Лоренцо Каркатера
Вълка (44)

42.

Ийст Хемптън, Ню Йорк, САЩ

— Какво ти обещаха? — попитах аз Джими. — Какво толкова ти предложиха, което да те накара да обърнеш гръб на семейството и на мен?

Джими се беше вторачил в мен, тялото му беше неподвижно като камък. Намирахме се в библиотеката на голямата къща на брега, заобиколени от библиотечни секции от пода до тавана, на които бяха подредени всякакви книги, от класика до най-новите трилъри. В центъра на голямата стая имаше две големи дъбови маси, заобиколени от ръчно изработени дървени столове. Върху всяка от масите имаше шахматна дъска — на едната фигурите бяха изработени като герои от разказите за Шерлок Холмс, а на другата — като италиански средновековни рицари. С Джими бяхме прекарали много часове в тази стая с големия панорамен прозорец с изглед към океана. Тук четяхме, водехме безкрайни шахматни двубои и разговаряхме с часове — аз се учех да комуникирам с глухонямото момче, което приемах за свой брат.

— Искаш ли да отговоря вместо теб? — попитах го. — Защото мисля, че знам какво те е накарало. И то няма нищо общо с Владимир или Раза. Не е заради твоите отношения със семейството или заради войната изобщо. Заради мен е. Винаги е било заради мен.

Станах от масивния дървен стол и се приближих до двойната врата, която извеждаше към красивата градина. Застанах до инвалидната количка на Джими е ръце в джобовете и се загледах в плажа. По това време беше пълно с кучета, които тичаха по пясъка, ловяха фризбита и топки за тенис, а стопаните им се забавляваха заедно с тях.

— Разбрах — продължих. — Аз получих това, което ти искаше и желаеше, но нямаше да се сбъдне — контрол над фамилията. Това беше твое наследствено право, не мое. Но ти продължи, през всичките години се преструваше, независимо кой от двамата беше шеф на организацията, че искаш само да бъдеш изслушван, да се съобразяват със съветите ти, да се допитвам до мнението ти. В същото време обаче държеше да си начело, а аз бях пречката това да се случи.

Джими погледна към мен и аз видях, че очите му са пълни със сълзи. В същото време погледът му беше изпълнен е гняв. Тялото му леко потрепери и той стисна облегалките на инвалидната количка.

— Решението не беше мое — казах колкото на него, толкова и на самия себе си. — Баща ти направи този избор. Правилно или не, но той така реши. Ако бях отказал, той щеше да моли друг, тук или в Италия, без значение. Но нямаше да си ти шефът, колкото и да му се искаше да е така. И двамата с теб знаехме как ще се стекат събитията още от деня, в който дойдох да живея при вас. И сега се питам дали от самото начало си планирал да ме предадеш, търпеливо изчаквайки удобен момент, дебнейки подходяща възможност да удариш. И ето че Владимир се появява с предложение, за което ти винаги си мечтал — да ме отстраниш от пътя си.

Джими поклати глава, като от резките движения количката помръдна. Аз се обърнах, наведох се и доближих лицето си на сантиметри от неговото.

— Това някак мога да го разбера — добавих тихо. — На твое място сигурно щях да постъпя по същия начин. Но защо и семейството ми, Джими? Лиза, Пола, Санди бяха убити и аз искам да разбера от тебе истината — имаш ли нещо общо със случилото се на самолета?

Джими широко отвори очи от ужас и само дето не скочи от количката, стисна толкова здраво ръцете ми и рязко и енергично поклати глава. Очите му бяха пълни с мъка, съизмерима само с болката, която беше изпитал от смъртта им.

Освободих се от хватката му и отстъпих назад.

— Винаги съм вярвал, че ги обичаш не по-малко от мен — казах. — Спокоен съм, че поне това не е било лъжа.

Наказанието за предателство беше едно. Във всеки случай то не би трябвало да ме притеснява. Много пъти бях вземал подобни решения и никога досега не бях съжалявал. Но за първи път откакто бях провъзгласен за бос на синдиката, бях обзет от силно колебание и нерешителност. Обичах Джими и вярвах, че въпреки предателството му той също ме обича. А и близките ми хора, които останаха живи и които обичах, се брояха на пръстите на едната ми ръка. Загубата на още един за мен можеше да се окаже непоносимо бреме.

Но пък да си затворя очите, да оставя стореното от Джими без последици и без наказание, беше голям риск и щеше да е грешка, която можеше да се окаже фатална. Щом плъзнеше мълвата, че съм помилвал предателя, това щеше да отслаби позициите ми пред другите престъпни босове във време, в което се нуждаех от уважение и респект.

Не бях първият, предаван от човек от най-близкото му обкръжение, и нямаше да съм последният. Човек в моето положение постоянно се готви за подобно действие и го очаква, гледа как да го предотврати, да предугади от кого би могло да дойде предателството и зорко следи заподозрения, докато онзи наистина не направи грешния ход. Аз правех това с всеки един в моята група, но през ума ми дори не беше минавало, че опасността може да изхожда от Джими. Не си правех илюзии и виждах, че има известно недоволство и недолюбване от негова страна към мен, не само защото го бях изместил като престъпен бос, но също така бях спечелил и благосклонността на баща му. Но бях заблуден от любезното държане на Джими към членовете на семейството ми и от храбростта и достойнството, с които посрещаше нерадостната си съдба всеки ден, като отказваше да се примири с болестта и не се превърна в роб на недъга си.

Той взе бележника си и надраска набързо нещо, скъса листа и ми го подаде. Взех го, прочетох написаното и му го върнах.

— Не толкова лесно — отвърнах. — Много добре знаеш. Има само два варианта. Прощавам ти за случилото се, карам те да ми обещаеш, че няма да се повтори, и те оставям тук, вярвайки, че ще удържиш на обещанието си. Другият вариант е да наредя да те отведат и да те убият. Както бих сторил с всеки предател.

Джими написа отново нещо, като този път подбра думите внимателно, без да бърза. Прочетох написаното, погледнах го в лицето и кимнах.

— Наистина ли искаш това?

Погледът му отговори вместо него.

— Защото искаш аз да го направя, или защото мислиш, че няма да мога?

Той се усмихна за първи път през деня и направи жест с ръце.

— На мен ще ми е трудно след това да го преживея, без значение кой ще те убие — аз или някой от хората ми. Ти ще се отървеш лесно.

— Никой не се отървава лесно. — Все още силният глас на чичо Карло въпреки отслабналото му тяло дойде от задната част на стаята, от двойната дъбова врата. — Не и от нещо подобно. В случая и тримата сме жертви.

Все още не бях казал на чичо Карло жестоката истина за сина му.

Първо исках да говоря с Джими и след това да помисля как да му съобщя неприятната новина. Но трябваше да си дам сметка, че мафиотски бос от старата школа като чичо Карло има очи и уши навсякъде.

Той прекоси стаята бавно заради болното си дясно бедро. Спря до инвалидната количка на Джими и се наведе над него. Очите му бяха изпълнени с гняв, какъвто не бях виждал през всичките ми години откакто живеехме под един покрив. Той вдигна все още силната си дясна ръка и зашлеви сина си по лицето. Ударът беше толкова силен и неочакван, че от него количката се наклони. Със зачервена от плесницата буза Джими изгледа баща си и поклати глава, а от очите му потекоха сълзи.

— Да, и аз съжалявам — каза чичо Карло. — Но знаеш ли какво? В нашия занаят „съжалявам“ не върши нищо. Важно е това, което правиш, и начинът, по който се държиш. Останалото е само за театър.

— Не им е издал нещо много важно — казах аз, почувствал необходимост да защитя по някакъв начин Джими. Въпреки действията му не можех да го гледам как се свива и трепери пред баща си. — Само обща информация, която руснакът вероятно вече е знаел.

— Не ми пука какво им е издал. Ако ще и прогнозата за времето да е било — отвърна чичо Карло. — Това не променя стореното от него. Предателството си е предателство, без значение какво си издал.

Той погледна гневно сина си в очите.

— Може и да знаеш как да работиш с компютри и с друга модерна техника, но ти така и не можа да разбереш кои сме ние и как действаме. Затова предпочетох Винсънт да ръководи организацията. Не защото си в инвалидна количка. Ти си достатъчно умен и твърд, за да преодолееш психически недъга си. И можеше да поемеш, и да ръководиш синдиката така, както Винсънт го ръководи сега. Но твоите комплекси за произхода ни щяха да ти попречат да станеш силен бос, а след твоето предателство вече знам, че съм бил прав, и друго доказателство не ми трябва.

На Джими не му оставаше друго, освен да посрещне погледа стоически и да кимне.

— Ето как вероятно са те заблудили и ти си налапал въдицата им — продължи чичо Карло. — Казали са ти, че руснаците ще спрат да подкрепят терористите, ако им дадем дял от нашия бизнес. И че ще ти позволят ти да посредничиш при мирното споразумение. Което ще те направи важен играч. Ти, хлапе в инвалидна количка, съдействаш за постигането на мир и приключване на войната, без да произнесеш нито дума. Ако това се беше случило, как можех да не направя теб шеф на синдиката? Близо ли съм до истината?

Джими наведе глава и кимна.

— Сега обаче — продължи чичо Карло — някой трябва да умре, за да плати за грешката си. А само главата на клана може да заповяда да бъде убит човек. Така ли е, Винсънт?

— Така е — отвърнах.

— Предадох управлението на Винсънт, оставих го да ръководи и в известна степен се оттеглих от бизнеса — каза чичо Карло. — Но за да няма недоразумения, аз все още съм официално босът на фамилията и ще бъда такъв, докато съм жив. Някой от вас двамата има ли по-различно виждане за това?

Имах неприятно предчувствие накъде отиваше цялата работа и се изкуших да се намеся и да го спра, но добре познавах чичо Карло. Никакви думи не бяха в състояние да го отклонят от намеренията му. Той беше взел решение и беше организирал всичко, преди да влезе в библиотеката.

— Предателството стана зад моя гръб — добави старецът. — За Бога, то стана в проклетата къща, в която живея, а аз изобщо не го подуших. Това означава, че губя нюх за бизнеса. Беше време, когато можех да подуша предателството от цял океан разстояние, а сега не го забелязвам дори и ако е в стаята, съседна на моята. В този смисъл аз съм не по-малко виновен от Джими. Може и да не съм се свързвал с руснаците или на когото там си давал информация, но не съм сторил и нищо да го спра. И понеже сега заради станалото някой ще трябва да понесе наказание, по-добре е този някой да съм аз.

Джими поклати глава и едва не скочи от количката, мъчейки се да докосне баща си с треперещи ръце и с издути на врата вени.

— Аз съм босът и аз решавам кой да живее и кой да умре — продължи чичо Карло. — Но искам да те помоля нещо в замяна.

Джими заудря с юмрук в гърдите си. Ужасно много искаше да разубеди баща си.

— Да, ти беше — каза чичо Карло. Той говореше спокойно, без да показва гнева си. Неговите думи бяха достатъчно силни, за да изложи позицията си. — И ти ще трябва да постъпиш правилно и да поправиш грешката. Смъртта ми ще изкупи донякъде вината пред Винсънт. Но в замяна, Джими, искам да ми дадеш дума, че никога повече няма да сториш нещо, с което да опозориш тази организация. Организация, която е създадена и с моя помощ и на която не бих позволил на никого, било то и човек от моята плът и кръв, да навреди. Затова искам думата ти. Твоята дума като мой син, като мъж, като член на този синдикат, че винаги ще се отнасяш към тази организация с респекта и достойнството, които тя заслужава. Мислиш ли, че ще можеш да спазиш това обещание?

Джими се помъчи да запази спокойствие, поемайки бавно и дълбоко въздух. Студена пот беше избила над веждата му, а косата му беше мокра и залепена за челото. Той хвърли поглед към мен и аз се отвърнах. Чувствах се като натрапник в труден разговор между баща и син. Макар и да играех ключова роля за изхода на спора, за първи път, откакто бях дошъл да живея при тях, бях само наблюдател и нямах думата за това как ще свърши всичко.

След известно време Джими кимна.

С него знаехме, че когато чичо Карло вземе някакво решение, нищо не е в състояние да промени намерението му. Той се беше ръководил от интуицията и инстинктите си през целия си живот, оцелявайки в бизнес, в който оцеляват само най-коравите и най-издръжливите. И той нямаше да отстъпи от избрания път, още повече сега, след извършеното предателство.

— Значи въпросът е уреден — каза чичо Карло. — А сега и двамата трябва да загърбите различията си, да ги заровите завинаги. Предстои ви да водите война, война, която трябва да спечелите. Затова се нуждаете един от друг. Иначе няма да стане.

Той погледна първо към мен, после към Джими.

— Обичам ви и двамата — каза.

— Мога ли да направя нещо за теб? — попитах.

— Нали знаеш онова място на хълма, точно до къщата? — рече той. — Мястото, където често ходехме, когато вие още бяхте деца. Тайно от гледачките на Джими прекарвахме малко вино, сядахме и гледахме океана.

— Където ни разказваше истории за създаването на Камората и на мафията. — Спомените ми се върнаха към онези щастливи дни, които изглежда бяха останали далече в миналото. — И ни учеше да различаваме вината — „Ферне Бранка“ от Аверна.

— Там, на това място, искам да ме погребете. С лице към уханието и шума на океана. Това е най-доброто място стар гангстер като мен да свърши дните си. — Той се протегна и стисна силно моята и на Джими длани. Още имаше силна хватка като на миньор. — Бяха щастливи времена, бяхме само тримата, разговаряхме, смеехме се… това беше нашето специално място. Но след като днес ви виждам двамата заедно, съм спокоен, защото така исках да стане. И този спомен аз ще отнеса в гроба.

Чичо Карло погледна за последно към всеки нас, след което пусна дланите ни, обърна се и тръгна към вратата. С Джими останахме безмълвни. Чичо бавно прекоси стаята, отвори вратата и тихо я затвори след себе си. И никога повече не се върна.

Карло Марели, бос на организираната престъпност повече от половин век, си отиде. Отиде да умре като воин.