Лоренцо Каркатера
Вълка (3)

1.

Лос Анджелис, Калифорния, САЩ

Пролетта на 2013 година

 

На тяхно място трябваше да съм аз.

Не Лиза.

Не и скъпите ми момичета.

Нито който и да било друг. Мишената бях аз. Те искаха да се докопат до мен. Винаги са искали да се докопат до мен. Но мен не можеха да пипнат и с пръст. Затова се насочиха към онези, които бяха уязвими. А аз им позволих да го сторят.

Настоявах Лиза и дъщерите ни да вземат частния самолет и да бъдат придружени от бодигардове, седнали в предната и задната част на салона, а друг екип от охраната да ги посрещне на летището. Така го бях замислил. И така и щеше да стане, ако не бях проявил мекушавост. Оставих се да ме разубедят и да склоня на тяхното.

Лиза не искаше трите ни деца да растат като цветя в саксия. Искаше да имат нормално детство и да водят нормален живот, толкова нормален, колкото можехме да си позволим предвид това кой бях аз и с какво се занимавах. Тя винаги беше мечтала за това — за нормален и спокоен живот. И двамата си давахме сметка, че това беше почти невъзможно, не и в моето обкръжение. Ако една жена иска спокоен и тих живот, се мести в малко градче и се омъжва за местния бакалин. Но когато се влюбиш в такъв като мен, бъди готова за всякакви изненади.

Аз съм предпазлив човек.

Не се доверявам на непознати, изнервям се, когато присъствам на многолюдни срещи и събития — било то сватби, концерти или вечерни партита с повече от десет присъстващи — и пътувам заедно с дискретна охрана, която винаги е достатъчно наблизо, за да се намеси в критичен момент. Имам разрешително за оръжие и никога не си показвам носа навън, без да съм затъкнал в кобура поне един зареден пистолет. Не се придържам към редовни и рутинни графици, вместо това непрекъснато променям всичко — от времето и мястото за физически упражнения и фитнес, заведенията, в които се храня, до маршрутите, по които се придвижвам до поредната ми работна среща. Тези навици по никакъв начин не ме притесняват и в интерес на истината, дори изпитвам приятно чувство при мисълта, че имам пълен контрол над средата около мен. Това ми дава свобода на действие и ми позволява да се съсредоточа върху текущите ми задачи.

Тези навици ми позволяват да съм най-добрия в занаята. Но те не ме правят идеалния съпруг и баща. Аз насила наложих ограничения върху членовете на семейството ми и докато гледах на това като на необходима предпазна мярка, те се мръщеха и недоволстваха. Жена ми ненавиждаше всякакви разговори за охранителни мерки, с изключение може би на алармената система на къщата. Децата искаха да могат да гостуват с преспиване у връстниците си, без да се налага да се прави подробно проучване на приятелите им. Искаха да могат да се разхождат свободно в парка, без да бъдат придружавани от въоръжени телохранители. Това негодувание беше постоянен повод за търкания между нас.

— Защо поне този път да не отидем на почивка като нормалните хора? — попита ме Лиза.

— Ние отиваме като нормалните хора — отвърнах.

— Има ли значение как и с какво ще стигнем дотам?

— Винсънт, когато децата пораснат, няма да водят твоя начин на живот. Ще бъдат сами и ще правят каквото си поискат. Колкото по-рано усетят от този живот, толкова по-добре ще е за тях. А и доколкото си спомням, ти като тийнейджър също си ходил в Италия, и то сам.

— Не съвсем — отвърнах. — Но разбирам накъде биеш.

— Никога не сме пътували като нормално семейство — каза Лиза. — Не си спомням децата ни да са влизали в сградата на летище.

— Не са изпуснали много. Дълги опашки, лоша храна, изгубен багаж. Нещо пропускам ли?

— Сериозно говоря, Винсънт. — Лиза хвана нежно дланта ми и я допря до хълбока си. — Остави ги поне веднъж да се почувстват като нормални деца. Толкова много се вълнуват за предстоящото пътуване. Аз също.

— Щом ще летим със самолет, защо да не е частният ни? Първа класа за мен, теб, децата и бодигардовете.

— Няма да пътуват с частния самолет. Аз ще тръгна с тях, а ти и Джак по-късно ще ни настигнете. Нали имаше да приключиш някаква сделка за недвижим имот?

Неусетно желанието ми да споря и възразявам се стопи.

— Да, така е — отвърнах аз.

— Тогава отметни и тази задача, а после с Джак елате при нас в Ню Йорк. Дори се поразходете двамата преди това, ако искате.

— За мен не е редно да правим така, Лиза. Не и в този момент. След няколко години може би, може би тогава ще е по-подходящ период.

— Ти каза, че искаш да им осигуриш нормален живот. Наистина ли го мислиш или са само красиви думи?

— Наистина го мисля. Не искам изобщо да бъдат като мен.

— Тогава трябва да започнем с нормалния живот още сега. С това пътуване.

Придърпах нежно Лиза към мен и я прегърнах.

— Обичам те — казах й. — И ще направя всичко по силите си, за да не загубя теб и децата.

— И аз те обичам, силно-силно, и винаги ще те обичам.

И така, в разрез със собствената ми природа и разумна преценка, аз се съгласих да пусна глътка въздух в моя плътно запечатан свят. За децата ми и за Лиза. Те искаха да опитат от онова, което хората наричат „нормален живот“, да се движат свободно, да не бъдат ограничавани от никакви правила. И аз склоних, заблуждавайки се, че нищо няма да им се случи и че отново ще мога да ги прегръщам и да им се радвам.

Че нищо лошо няма да ги сполети.

Че моите врагове искаха да навредят единствено на мен.

Това беше стъпка, на която изобщо не трябваше да се съгласявам. Позволих на любовта ми към семейството да замъгли моята предпазливост и обичайно недоверие към света.

Оставих ги без необходимата защита, без елементарни предпазни мерки. Оставих ги да тръгнат просто ей така. И никога няма да си простя за това.

 

 

Казвам се Винсънт Марели и твоят живот ми принадлежи.

Знам, че никога не си ме виждал и ако имаш късмет, изобщо няма да ме видиш. Много е вероятно и никога да не си чувал за мен, но аз, противно на това, което си мислиш, владея част от теб. От всичко, което правиш. Не ме интересува къде живееш или с какво се занимаваш. Но винаги една част, процент от твоите пари, попада в джобовете на хората, които аз ръководя. Ние сме навсякъде, докосваме се до всичко и всички и винаги обръщаме всичко в печалба. И щом изтръскаме от теб и последния цент, те захвърляме настрани и повече не си ни нужен.

Когато залагаш в местното казино или при местния букмейкър, ние получаваме дял от парите ти. Когато заведеш семейството на онази дълго планирана ваканция, повечето от похарчените от теб пари — за магистрални такси, за хотели, за увеселителни паркове — потъват в нашите джобове. Ти пушиш, ние печелим. Ти пиеш, ние печелим още повече. Купуваш си къща, взимаш самолет за Европа, наемаш кола, изпращаш на майка ти подарък за рождения ден — от всичко това ние правим пари. По дяволите, дори денят на твоето раждане и денят на твоето погребение за нас са повод и средство за печалба.

И ти никога няма да разбереш как го правим.

Това е нашата тайна.

За нас никога не пишат на първа страница. Е, може и да прочетеш за някой и друг „удар“ на полицията, да видиш по телевизията шайка арестувани мутри в изпокъсани памучни анцузи, които ги подреждат показно пред камерите и журналистите, но това не сме ние. Онези палячовци са хората, които ние искаме да си мислиш, че дърпат конците. Това са физиономиите, на които се отделя най-голямо медийно внимание, които ги показват по челните страници и във вечерните новини. И които биват осъдени на по трийсет години затвор. Ние разполагаме с хиляди като тях и ги подставяме всеки път, когато федералните или местните полицейски служби искат да направят медиен шум, да накарат обществото да си мисли, че те си вършат добре работата като ченгета.

Ние оставаме недосегаеми.

Или поне до скоро бяхме. Докато не се случи това.

Ние сме най-могъщата организация в света.

През последните двайсет години буквално всяка една уважавана престъпна организация по света се присъедини към нашите редици: от трите италиански мафии през японската Якудза и китайските Триади до френските гангстери в Марсилия, алжирците, израелците, гърците, ирландците и британците. И сега всички сме едно цяло. Могъщ ръководен организъм — толкова влиятелен и несъкрушим, че не сме по силите на нито едно правителство, да не говорим за каквито и да било амбиции на някой местен прокурор, пожелал да се прочуе на наш гръб. Ние се превърнахме в онова, за което някогашните гангстери-легенди като Лъки Лучано, франк Костело и Майер Лански можеха само да мечтаят. Ние сме ООН на организираната престъпност.

Извадихме нелегалния бизнес от улиците и го вкарахме в луксозно обзаведени кабинети с дървена ламперия — там, където обитават истинските пари и власт. Това не стана за една нощ, а и по пътя трябваше да дадем жертви. В онези ранни години не всички банди посрещнаха плана с въодушевление. Разбираемо е. Тези мъже и жени бяха свикнали да правят бизнес посвоему, сами. Не беше лесно да ги убедим да погледнат на нещата по-глобално, да прозрат възможностите, които щеше да ни донесе началото на новото столетие — възможностите за много по-големи печалби. Но повечето от тях го разбраха. Разбраха, че методите и средствата за трупане на пари, характерни за двайсети век, бяха необратимо остарели и за да увеличим печалбите си за в бъдеще, имахме нужда от кардинално нов начин на правене на бизнеса. Разбраха, че за да може не само да бъде конкурентоспособен, но и да оцелее и контролира лостовете на властта, модерният гангстер трябваше да получи добро образование и да борави така умело с финансовите отчети, както с пистолета и ножа. Съвременният бос на мафията трябваше да се чувства достатъчно уверено на заседанията на бордовете на директорите, както предшествениците му се бяха чувствали на събранията на профсъюзите. Мускули и биячи лесно се намираха. Но за да се изградят такива със знания и корпоративен опит щеше да е нужно време.

Когато настъпи новият век, групата ми беше установила пълен контрол. Бяхме се внедрили в коридорите на властта и задкулисието навсякъде от Уолстрийт и хедж фондовете до застрахователните компании и петролните корпорации. Бяхме стъпили здраво в политиката и медицината и получавахме лъвски пай от печалбите в хотелиерския бизнес, търговията с произведения на изкуството и скъпоценните украшения, въздушните превози. Като добавиш към това хазартния бизнес, наркотърговията, спорта и проституцията, резултатът беше, че притежавахме всичко. Така към лятото на 2011 година трийсет и един процента от всички направени разходи по света отиваха в нашите джобове.

Беше си направо гангстерски рай. Но в моя свят разстоянието между рая и ада е само една крачка. Терористичните организации не искаха да се подчиняват на нашите методи, а ние още по-малко искахме да имаме нещо общо с хаоса, който те сееха. Освен това те привличаха нежелано внимание от страна на силите на реда и закона. Ако някой от тях стъпеше на наша територия, биваше моментално ликвидиран, без много шум и колебание. Тази система действаше сравнително ефективно в продължение на няколко години.

Но тогава се появиха руснаците. Добре организирана сила с членска маса от милион и половина души и още по-добре финансирана. През последните десет години те се бяха снишили, изчаквайки прахът от Студената война да се разсее окончателно, след което започнаха да демонстрират мускули и щедро да спонсорират терористи. За разлика от тях моята група предпочиташе да върши този тип работа в сянка и да прави бизнес в държави със стабилни правителства. При руснаците беше тъкмо обратното. Те просперираха на гърба на световните конфликти — колкото повече и по-големи конфликти имаше, толкова по-добре беше за тях. Руснаците поддържаха връзки с четирийсет от общо сто деветдесет и една терористични организации из целия свят и бяха главни спонсори на двайсет и три други такива организации, финансовите потоци, които изливаха те, бяха неизчерпаеми. Те снабдяваха терористите с всякакво оръжие и високотехнологично оборудване. Руснаците също така имаха информация и познания за онова, което представляваше мечтата на всеки терорист — „мръсната“ бомба. Трийсет процента от членовете на руската мафия бяха дипломирани физици и химици. Тази комбинация от престъпни амбиции и възможности представляваше смъртна заплаха за моя бизнес.

И сякаш това не беше достатъчно, проблемът на южната ни граница продължаваше се засилва. През 2008 година мексиканските банди започнаха да взимат пари от терористите, ръководейки се от принципа, че врагът на Съединените щати беше техен приятел. Босовете на наркокартелите организираха мащабен наркоканал, купувайки тонове хашиш и хероин от осемдесет и седем терористични групи по целия свят, които на практика им служеха като доставчици. В замяна, вместо да им платят в брой, мексиканците ги затрупаха с планини огнестрелно оръжие от всякакъв калибър, а патроните към тях бяха бонус. За мен не остана незабелязан фактът, че оръжията, с които мексиканците се разплащаха, бяха крадени и произведени в Щатите.

Кървав конфликт можеше да избухне по всяко време буквално във всяка точка от земното кълбо. Положението беше стигнало точката на кипене. Затова през лятото на 2012 година аз взех важно решение. Едно от онези решения, каквито на човек се налага да вземе един път, най-много два пъти в живота си.

Можех да се оттегля от всичко, което бях изградил, да се наслаждавам на остатъка от живота си, горд с престъпната си империя. Бях на трийсет и три, със съпруга, която обожавах, две дъщери и син, който беше достатъчно само да ми се усмихне, за да се почувствам най-щастливия човек на света. Имах спестени милиони долари, бях инвестирал разумно други милиони — всеки цент законно изкаран. Притежавах успешна фирма за недвижими имоти и строителство, която щеше да осмисля ежедневието ми и да ми осигури тих и спокоен живот.

Но нещо ме гризеше отвътре, спираше ме да избера по-лесния път и да се оттегля.

Ако оставех терористите и техните помагачи да удържат на своето, те щяха да разрушат за нула време това, което беше построено не без моята активна роля. Освен това хора като мен никога не се предават без бой. Иска ни се да мислим, че можем да го направим, но истината е, че аз никога не намирах сили у себе си да оставя някакъв проблем — какъвто и да било проблем — да бъде решен от друг.

Аз нямах и грам съмнение, че тези терористични групи трябваше да бъдат унищожени. И моята организация беше единствената, разполагаща с необходимите финансови средства и човешка сила, за да се изправи в челен сблъсък с тях. Налагаше се да бъдем не по-малко решителни и безпощадни от враговете ни, да използваме всички сили и средства, умения и връзки, за да се преборим с тях. Неминуемо щяхме да дадем тежки загуби — както финансови, така и човешки — но друг начин нямаше. С един хулиган, който само търси повод, за да ти скочи на бой, не можеш да се разбереш по мирен начин. А освен това не може да си сигурен, че си се договорил с някого, ако не можеш да имаш вяра на този човек. Обмислих ситуацията от всички възможни аспекти и не открих друг вариант на действие. Принудени бяхме да водим война. Война, която щеше да е нова за нас: силата на модерните гангстери срещу руската мафия, мексиканските картели и многобройната армия терористи.

Нямаше как да знам или да съм сигурен дали ще победим в тази война.

Знаех само, че не можехме да си позволим да загубим.

Трябваше ми време, за да разработя план.

Взех си три месеца почивка от оперативното ръководство на синдиката, за да се подготвя.

Първата крачка щях да направя аз, аз щях да диктувам хода на действията. Но преди още да съм атакувал, бях заслепен от самонадеяност и жестоко ударен.

Грешката беше моя.

Бях планирал да отида за две седмици в Париж със семейството си, като преди това прекарам уикенда в Ню Йорк. Жена ми и децата горяха от нетърпение да тръгнем. Бях си отделил време, което да прекараме заедно. Никога не съм си падал по отпуските и почивките и затова, когато се съгласих, семейството ми реагира с радостни викове.

Не мога да ви опиша колко щастлив се почувствах в тези няколко минути.

Оставих Лиза да се погрижи за организацията. Тя и дъщерите ни трябваше да излетят рано сутринта от Лос Анджелис и да кацнат в Ню Йорк няколко часа преди мен, да имат време да се настанят и да обиколят магазините, докато аз приключвам сделката за имота в Невада, върху която бях работил две години. Синът ни Джак щеше дами прави компания. Дори мислех да му дам да ме бие на шах, докато летим към Ню Йорк.

Лиза ме беше склонила да пренебрегна дори най-елементарните предпазни мерки. И аз ги изпратих трите сами, без никаква защита. За да компенсирам частично, качих на самолета един от новите бодигардове, като му взех място два реда зад жена ми. Но това изобщо не беше достатъчно.

По-малко от час след началото на полета шестима мъже — всичките въоръжени с швейцарски сгъваеми ножчета, а един от тях заплашил, че има залепено експлозивно устройство по тялото си — превзели контрола върху самолета и взели за заложници всичките 187 пътници на борда. Сред пътниците имало двама въздушни шерифи под прикритие — единият в туристическата кла̀са, а другият в първа кла̀са, от другата страна на коридора, до който се намирало, мястото на Лиза. Двамата въздушни шерифи били въоръжени с пистолети. Шестимата терористи се били разпръснали в двата салона, като всеки от тях се прикривал зад някоя пътничка. Шерифите издебнали подходящия момент и открили стрелба. Но претъпканият самолет не е никак подходящо място за престрелка, колкото и добре да са обучени стрелците. И времето, и пространството са крайно недостатъчни, а и твърде големи са шансовете нещо да се обърка.

Полет № 33 на „Делта Еърлайнс“ по маршрут Лос Анджелис-Ню Йорк не беше изключение.

Впоследствие се сдобих с доклада на разследващите за случилото се. След като въздушните шерифи насочили оръжие към терористите и им извикали да се предадат, настъпила голяма паника и хаос, неистови писъци. Двама от терористите успели да обезоръжат единия от полицаите, като го ранили с нож в дясната ръка и взели пистолета му. Шерифите проявили невиждана храброст и твърдост и се съпротивлявали яростно. Терористите, изглежда, също били обучени, защото явно не ги било страх от смъртта, а още по-малко ги било грижа за живота на невинните заложници. Крайният резултат бил предвидим и много болезнен: шестнайсет убити, в това число шестимата терористи и моя млад бодигард, осем тежко ранени. Половината от убитите пътници бяха загинали от огнестрелни рани, включително един директор от Силициевата долина и сина му, които бяха седели на местата, първоначално предназначени за мен и Джак. Трима бяха удушени. Неколцина други бяха умрели от множество прободни рани с нож. Двама бяха получили инфаркт.

Трима от загиналите бяха от семейството ми.

Гърлото на жена ми Лиза беше прерязано. Според заключението на съдебния лекар тя беше умряла от голяма загуба на кръв, без да може да помръдне, а болката от мисълта за наближаващата смърт, която е изпитвала, е била засилена от невъзможността да помогне и да защити децата си.

Невръстен терорист беше смазал с пожарогасител черепа на най-малката ми дъщеря Пола. Главата й беше облегната върху малкия илюминатор, отворените й очи бяха вперени в ясното синьо небе.

Сестра й десетгодишната Сандра, беше улучена с два куршума — всеки изстрел смъртоносен. Единият куршум беше влязъл и заседнал в гърлото й, а вторият я беше ударил под дясната скула. Куршумите бяха обезобразили лицето й.

В онези ужасни последни мигове на трите ми най-любими същества, когато от смъртта са ги делели секунди, аз бях в компанията на непознати и подписвах договори за седемцифрени суми, слагайки край на едно успешно — но вече безполезно — бизнес начинание.

Щом успели да овладеят нападението, самолетът поел обратно към Лос Анджелис, с двамата въздушни шерифи на борда, единият от които имал нужда от лекарска помощ. Около час след като самолетът кацна, на мен ми се обади един приятел от полицията. След като чух „Имаше извънреден случай“, страшната истина се стовари върху мен с огромната си тежест.

Отидох на разпознаването на телата, после минаха и погребенията, след което се затворих вкъщи и не излязох два месеца. Дванайсетгодишният ми син Джак беше единствената ми компания. Тренирах всеки ден; часове наред вдигах тежести, тичах усърдно на пътечката, удрях с всички сили боксовия чувал, изливайки гнева си и сълзите си в същото време. Нощно време седях и си говорех с Джак. И двамата отказвахме да вдигаме телефона или да отваряме вратата на приятели или роднини, които искаха да изкажат съболезнованията си.

Противникът беше направил първия ход.

Беше започнал войната.

Трябваше да загина аз на онзи самолет.

Аз бях този, когото те търсеха.

Само аз трябваше да бъда там.

Това беше тяхната грешка.

А в моя занаят всяка грешка се заплаща прескъпо.