Лоренцо Каркатера
Вълка (17)

15.

Североизточен Йемен

Обектът беше добре осветен и охраняван. Въоръжени мъже и жени, облечени в камуфлажни униформи, които им позволяваха да се сливат с местния пейзаж, патрулираха по горния и долния периметър. Всеки от тях носеше шал или бандана и беше участвал в не една и две ожесточени битки.

Общо бяха четирийсет души, обучени да се бият до смърт.

Обектът — четири малки къщи и една двуетажна сграда — беше щаб на Ануар-ал-Сабир — терорист номер две в организацията на Раза и неин основен двигател. За него бомбен атентат на градски площад беше прахосване на експлозив. Предпочиташе мисии, водещи до поголовно унищожение.

Ал-Сабир също така беше човекът, към когото групата се обръщаше за помощ, когато се планираше отвличане на пътнически самолет или круизен кораб. Говореше се, че едва ли не подскачал от радост, когато на единайсети септември 2001 година разбрал за нападенията над кулите-близнаци в Ню Йорк.

Възнамерявах да говоря с него и да разбера какво знае той за терористичната акция, в която загинаха жена ми и дъщерите ми. Исках да знам дали и той е замесен.

За целта трябваше да го измъкна жив от щабквартирата му. Което изискваше да бъдат избити повечето от охраната, да бъде похитен Ал-Сабир и да бъде прекаран през враждебния терен. Подобна задача изискваше пълно мълчание. Колкото по-малко хора знаеха за нея, толкова по-голям беше шансът за успех.

Това означаваше, че планът трябва да се пази в тайна от всички групи и организации, съгласили се да участват във войната срещу руснаците и терористите. Дори не трябваше да се изпускам пред моите хора. Хората ми бяха добри, но нямаха уменията, необходими за подобна мисия. Освен това акцията трябваше да протече незабелязано за останалите мафиотски структури, понеже аз положих големи усилия да убедя шефовете им, че не става въпрос за лично отмъщение, а за хладнокръвно разчистване на сметките, продиктувано от бизнес съображения.

Предстоеше ми да разгърна и да водя война на два фронта и по две причини.

Ако познавате историята, значи сте наясно, че подобни планове много често свършват с провал. От древните римляни до генералите от Гражданската война в САЩ и нацистките военачалници, всички, които са водили война на два фронта, са имали малки шансове за успех. Но никой от тях не е действал по лични причини. В нито една от тези войни не е имало пълководец; който е започнал война, защото е загубил близък от семейството. Те са започвали войни, защото са им заповядвали, или защото са вярвали в някаква кауза, или пък поради друга, още по-неясна причина. Но в никой етап от историята действията им не са били продиктувани от лични мотиви.

Личният мотив е моята сила и моята слабост.

Затова и аз свиках доверената ми група елитни бойци — четирима мъже и две жени — които бяха изпълнявали деликатни поръчения в продължение на близо десет години. Лично бях подбирал всеки един от тях, отдавайки предпочитание на хората от специалните части на армията и разузнаването. Търсех такива, които имаха опит в тежки битки, ръкопашни схватки, улични боеве. Търсех също онези, които съчетаваха в себе си начетеност и образованост с хитростта и лукавството на улични тарикати. Не исках единствената им мотивация да са внушителната заплата и другите облаги. Най-много от всичко ценя лоялността и исках шестимата в това отношение да са бетон. Държах да са аполитични, когато се отнасяше за политика и патриотизъм. Задачите, които имах предвид, не биваше да се влияят нито от едното, нито от другото. Бяха преминали сурово военно обучение и подготовка и аз разчитах на желязната им дисциплина. Исках от тях също така да бъдат отряд хладнокръвни убийци, свързани от думата на честта. Отряд, който никога не би ме предал, колкото и изкусително да е предложението на врага.

Задачата да намеря и да подбера такива хора не беше никак лесна и ми отне три години.

Прелетях хиляди километри, разговарях със стотици хора — от нелегални разузнавачи до войници-наемници и наемни убийци, работещи за мафията. И преди да се свържа с шестимата, избрани за мисията, аз извърших подробно проучване на биографиите и психологическите им профили. Не оставих нищо на случайността. Отнесох се така сериозно към подбора на моята „Безшумна шесторка“, както се бях отнасял към всяко едно ново начинание в битието си на мафиотски бос.

Те са най-добрите в занаята и работят само за мен и за никой друг.

Те действат в абсолютна тайна, никой не знае за съществуването им. Те са моята невидима армия, готови да направят невъзможното.

Затова в онази нощ бяха разположени зад стените на обекта в Северен Йемен, готови да ликвидират четирийсет души охрана и да ми доведат мъжа, с когото възнамерявах да си поговоря грубо.

Екипът имаше миниатюрни камери за нощно виждане, прикрепени към раниците и ръкавите на униформите им. Те също така притежаваха високочувствителна аудиоапаратура, обвита около коланите им. Това ми позволяваше да виждам и да чувам всичко, което те правят, от моя уютен мезонет на хиляди километри от Йемен. Беше като да гледам видеоигра, създадена от мен, играна пред очите ми.

— Готови сме за действие. — Беше гласът на водача на екипа Дейвид Лий Бърк. Бърк се беше скрил в един ъгъл по външния периметър на обекта, мускулестото му тяло беше свито като пружина и готово всеки момент да се изстреля.

— Имаме ли потвърждение, че нашият човек е вътре? — попитах.

— Да. Потвърдено е от източник на най-високо ниво и от нашите улични информатори. Никой не го е видял да излиза откакто влезе преди три дена.

— Когато го измъкнете, искам да е жив. Иначе мисията няма да е успешна.

— Не мога да гарантирам, че няма да отнесе някой куршум. Ще се стремим да не стреляме по него, но понякога знаеш…

— Човек застава на пътя на куршума.

— Нещо такова.

Дейвид Лий Бърк ми харесваше. Допадаха ми любезността и деловитостта му. Той беше „зелена барета“, награждаван с не една и две бойни награди, експерт по ръкопашен бой, най-близкото олицетворение до воин-нинджа. Беше също така вдовец (жена му беше починала от рак) и баща, погребал дъщеря си на тийнейджърска възраст. Мъж, който търсеше утеха в пъкъла на войната.

В моя занаят има два вида помощници — такива, които харесваме, и такива, които се преструваме, че харесваме. Имаме предостатъчно врагове и често влизаме в различни съюзи със сходни организации от всички точки на света. Липсват ни или не са достатъчно приятелите в нормалния живот. И това е принцип в законите на мафията, който никога няма да се промени. Но аз имах малцина приближени сътрудници, на които можех да разчитам, и Дейвид беше част от този малоброен тесен кръг.

— Започвайте — наредих аз на Дейвид, който се беше притаил и дебнеше в другия край на света, готов да избие толкова хора, колкото е необходимо, за да ми доведе жив един конкретен човек.

Човек, с чиято помощ щях да опозная по-дълбоко самоличността на виновника за смъртта на жена ми и дъщерите ми.