Лоренцо Каркатера
Вълка (39)

37.

Флоренция, Италия

Във всяка стая имаше поне един мъртъв терорист.

Имението от тринайсети век някога беше служило за дом на херцог, известен с колекцията си от вина от цял свят. През вековете тук се бяха провеждали пищни обяди, охолни вечерни приеми и десетки сватби, на които бяха присъствали най-заможните и прославени жители на града.

Но днес просторните стаи на палацото бяха станали за първи път безмълвни свидетели на истинска касапница.

„Безшумната шесторка“ беше направила първия си ход срещу мрежата на Раза.

Те бяха нападнали през нощта, докато градът още спеше, а единственият шум идваше от буйните води на Арно. Бяха минали през сградата бързо и ефикасно под прикритието на димни гранати. Имението беше едно от шестте конспиративни скривалища на Раза и неговата терористична клетка. Четиринайсет стаи, разположени на три етажа, и шестнайсет терористи, разквартирувани из тях. Стаите бяха опразнени от най-пищната мебелировка и вместо нея бяха поставени сгъваеми маси, с подредени върху тях компютърни монитори, принтери и устройства за проследяване на мобилни телефони. В тези стаи също така беше скрито оръжие, достатъчно за провеждането на няколко десетки терористични операции.

Всеки от членовете на „Безшумната шесторка“ беше използвал своите конкретни умения, за да елиминира терористите. Маласън беше използвала ножове и гарота и беше оставила след себе си четири трупа. Киндър очисти също толкова, стреляйки от упор в главата или сърцето. Пиърс приложи бойните си изкуства, като повечето му жертви починаха от пречупване на врата. Водачът на екипа Бърк застреля охраната на външните врати и във вътрешните коридори.

Докато клането беше в разгара си, Уивър и Андерсън поставяха таймери в ъглите на сградата и настроиха експлозивите да избухнат петнайсет минути след уречения момент на оттеглянето на екипа.

Цялата операция, от влизането на екипа до събирането им накрая в главната зала, отне по-малко от двайсет минути.

— Извадете харддисковете — нареди Бърк. — Прегледайте разпечатките и вземете всичко, което си мислите, че си заслужава.

— А телефоните? — попита Андерсън. — В тази и в другите стаи преброих поне трийсет.

— Сверете ги с нашия списък на съществуващите номера — каза Бърк. — Вземете само тези, които са в списъка.

Пиърс извади от раницата си шест сгънати пътни чанти и ги разтвори върху мраморния под.

— Тук слагайте оръжието, което откриете — заповяда той на хората си. — Не трябва да остане нищо друго, освен труповете.

— И побързайте — допълни Бърк. — Бомбите ще избухнат след по-малко от десет минути.

Маласън седна на сгъваем стол и се зае да преглежда нещо на компютърния монитор. След малко взе мобилния телефон на масата. Прегледа номерата, записани в паметта му, и се спря на един. Няколко секунди се вглежда в този номер и накрая каза:

— Бърк, ела да видиш нещо.

Той прекрачи трупа на един от мъртвите терористи и подаде цял наръч оръжие на Киндър. После застана над Маласън и погледна в дисплея на мобилния телефон.

— Какво е това? — попита той.

— Ти ми кажи — отговори тя.

Бърк отново огледа списъка на номерата и разпозна един от тях — този, който беше трайно запечатан в паметта му и на който беше звънял досега само четири пъти, откакто знаеше за него.

— Вземи го с теб — каза той и върна телефона на Маласън. — Когато се върнем, трябва да проверим на кого са звънели от него и кой му е звънял. Помоли Гърка да ти помогне.

— Да му казвам ли защо го правим?

— Няма нужда.

Бърк се обърна към останалите от групата и извика:

— Товарете багажа и да изчезваме оттук. Имаме по-малко от четири минути да стигнем до колата.

„Безшумната шесторка“ напълни тежките чанти с оръжие, амуниции, записки и папки, всеки от екипа метна по една на рамо и тихо и бързо излязоха от палацото, построено така, че да издържи на изпитанието на времето, но не и на десетина парчета мощен пластичен експлозив.

След като всички се качиха в микробуса, Киндър, седнал зад волана, включи на скорост и подкара бавно по уличката. Минути по-късно експлозията озари нощното небе и изпочупи стъклата на прозорците на къщите в радиус от километър и половин, задейства алармите на колите и детекторите за пожар. Взривът беше толкова силен, че от ударната вълна микробусът се килна на една страна. Киндър стисна здраво волана и се отправи на север, към магистралата, която щеше да ги изведе от центъра на Флоренция.

Те оставиха след себе си шестнайсет мъртви последователи на Раза и едно унищожено имение. Седнал на предната седалка, Бърк беше потънал в мислите си, доволен от успеха на мисията, но в същото време озадачен от информацията, събрана от мястото. Той се загледа в пейзажа навън и сутрешното слънце, което се беше показало срамежливо на хоризонта, но още не беше готово да изгрее и да посрещне новия ден. Бърк извади мобилния телефон от куртката си, подържа го за миг, след което набра един номер.

Аз вдигнах след второто позвъняване.

— Подаръкът е опакован и платен — изрече Бърк.

— Добре — отвърнах. — Всички ли успяха да излязат, преди да затвори магазинът?

— Дори ни остана време.

— Значи всичко е минало добре — отговорих и понечих да приключа разговора.

— Не всичко.

Спрях се и се облегнах назад в стола си.

— Още съм на линия — казах.

— Има проблем.

— Какъв проблем?

— Вътрешен е?

— Колко вътрешен?

— Още не знам. Но достатъчно.

Затворих телефона и го оставих на масичката за кафе вляво от мен. Облегнах си главата на дебелата възглавница. Лявата ми ръка беше превързана и бинтована и още подута от огнестрелната рана. Загледах се навън, към градината във вилата на Анджела. Сам в нейната стая за гости. Сега вече знаех, че трябва да се боря не само с Раза, неговата клетка, с Владимир и неговата руска мафия.

Сега вече знаех, че предателят е в моя лагер.