Лоренцо Каркатера
Вълка (55)

53.

Ватикана, Италия

Погледите ни с Раза се срещнаха. Нарочно исках да ме види, да изпадне в паника — дори и само за секунда. Той улови погледа ми и изглежда ме позна. Вероятно от фотография, която някой му беше дал. Изглеждаше по-млад отколкото си го представях. Движеше се като програмиран, като танцьор, който репетира танцови стъпки. Беше облечен с дънково яке и избеляла тениска отдолу. Той вдигна дясната си ръка на височината на кръста, помаха ми с пръсти и ми се усмихна. После се отдели от групата с децата и тръгна към мен, спокойно и непринудено, в пълен контрол над ситуацията.

Терорист, който се канеше да пристъпи през вратата на Рая.

И тогава осъзнах, че Раза не е атентаторът.

Той беше примамката.

— Атентаторът е някъде в залата — изрекох в микрофона. — Разберете кой е и къде се намира.

— Как ще го разпознаем? — попита Брунело.

— Оставете го той да ви разпознае. Очите, езика на тялото, изнервения поглед. Колкото по-малко време остава да натисне бутона, толкова повече се увеличава адреналинът в кръвта му, толкова по-пресилени са движенията му. Всички те казват, че искат да умрат, но това не е лесна работа.

— Щом го засечете, действайте — нареди им Анджела. — Обектът трябва да бъде неутрализиран, без да се задейства устройството.

Раза се присъедини към група японски туристи и си проправи път към изхода в дъното на залата.

— Изглежда, Раза няма да остане за фойерверките — казах аз. — Джон, проследи го и се погрижи да не стигне далеч.

— Разбрано — отвърна той.

— Манцо, руснаците са твои, докато ние се занимаваме с обекта — обади се Анджела. — Не си хаби куршумите, стреляй на поражение. В залата има едно ченге, то ще ти помогне.

— Ченгето има ли си име? — попита той.

— Франтони — рече тя.