Лоренцо Каркатера
Вълка (11)

9.

Ню Йорк, САЩ

Седях зад бюрото, пред мен стоеше ръчно изработена шахматна дъска с фигури, изобразяващи героите от разказите за Шерлок Холмс на Сър Артър Конан Дойл. Преместих напред пешката — лондонски полицай, облегнах се назад и се вгледах във фотографията, запълнила петдесет и две инчовия екран на компютъра. Намирах се в четиристайния си апартамент в един небостъргач в Манхатън. На фотографията се виждаше лицето на млад мъж с късо подстригана коса, с черни проницателни очи и с добре поддържана кафява брада. Бях прегледал дебелото досие, което в момента лежеше на бюрото до шахматната дъска. Досието съдържаше както съвсем тривиална информация, така и сведения за чудовищни деяния. Младежът беше на двайсет и девет, роден в Чикаго, отгледан от роднините си в Египет, завършил университета „Вашингтон“ в Сейнт Луис и университета в Йейл. Беше по-големият от двама братя. Баща му беше уважаван фармацевт, майка му — социален работник. Сега и двамата живееха в къща на север от Мичиган Авеню.

Той се казваше Алшаир Ал-Мадел и беше инженер-химик по образование, а също така един от най-опасните терористи по призвание. От лявата страна на фотографията имаше дълъг списък с подробности от биографията му, но не се налагаше да чета всички. Вече знаех всичко необходимо за него: каузата, в която вярваше, религията, която изповядваше. Ал-Мадел имаше малобройна, но предана армия от около двеста последователи, всички високообразовани като него и еднакво фанатични. Беше щедро финансиран, с частни сметки в Швейцария, Япония и Саудитска Арабия — три страни, в които банките не задаваха много въпроси на клиентите си. Често пътуваше и рядко се задържаше на едно място повече от три дена. Жена му и двамата му сина обитаваха къща в предградие на Кайро. Той имаше и млада любовница, която живееше на последния етаж на скромен хотел на един южноиталиански остров. Но Ал-Мадел прекарваше най-много време с друга жена, американка от Северна Калифорния с доста неясна биография. За нея знаех само, че е завършила икономика в Северозападния университет, след което е работила две години в малка счетоводна фирма в Ню Йорк и там се е запознала с Ал-Мадел. Първо била запленена от чара му, после и от каузата му.

Облегнах се на кожения си стол и отново погледнах дъската. Босовете бяха прави да се съмняват в желанието ми да обявя открито война на терористите и техните спонсори. Не беше лесно да влезеш в челен сблъсък с подобни врагове.

Щяхме да се изправим срещу хиляди млади мъже, които отговаряха на профила на Ал-Мадел, готови да умрат и в същото време да отнемат живота на възможно най-много невинни хора. Те не рискуваха живота си за пари. Единствената им цел беше смъртта, тяхна награда бяха руините, които оставяха след себе си — в двор на училище, в църква, на оживено летище, чрез сблъсъка на самолет в сграда или с епруветки с отрова, хвърлени в претъпкан влак.

— Как можеш да унищожиш враг, чийто изначален план е да загине? — беше ме попитал Карбон, босът на френската мафия, на излизане от срещата. — Ако намериш отговор на този въпрос, тогава може би ще имаме шанс за победа. Ако ли не, ще затънем до колене в кръв за много години напред.

Карбон имаше право.

Бях разработил план, за който вярвах, че ще е успешен. Но имах чувството, че все още нещо липсваше. Приведох се, преместих пешката пред офицера и вдигнах поглед към фотографията на екрана. Твърде много бяха хората като Ал-Мадел, пръснати из целия свят, всеки от тях по-нетърпелив от предния да умре. Трябваше да измисля начин да компенсирам такова драстично числено неравенство. Трябваше да съм три хода пред тях във всяка игра — да разкрия целта им, да осуетя плана им и да им нанеса изпреварващ удар, преди да са атакували.

И единственият начин да го постигна, беше да разбера кой поръчваше музиката. Кой направляваше хора като Ал-Мадел? Ако знаех със сигурност кой е този човек или тези хора и ако можех да предугадя ходовете им, тогава наистина имахме шансове за победа.

Терористичният пейзаж се менеше. Тероризмът вече не беше монопол само на ислямските фундаменталисти от Близкия Изток, макар че цялото внимание продължаваше да е насочено към тях. Всяка страна си имаше своя контингент — хора, които или бяха разочаровани от политиката на правителството, или бяха под въздействието на наркотици и бленуваха да поправят чрез насилие всички неправди на света. Тези „свободни електрони“ бяха най-трудни за предвиждане, защото можеше да са навсякъде и да са всякакви — пренебрегван тийнейджър в Охайо, малтретирана съпруга в Будапеща или хипар на средна възраст в Норвегия. Трябваше да се изправя пред този ребус от хиляди лица и да го реша.

Взех царицата и се поколебах дали да я преместя така, че да застраша с нея и топа, и офицера. При подобни партии трябваше да се предвидят последствията след втория ход, не след първия. Знаех, че Владимир ще се възползва от услугите на терористи, които не се вписваха в стандартния профил, ще им обещае богатство или финансова стабилност на семействата им.

Първият му ход беше очевиден — ще търси мнението на колумбийските картели, ще ги накара да си мислят, че са повече от бледо подобие на мексиканските банди, които се бяха разраснали до такава степен, че в момента засенчваха някога по-могъщите си съперници. Заедно мексиканците, колумбийците и руснаците — и терористите, които те използваха — разполагаха с достатъчно човешка сила и финансови средства да навлязат в света на организираната престъпност и да разбият печеливши дейности и бизнеси, които работеха от десетилетия.

— Ние сме най-добри, когато работим в сянка — веднъж ми каза Кодома. — По този начин печелим милионите си и почти никой не гледа към нас. За някои ние сме заплаха и бедствие, за други — необходимост. Тези руснаци и техните приятели терористи не са като нас. Те не гледат на делата си като на бизнес. Те не вярват в сенчестия подземен свят. Предпочитат да работят на светло. Да вървиш по този път е безумие. Но именно с такива хора ще се сблъскаме ние — с безумци. И ще трябва да се бием с тях до смърт. Друг начин няма. Ако с моята група влезем в битката на твоя страна, никога няма да приема предложение за мир от противника. Никога. Ще се бием, докато остане само един от нас.

Преместих царицата. Беше обкръжена и положението й изглеждаше безнадеждно. Обаче първият ход щеше да й даде зелена светлина, вторият — надмощие. Третият щеше да доведе до победа.

Беше време да се започне истинската игра.

И първата битка в тази война щеше да се разрази днес.