на изкуството не по-малко отколкото от мисията.

— Конкретно от някои творци ли?

— Често споменава Микеланджело. Освен това боготвори Караваджо. Чувал съм, че самият той намира много прилики между неговия живот и живота на Караваджо. Смята се за голям художник и когато рисува, копира Караваджо.

— Защо дойдохте в Неапол?

— Пак казвам, не ни дават много информация, освен тази къде ще избухне бомбата и къде да застанем, и да чакаме заповеди. Пристигнахме преди два дена и това ни беше първата вечер извън конспиративната квартира.

— Ти и приятелите ти празнувахте — отбеляза Анджела. — Не ми прилича на обикновено вечерно излизане. Поправи ме, ако греша.

Младежът посегна към чашата с вино, която му донесе Манцо.

Анджела се приближи и хвана ръката му.

— Сега говори, после ще пиеш.

— Не разбирам — отвърна мъжът, макар че по внезапната промяна в жестовете му пролича, че съзнава цялата сериозност на ситуацията, в която се намира.

— Сега ще ти се изясни. Къде трябваше да отидете ти и приятелите ти утре сутринта? — зададе въпрос тя.

Младежът си пое дълбоко дъх, поколеба се, без да може да овладее треперенето на тялото си, сякаш стоеше на улицата през зимата, а не в топлия ресторант.

— В пристанището на Маргелина — отвърна.

— Къде в пристанището?

— Гишето за билети. Там трябваше да ни чака човек с четири пътни чанти и четири билета. По един за всеки от нас.

— И после? — попита Анджела, макар и да се досещаше за отговора.

— Всеки от нас трябваше да се качи на различен кораб за островите и за Соренто.

— Какво щеше да има в чантите?

Младежът затвори очи и кимна.

— По това време на годината, сутринта, началото на уикенда — тези кораби ще са пълни с хора — изрече тя. — А ти и приятелите ти бяхте готови да ги избиете всичките, включително да убиете и себе си.

Младежът не отговори нищо. Само посрещна мълчаливо гневния поглед на Стрега. Тя пусна ръката му и се отдръпна крачка назад.

— Утре ще се срещнеш с мъжа с чантите — нареди му. — Ще му кажеш, че приятелите ти закъсняват, но ще гледаш да си убедителен. Ясно?

Младежът кимна.

— Казаха ли ви след колко време ще избухнат бомбите в чантите?

— След трийсет минути. Искаха корабите да се напълнят с хора и да излязат в морето. Също така искаха да се подсигурят, понеже корабите никога не отплават от пристанището по график.

Анджела погледна Брунело, който само кимна, отиде до вратата на заведението, извади мобилния си телефон и излезе навън, като заключи отново след себе си. Тя отново се обърна към младежа:

— Четиримата в една стая ли се настанихте?

— Да.

— И с вас нямаше никой друг?

— Никой.

— Собственикът на квартирата замесен ли е?

— Не. Само ние четиримата. С никого не сме говорили.

— Ще останеш тази нощ тук. В мазето има легло. Ще оставя двама от хората ми, за да сме сигурни, че няма да се успиш.

— Какво ще стане утре сутринта?

— Ще умреш — отвърна Анджела. — Точно както го беше планирал.