Лоренцо Каркатера
Вълка (49)

47.

Флоренция, Италия

Раза и Аврим стояха от другата страна на улицата, пред Галерията. Наблюдаваха дългите опашки от студенти, туристи и местни пред входа на сградата. Опашката завиваше зад ъгъла, но никой от чакащите не се оплакваше. Повечето от тях или бяха заети с оживени разговори, или четяха за творбите, изложени в Галерията, които се намираха вече съвсем близо до тях.

— Всеки ден е така — отбеляза Раза и се усмихна.

— Охраната на входа пуска определен брой хора — отвърна Аврим. — Изчакват колегите им от изхода да им кажат колко са пуснали и те пускат толкова да влязат.

— Не се задълбочавай много в броя на жертвите. Уверявам те, че взривът ще е достатъчно силен да унищожи статуята на Давид и да причини достатъчно вреди извън сградата. Мнозина ще умрат.

Аврим хвърли поглед към въоръжените пазачи пред входа на галерията.

— Охраната има визуален контакт с всеки от опашката — отбеляза. — Обучени са да откриват такива като мен в тълпата. Може дори охраната само да изглежда отслабена, но в действителност не е. Никой не е извършвал атентат тук и сигурно за това има причина.

— Опити за атентати са правени навсякъде. — Раза се беше облегнал на дебелата дървена врата на една пететажна жилищна сграда. — Ние научаваме само за успешните. Провалите са на аматьори, хора, на които им липсват уменията, необходими да извършат толкова сложна задача. Те влизат с експлозиви, предназначени да нанесат поражения, но не да унищожат. Когато наближи часът на истината, те изпадат в паника. Дори и най-неопитният пазач може да разпознае такъв атентатор в тълпата. Но бъди спокоен, приятелю. Ти няма да се провалиш. Аз не бих те избрал за такава важна мисия, ако не вярвах в теб.

— Не съм страхливец, Раза — отвърна Аврим и избърса челото си с ръкава на бялата си риза. — Но нямаше да съм искрен, ако отрека, че се страхувам за тази мисия.

— Ти си най-смелият човек, когото познавам. Дори, честно казано, твоята смелост ме вдъхнови.

— Как точно?

— Докато ти ще си тук, във Флоренция, вършейки свещеното дело, аз ще сторя същото, но във Ватикана. Заедно с теб ще жертваме живота си за едно по-добро бъдеще. И заради постъпката си ще бъдем запомнени за вечни времена.

— Другите знаят ли за това?

— Ти си единственият, на когото доверявам тази информация. Не мога да рискувам някой друг от групата да узнае. Поне докато планът не навлезе във фаза, в която вече ще е късно да се предотврати замисълът ми. Дори руснакът не знае.

Аврим го погледна с възхищение. Беше имал сериозни съмнения за саможертвата, която искаха от него, не беше сигурен в правилността на подобно действие или дали ще има куража да го направи. Но след като чу, че Раза възнамерява също да принесе в жертва собствения си живот в името на тяхната кауза, се почувства окрилен. Двамата заедно с ментора му щяха да останат в историята — двама мъченици, загинали във велика и благородна битка. Само тази мисъл беше достатъчна, за да засили решимостта му да облече елечето с експлозивите и да се самовзриви.

Раза забеляза двама мъже, застанали на известно разстояние от тях, които се преструваха, че разглеждат сувенирите, подредени пред един магазин.

— Тези двама ни следят вече трети ден. — Кимна той по посока на непознатите.

— Какво ли са разбрали? — Аврим отново беше обзет от съмнения и тревоги.

— Няма значение какво знаят или какво мислят. Не могат да предотвратят неизбежното.

— Могат да предупредят властите.

— И в какво ще ни обвинят? Единственото, за което сме „виновни“, е, че показваме интереса си към изкуството. Трябва да ни заловят на място, а това няма да се случи никога.

— Защо изобщо ги е грижа? — попита Аврим. — Тези места — Галерията, Ватиканът — не означават нищо за тях — нито за американеца, нито за руснака. Нашите акции тук почти няма да се отразят на техните бизнеси.

— Всичко е въпрос на пари, Аврим. Ако изпълним целите си, руснаците ще печелят още повече, а американецът ще търпи загуби. Техният свят се управлява от парите. Нашият свят е свят на вярата. Затова те никога няма да могат да ни победят. Всеки от нас, отдал себе си на каузата, ще бъде заместен от стотици други наши събратя.

— Могат лесно да ни убият — каза Аврим, загледан в двамата мъже, които сега стояха до един фонтан. — Да осуетят акцията ни преди дори да сме започнали.

— Те не са глупави. Знаят, че сме взаимозаменяеми. Само за броени седмици, ако не и дни, ще се появи друга клетка, също финансирана от руснака или друг, който търси печалби, и тази клетка ще довърши започнатото. Няма да ни нападнат, докато не разберат с абсолютна сигурност кога и къде ще се извършат атентатите. И въпреки всичките им усилия за прослушване и проследяване на действията ни те все още не знаят датата и мястото.

— Още има време да съберат две и две четири и тогава ще предприемат действия да ни елиминират — отвърна Аврим — Аз не се притеснявам.

— Избра ли конкретен ден?

— Четвъртък. Петнайсети август.

— Защо тогава?

— Ден преди националния празник. И двете места ще са пълни с хора. Ще унищожим техните светини и ще причиним възможно най-много човешки жертви.

Аврим си пое дълбоко въздух и усети как по гърба му изби студена пот. Той отново погледна към двамата мъже до фонтана, които четяха вестници и от време на време хвърляха крадешком погледи към тях.

— А нашите приятели? — попита. — Какво ще правим с тях, когато настъпи този ден?

— Ще ги удостоим с честта да умрат заедно с нас — отговори Раза.

Той излезе на улицата и тръгна към дългата опашка от чакащи да влязат в Галерията.

— Къде отиваш? — попита го Аврим.

— Да видя „Давид“ — отвърна спътникът му през рамо. — Тази статуя е любимата ми творба на Микеланджело и искам да я видя за последно.