Лоренцо Каркатера
Вълка (4)

2.

Цюрих, Швейцария

Той беше станал рано. Въздухът беше натежал от влагата, а слънцето още не беше изгряло. Беше една от любимите му сутрини — от онези, които му напомняха за детството в малкото руско градче, толкова малко, че го нямаше на географските карти. В онези сутрини, преди местният стоманолеярен завод да отвори вратите си и да закрие небето с гъстия пушек и сажди, той заставаше бос навън и гледаше през прозореца природата, заобикаляща малката им двустайна колиба, в която живееха той, родителите му и четиримата му братя и сестри. Двамата от братята му вече бяха спрели да ходят на училище и бяха поели по единствения път, който градът предлагаше на младежите — дванайсетчасови смени до леярските пещи.

Но младият Владимир Костолов по-скоро би умрял, отколкото да изтърпи и един ден работа в тази адска горещина. Собственикът на завода живееше в голяма къща на километри оттам и изобщо не виждаше каква тежка дан даваха мъжете, веднъж прекрачили вратите на адските пещи. Бащата на Владимир беше един от тези мъже. След смъртта му Владимир се закле да не бъде като него. Щеше да обърне гръб на този град и на завода и да се препитава по друг начин.

Съдбата го отведе в Москва, когато до дванайсетия му рожден ден оставаше един месец. Изпратиха го да живее при братовчеда на майка му и той с въодушевление очакваше срещата си с големия град. Надяваше се да облекчи кашлицата и проблемите с белия дроб, които имаше по рождение. До този момент не беше виждал братовчед си Александър — едва на седемнайсет години, той живееше от две години сам, след като баща му беше починал. Докато Владимир беше слаб и крехък, Александър имаше мускулесто и жилаво тяло, понеже редовно тичаше по улиците на работническия квартала, на фона на извисяващите се в утринната мъгла очертания на московския Кремъл. Александър сам беше предложил Владимир да живее при него и беше убедил леля си, че ще й го върне здрав. И че може би дори ще излезе нещо от него.

В интерес на истината, лечението на Владимир и просперитетът му в живота бяха най-малката грижа на Александър Заверко. Александър се занимаваше с намиране и вербуване на нови бойци за руската Червена мафия. Александър вече се беше доказал като ценен кадър за босовете на бандата на Милченко, която само в този малък квартал наброяваше над двайсет души. Александър беше опитен крадец на коли, обучаван от баща си, който по професия беше автомеханик. Можеше да запали кола с голи ръце, да я закара в някой таен гараж и да извади двигателя от нея за по-малко от два часа. За тази работа му плащаха четири долара за всяка кола. Често успяваше да открадне четири коли на ден, работейки в зимните московски нощи.

Александър също си беше спечелил татуировка на черен кинжал — първата от многобройните поредици, надяваше се той. Това стана на шестнайсетия му рожден ден, когато застреля пенсиониран офицер от КГБ, който беше станал рекетьор на Червената мафия и който беше прибрал повече, отколкото му се полагаше от парите, получени от продажбата на наркотици в квартала. След екзекуцията разрешиха на Александър да запази пистолета за себе си. Както и всички пари, които намери в джобовете на мъртвеца. На мафията й хареса как Александър подходи към задачата и си свърши работата — хладнокръвно и методично. Оттогава даваха благословията и одобрението винаги когато той ги помолеше да привлече към организацията някой млад боец.

— Животът тук е по-различен от този на село — каза Александър на Владимир и метна пътната чанта на момчето върху малкото легло в задната част на оскъдно обзаведения апартамент.

— По-лошо няма да стане — отвърна Владимир и огледа новия си дом.

— Чака ни работа за вършене — продължи Александър. — И пари за печелене. От теб зависи дали ще печелиш добре.

— Готов съм на всичко, само да не е заводът — отговори Владимир. — По-скоро бих убил човек.

Александър кимна замислено.

— Може и да се наложи.

Две седмици по-късно Владимир се върна в родния си град заедно с Александър. Кашлицата му не беше преминала, нито здравето му се беше подобрило, но за това време Александър го беше представил на по-старите членове в бандата и му бяха обяснили какво ще се очаква от него да прави, ако реши да се върне и да встъпи в техните редици. Шефът на мафията беше висок мъжага, чието тяло беше покрито с татуировки, в най-добрите традиции на подземния свят. Биографията на този човек можеше да бъде прочетена като на книга по изображенията на кожата му. Той изгледа продължително Владимир с черните си очи. Черната брада не можеше да прикрие студеното безразличие, което босът изпитваше към момчето. Той подари на Владимир малокалибрен пистолет и свити на ролка банкноти.

— Това е за теб. Прави с тях каквото поискаш — каза му босът. — Ако откажеш да се върнеш при нас, ще се разделим като приятели. Но ако се върнеш, винаги ще намерим място за теб. Ще бъдеш един от нас, член на бандата до смъртта ти. Ясен ли съм?

— Кога най-рано мога да се върна? — беше реакцията на Владимир.

Брадатият само сви рамене.

Владимир прибра пистолета в джоба на якето.

— Няма да се бавя — каза.

Владимир остави чашата с кафе на подноса и се вгледа в десетината фотографии, подредени в редица върху стъклената масичка. Спомените се извиха във въздуха подобно на дим. По онова време той беше момче и още не беше започнал да се изкачва по стръмния път към върха. Такова яростно и безскрупулно изкачване, каквото караше дори и най-закоравелите руски гангстери да треперят от страх. Не знаеше и не можеше да преброи колко души беше погубил, но можеше да преброи колко милиона беше спечелил от престъпния си бизнес. Отдавна не му правеха впечатление огромните имения, къщи, вили, апартаменти, пръснати из цяла Европа и Съединените щати. Не обръщаше внимание на скъпите коли, ослепителните жени и охолния живот, който можеше да си позволи.

Достигнал трийсет и седем годишна възраст, през последните седем години Владимир имаше славата и авторитета на неоспорим лидер на руската мафия. Кльощавото момче, което изпитваше затруднения дори като дишаше, се беше превърнало в един от силните на деня, могъщ играч с връзки във властта, който решаваше съдбите на хиляди хора. В процеса на изкачването му към трона той беше създал и внушително бизнес портфолио. Владимир беше първият, който създаде верига от фалшиви медицински лаборатории и клиники из цяла Европа, като ги използва за печеливши застрахователни измами. От тези схеми организацията му печелеше около един милиард долара годишно. Чрез мрежа от подставени лица Владимир притежаваше няколко частни охранителни фирми, които се занимаваха с монтаж на електронни алармени системи в домовете на бизнесмени милионери. Така можеше да види какви ценности държат в домовете си и да подаде информация на неговите банди да извършат обира в конкретната къща, когато обитателите й са извън града.

Но най-печелившият му бизнес беше търговията с наркотици.

Беше създал успешно партньорство с три от мексиканските наркокартели. Тези партньорски отношения позволяваха на Владимир да използва най-големите контрабандни канали и коридори и да придвижва по тях кокаин и хероин със скорост един милион долара в час.

Но в този ден, в тази ранна сутрин, на фона на проблясващите планински върхове на швейцарските Алпи, които бяха толкова близо, че човек сякаш можеше да ги докосне с пръст, вниманието му беше съсредоточено само в едно нещо.

Владимир „Набивача на кол“ Костолов беше готов да започне следващия етап от плана си — план, който беше разработвал и обмислял повече от десет години.

Планът, който щеше да постави на колене силни държави и да внесе смут и хаос във финансовите им институции.

Планът, който щеше да разтърси и да извади от равновесие държавните глави и да ги принуди към отчаяни действия.

Планът, който щеше да доведе до хаос, смърт, масово объркване и отчаяние.

Планът, който щеше да доведе света до ръба на унищожението.

Владимир се облегна назад и погледна към братовчед си Александър Заверко, който излезе на верандата, тътрейки крака. Костеливите му пръсти със сетни сили стискаха голяма чаша с горещо кафе. Александър беше с пет години по-голям от Владимир, един от най-доверените му хора и единственият му истински приятел. Заедно се бяха издигнали в престъпната йерархия. За съжаление преди по-малко от година Александър се разболя от тежка форма на рак на белите дробове, въпреки че нито пушеше, нито пиеше. Според прогнозите на лекарите братовчед му щеше да е късметлия, ако преживее лятото. Владимир обаче се съмняваше, че Александър ще изкара толкова дълго.

Александър хвърли поглед към фотографиите на масичката.

— Избра ли подходящ човек? — попита с тих и немощен глас.

Владимир се протегна и му посочи една от фотографиите. На нея беше заснет млад мъж, който се казваше Али бен Башир.

— Този е много подходящ. За съжаление той предпочете да умре като мъченик-камикадзе, а не да бъде водач.

Братовчед му погледна снимката и кимна.

— Атентатът във Флоренция. Доста впечатляващо.

Владимир взе друга фотография.

— Този също има потенциал. Казва се Раза.

— Защо пък точно той?

— Защото хем е образован, хем е умен и хитър. Има много причини за гнева му и това само налива още масло в огъня, засилва страстта му към разрушение. Амбициозен е и е жаден за власт.

— Но това означава, че е неблагонадежден — отвърна Александър.

— Всички са неблагонадеждни. Но този има различна мотивация. Бил е студент по изкуствознание и на някакъв етап дори е приел културата, която сега ненавижда.

— Какво го е накарало да промени нагласата си?

— Няколко европейски университета са отказали да го приемат, повечето от тях в Италия. Изглежда, неговите творби са им се сторили посредствени. Раза се е смятал за талантлив художник и скулптор, но деканите и ректорите са били на друго мнение. Като се погледнел в огледалото, той виждал Микеланджело. Университетските ръководства обаче виждали само посредствен творец, при това с мургава кожа.

— И той обръща гръб на своя свят, за да…

— Светът, в който е искал да бъде пълноправен гражданин, му обръща гръб. На практика в единия свят е бил критикуван, в другия постоянно са му се присмивали и подигравали — двете основни съставки за създаването на един терорист.

— Добър ли е в занаята?

— В по-малки акции е показал добри резултати — отвърна. — Гради положителна репутация, тъй като той се прицелва във все по-значими и високопоставени мишени.

— Ще бъде ли послушен?

— Не можем да очакваме от никого от тях, особено от по-добрите, да следват заповедите ни. От което следва, че да им даваме каквито и да било заповеди е само загуба на време. Раза ще иска да получи от парите ни, а ние ще искаме от него да убива и да разрушава. Звучи ми като взаимноизгодна сделка.

— Де да можех да доживея, за да видя осъществяването на плана с очите си.

— И на мен ми се иска същото, братовчеде — отвърна Владимир. — Но ти обещавам, че ще направя всичко да осъществя мечтата ни, когато теб вече няма да те има.