Джой Филдинг
Натюрморт (9)

9.

— Добре, готова ли си, Кейси? — попита доктор Айн.

Какво? Казахте ли нещо?

— Предприемаме доста голяма стъпка.

За какво говорите? Каква голяма стъпка?

Кейси чувстваше, че се лашка напред-назад между съзнанието и съня. Сънуваше Жанин, годините, прекарали заедно като съквартирантки в колежа. Още не беше готова да се събуди, да изостави своето по-младо, по-безгрижно „аз“ зад гърба си. Не беше готова за никакви големи стъпки.

— Щом прекъснем тази последна жица, ти официално започваш да дишаш самостоятелно — обяви докторът.

Извинете? Казахте ли нещо?

Кейси се видя как седи на леглото на Жанин в малкия двустаен апартамент, в който някога живееха. Намираше се на последния етаж в триетажна тухлена сграда, на по-малко от километър от кампуса на „Браун Юнивърсити“, на улица с три платна, заета от стари къщи, някога държавни, а сега присъединени към университета и подслоняващи дълга процесия от студенти и аспиранти.

— Какво казва той? — нетърпеливо питаше иззад нея Жанин. — Кейси, какво казва?

Мисля, че каза нещо във връзка с това, че ще дишам самостоятелно.

— Стига, Кейси — скара й се Жанин. Кейси се бе предала в плен на миналото. — Не го правиш както трябва. Дай аз да опитам.

— Как така не го правя както трябва? Как мога да го правя погрешно? — И тя видя онази млада жена, която някога беше, да подава чашата, закрепена между ухото й и стената, в нетърпеливите ръце на Жанин. — Той не казва нищо.

— Невъзможно — каза Жанин. — Те говорят за мен. Чувствам.

Бяха се запознали три месеца по-рано, когато Кейси бе отговорила на обявата за съквартирантка, публикувана в университетския вестник от Жанин.

— Не зная — каза Жанин, след като отвори вратата и огледа Кейси от горе до долу. Бе пропуснала любезности от сорта на „Здравей. Как си?“. Отстъпи назад, за да я пропусне вътре и дори не се опита да прикрие, че не спира да я оглежда. — Малко си… прекалено хубава. Не се и опитвай да ми казваш, че не си била кралицата на абитуриентския си бал.

Кейси не беше сигурна какво да каже, затова не каза нищо. Реши, че може би е по-добре да остави високото момиче с проницателните очи да говори. За себе си вече бе решила, че иска апартамента — светъл и гостоприемен, въпреки малкия си размер, но разбира се, нуждаещ се от допълнителни цветове. И тя добави наум няколко резедави възглавници върху скучно бежовия диван, както и килимче със зеброва шарка на светлия паркет. Ваза със свежи цветя също щеше да стои добре. Жанин й бе направила знак да седне.

— Добре, чуй каква е историята — започна тя, без да си дава труда да се представи. — Аз съм шумна, тиранична и не търпя възражения. Мразя животни, в това число златни рибки, така че и дума да не става за домашни любимци и ще повърна, ако почнеш да ми се лигавиш за кученцето, дето си го имала, като си била на три годинки. Търся си някоя чиста, тиха и умна, защото мразя глупачките.

— Аз не съм глупачка.

— Но не си и толкова тиха — дойде незабавното възражение, тутакси последвано от блестяща усмивка. — Не си някоя изчанчена психопатка убийца, нали?

— Какво?

— Не си ли гледала „Самотна бяла жена“?

Кейси поклати глава.

— Късметлийка. Ужасен беше. Е, какво учиш?

— Следвам едновременно психология и английски.

— Вярно? На мен английският ми е предостатъчен. Прехвърлих се от право, понеже реших, че мразя адвокатите. Освен готините, естествено.

— Естествено — съгласи се Кейси, макар в този момент да си мислеше, че Жанин храни доста омрази. Три за няколко минути.

Оттук нататък интервюто бе протекло относително гладко, Кейси внимаваше да казва колкото се може по-малко и оставяше Жанин да избира каквито си иска теми. Половин час по-късно Жанин й подаде втория екземпляр от ключовете за апартамента.

— Добре. Ще се пробваме. Хич друго да не е, може да помогнеш да привлечем по-добра категория мъже.

— Добре де, чуваш ли нещо? — попита по-късно Кейси, докато Жанин бавно плъзгаше чашата по стената, търсейки идеалното място.

— Само много движение наоколо.

Жанин застана на колене върху двойното си легло и нагласи отново чашата до ухото си.

— И какво се мъчим да чуем все пак? Кой е този мъж?

— Не му зная името. Знам само, че е невероятно красив. Точно моят тип. Говореше си навън с Питър, който пък съвсем не е мой тип, независимо че всеки път като ме види, му потичат лигите. Както и да е, красивият тип ми хвърли око, докато се качвах по предното стълбище и май му се харесах. Знаеш този поглед. — Жанин сведе очи и събра устни, за да го илюстрира.

— Знаеш какво имам предвид. В крайна сметка, всички влязохме заедно, въпреки че Питър, този тъпак, не се и сети да ни представи. А може и да се е сетил, но да не е искал. Както и да е, аз подочух Питър да му казва името ми, докато се качвахме по стълбите и затова веднага след като се качих, се втурнах и ти казах да донесеш чашата. Не мога да повярвам, че тези стени са толкова дяволски звуконепроницаеми. Мислех си, че в старите къщи стените са като хартия.

— Дай да опитам още веднъж.

На вратата се почука.

— Компания ли очакваш? — обвинително попита Жанин.

Кейси поклати глава.

— Отърви се, който и да е — излая Жанин, докато Кейси се отправяше към входната врата.

— Кой е?

— Питър, от съседния апартамент.

Кейси се обърна и видя Жанин зад гърба си.

— Какво чакаш? — дрезгаво прошепна тя, опъна плътно по гърдите си черната тениска и набухна косата си, после направи знак на Кейси да отвори вратата.

Кейси си пое дълбоко дъх и отвори. Питър, техният слаб като клечка, двайсетгодишен съсед, бе застанал пред нея с крива усмивка на тясното си гладко лице, бутилка червено вино в дясната ръка и един красив и закачлив младеж с бледосини очи и многозначителна усмивка от лявата си страна.

— Приятелят ми и аз си помислихме, че може би ще искате да споделите с нас бутилка вино — срамежливо се осмели да изрече Питър.

— Приятелят ти има ли си име? — попита Жанин, заобиколи Кейси и взе нещата в свои ръце.

— Ерик — представи се красивият младеж до Питър и пристъпи вътре без покана. — А вие сте? — попита той и погледна право към Кейси.

— Тя е Кейси. Аз съм Жанин — отговори Жанин. — Какво носите тук?

— Мерло — отговори Питър.

— Мерло — повтори Жанин, сякаш знаеше какво означава. — Кейси, би ли ни донесла чаши?

Кейси се позамисли дали имат някакви чисти чаши, тъй като снощи беше ред на Жанин да мие съдовете, а тя не бе съвсем в настроение да го направи. Единствената чиста чаша, която имаха, бе в стаята на Жанин.

— Ще видя какво мога да направя.

— Аз ще ти помогна — предложи Ерик.

— Няма нужда — бързо възрази Кейси, уловила погледа на Жанин.

— Разполагайте се — заповяда Жанин и последва Кейси в миниатюрната кухничка в дъното. — Дявол да го вземе този Питър — прошепна тя. — Сигурно е казал на Ерик, че ме харесва и затова сега ръцете на Ерик са вързани.

Кейси изплакна четири чаши, докато Жанин я гледаше и се терзаеше.

— Как ще го направя сега?

— Кое?

— Дали ти не би могла да разсееш Питър за известно време, накарай го да говори — ако си спомням добре, той е същински киноманиак — и така аз ще имам на разположение няколко минути с Ерик, да му дам да разбере, че нямам нищо общо с приятеля му.

Кейси се опита. Тя седна на тъмния стол срещу дивана, оставяйки на Жанин средата на канапето между Питър и Ерик. Решително се хвърли в опити да ангажира Питър в разговор за филми, макар еднакво да мразеше научнофантастичните и филмите на ужаса, които той очевидно харесваше.

— Майтапиш се. Никога не си гледала „Изчезващият“? — невярващо попита Питър. — Как си могла да го пропуснеш? Това е класика.

— Кое? — попита Ерик, прекъсвайки онова, което му говореше Жанин. Заряза я по средата на изречението с отворена уста.

— Тя никога не е гледала „Изчезващият“ — произнесе Питър, клатейки глава.

— О, непременно трябва да видиш „Изчезващият“ — повтори Питър.

— Не е ли онзи филм с Кийфър Съдърланд и Сандра Бълок? — попита Жанин, привеждайки се напред и правейки се, че я интересува.

— Джеф Бриджес игра онзи зловещ сериен убиец, който отвлича хора и живи ги погребва в задния си двор — каза Питър, сякаш Жанин не бе казала нищо.

— Обаче наистина трябва да видиш оригиналната холандска версия — прекъсна го Ерик. — Още по-добра е.

— Ако можеш да я намериш — добави Питър. — Няма я във всички видеотеки.

— Аз може и да успея да ти намеря касета — предложи Ерик, сведе очи и нацупи устни, точно повтаряйки физиономията, демонстрирана по-рано от Жанин — физиономия, която показваше, че е заинтригуван.

Кейси се направи, че не забелязва.

— Всъщност, не си падам много по ужасите — обясни тя.

— Това е по-скоро съспенс, отколкото ужас. Няма много кръв и вътрешности. Никой не разфасова хората с електрическа резачка.

— Само ги заравя живи — каза Кейси и двете момчета се разсмяха по-гръмко от необходимото.

— А някой да е гледал „Хелоуин“? — попита Жанин. — Или „Петък, тринайсети“? Първата версия, разбира се.

— Че кой не ги е гледал тези? — подигравателно произнесе Питър.

— Аз не съм — каза Кейси.

— Наистина ли? — попита Ерик. — Имам ги. Мога да ти ги донеса някоя вечер. Ще те държа за ръката, ако се страхуваш.

Кейси скочи на крака.

— Някой иска ли бисквити и сирене? Питър, защо не дойдеш да ми помогнеш? — изрече тя на един дъх.

— Аз ще ти помогна — изпревари го Ерик, застанал вече до нея, преди Питър да има шанс да отговори.

— Мисля, че нямаме нито бисквити, нито сирене — с усмивка произнесе Жанин.

— Сигурен съм, че ще намерим нещичко — каза Ерик, подхвана Кейси за лакътя и я изведе от стаята. Веднага щом стигнаха кухнята, той я обгърна с ръце и я целуна.

— Какво правиш? — попита Кейси и се дръпна, въпреки че цялото й тяло трептеше.

— Целувам те — отговори той и отново я целуна. — И ми се струва, че този път и ти ме целуна.

— Намерихте ли нещо сиренено? — Гласът на Жанин бе достатъчно любезен, но Кейси долови изтичане на киселина от него.

Тя тутакси се откъсна от прегръдката на Ерик. Знаеше, че каквото и да каже в този момент, щеше да е погрешно, затова си замълча.

— Както вече казах, мисля, че нямаме никаква нездравословна храна — продължи Жанин и се засмя ослепително.

Импровизираният купон приключи минути по-късно, когато Жанин обяви, че имала работа, която трябвало да свърши до утре сутринта.

— Какво ще кажеш за вечеря следващата събота? — прошепна Ерик в ухото на Кейси на излизане. — Ще ти се обадя — добави, преди тя да успее да отговори.

— Е — произнесе Жанин, усмихвайки се, докато затваряше вратата. — Добре мина.

— Наистина съжалявам — тутакси се извини Кейси. — Разбира се, че няма да отида на вечеря с него.

— Какви ги говориш? Разбира се, че ще отидеш. Да не си луда? Той е красавец. И ти го харесваш. Защо да не отидеш?

— Защото ти го харесваш и ти го видя първа.

Жанин отмахна тъмната си коса от лицето.

— Не бъди такава тъпачка. Само защото съм го видяла първа, не значи, че го притежавам. Той очевидно не се интересува от мен. Иска теб. И точно толкова очевидно е, че и ти го искаш.

— Не съм сигурна какво точно искам.

— Хей, аз не съм сляпа. Видях каква целувка му залепи в кухнята.

— Той целуна мен. Бях хваната напълно неподготвена — възрази Кейси.

— Първият път, може би — поправи я Жанин. — Но не и втория.

Кейси не каза нищо. Жанин е видяла и двете целувки? Да не би да има рентгенов поглед? Или само блъфираше?

— Затвори си устата — каза й Жанин, очевидно наслаждавайки се на неудобството на Кейси. — Ще лапнеш някоя муха.

— Наистина ли няма да имаш нищо против, ако изляза с него?

— Би ли имало значение, ако възразявах?

— Да — настоя Кейси. — Разбира се, че би имало значение.

— Значи се правиш на глупачка. А знаеш, че мразя глупачките. Господи, какво ужасно вино. — Тя вдигна бутилката. — Можем само да забучим в нея една свещ и да се преструваме, че сме в шейсетте.

На вратата се почука.

— Не ми казвай, че си я искат обратно.

— Кой е? — попита Кейси, затаила дъх и без да мърда.

— Кейси — изхлипа познат глас.

— Дру? — невярващо произнесе тя. Изтича до вратата и я отвори. Шестнайсетгодишната й сестра стоеше в коридора. Очите й бяха толкова подпухнали от плач, че едва се отваряха, цялото й лице бе влажно от сълзи. — Какво правиш тук?

— Не знаех къде другаде да отида. Може ли да вляза?

— Какво? Разбира се, че можеш да влезеш. Боже мой, виж се само на какво приличаш. — Кейси поведе сестра си към дивана във всекидневната, метна яркозелените възглавници на земята и седна до нея. Приглади с пръсти сплетената й коса, прибра я настрани от лицето. — Какво става? Мислех, че си в Ню Йорк.

— Бях. Прибрах се вкъщи за уикенда. — Тя погледна нагоре към Жанин. — Ти трябва да си Жанин. Съжалявам, че ви се натрапвам по този начин.

Жанин се присъедини към тях на дивана.

— Няма нищо. Добре ли си?

Дру поклати глава.

— Не.

— Какво се е случило?

Дру изтри сълзите си.

— Мразя това тъпо училище, в което ме записаха татко и Алана.

— Но нали уж беше добро? — попита Кейси. — Много по-хубаво от моето.

— Зная. „Най-доброто частно училище в страната.“ Зная, зная. Обаче го мразя. Ужасно е. Всички са такива дяволски… зубрачи. — Тя погледна към бутилката вино в ръката на Жанин. — Може ли да си пийна малко?

— Не — отказа Кейси. — Ако никой не ти е казвал, шестнайсет години не са законната възраст, на която може да се пие алкохол на „Роуд Айлънд“.

— Стига де, Кейси.

— Разкажи ми какво се случи.

Кратка пауза, след която последва:

— Забърках се в малка беля в училище.

— Каква беля?

— Нищо сериозно. Хванаха ме да пуша трева на учителския паркинг.

— Пушила си трева? Дру!

— Кейси, моля те. Спести ми конското. Уморена съм. Цял ден пътувах. — Тя огледа покритото си с прахоляк яке. — Господи, на какво приличам.

— Как така си пътувала цял ден? Как стигна дотук?

— На автостоп.

— На автостоп? Да не си луда? Не знаеш ли колко ненормалници има навън? Имаш ли някаква представа какво би могло да ти се случи?

— Кейси — полугласно я предупреди Жанин. — По-кротко.

Кейси си пое дълбоко дъх.

— Добре. Извинявай. Без повече лекции. Просто ми разкажи какво се случи.

— Отстраниха ме.

Кейси прехапа долната си устна, за да не закрещи.

— Отстранили са те!

— Само за една седмица. Не е кой знае какво. Както и да е, помислих си, защо да не си ида вкъщи.

— И? Татко и Алана са ти създали проблеми ли?

— Не бих казала.

— Не се ли разстроиха?

— Нямаше ги там.

Кейси се помъчи да си спомни плановете им за пътуване. Доколкото знаеше, те си бяха във Филаделфия.

— Икономката не те ли пусна вкъщи?

— И нея я нямаше.

— Никой ли нямаше?

— О, да, имаше някой — отговори Дру. — Много симпатична двойка на име Лайл и Сюзан Макдермот. Оказва се, че са купили къщата още преди няколко месеца.

Кейси бе объркана.

— Да не си отишла в къщата на Бринмор авеню?

— Разбира се, че отидох в къщата на Бринмор авеню. Там живеехме последния път, когато си бях у дома.

— Но татко я продаде още преди няколко месеца.

— Ти си знаела?

— А ти не знаеше ли?

— Откъде да знам? Никой никога нищо не ми казва. Мен просто ме набутват в пансион и когато реша да се върна у дома, установявам, че родителите ми са продали шибаната къща, веднага щом съм си тръгнала и са се преместили, без да ми кажат и дума. Кой прави такива неща? Кой се мести и не казва на децата си? О, забравих — проплака тя. — На теб са ти казали.

— Сигурна съм, че са останали с впечатлението, че и на теб са казали.

— И къде, по дяволите, са те все пак?

— Купиха по-малка къща близо до голф клуба. По-малка е само относително казано — добави Кейси, представяйки си лъскавите деветстотин квадратни метра на „Олд Гълф Роуд“, на които се бяха преместили родителите й. — Много съжалявам, Дру. Просто допуснах, че знаеш.

— Да бе. Следващият път недей да допускаш. Наистина ще ми дойде добре една чашка от това вино.

— Не.

— Стига, Кейси — обади се Жанин и подаде бутилката на Дру. — Една глътка никого не е убила.

И преди Кейси да успее да протестира, Дру изпи голяма глътка.

— Добре, Дру, достатъчно — каза накрая тя, когато изглеждаше, че Дру ще погълне цялото количество.

— Можеш ли да вярваш на такива хора? — Дру попита Жанин, изу маратонките си, сгъна колене към гърдите си и почна да се клати напред-назад. — Твоите родители биха ли направили нещо такова?

— Родителите ми се разведоха, когато бях на седем — с равен глас произнесе Жанин. — Баща ми никога не плати и пукнат грош за издръжка, въпреки че имаше добра работа и стабилен доход. Майка ми непрекъснато го съдеше, но така и не постигна нищо. После той се ожени повторно, създаде ново семейство и съдът му опрости дълговете към нас и намали месечната издръжка, която трябваше да плаща на майка ми, но той дори и нея не плащаше. Затова майка ми бе принудена да работи на три места, поради което почти не я виждах. Накрая се разболя от толкова много работа и почина от рак три месеца преди четирийсет и седмия си рожден ден. — Жанин изгълта остатъка от виното в бутилката.

— Никога не си ми разказвала за това — каза й по-късно Кейси, докато Дру сладко си похъркваше на дивана. — Сигурно ти е било много тежко.

— Знаеш какво казват, нали? Животът е гаден — с блажена усмивка отбеляза Жанин. — А после умираш.

— Е, какво следва сега? — попита един от докторите и Жанин буквално се изпари във въздуха. След нея остана само усмивката й, като на Чеширския котарак от „Алиса в страната на чудесата“.

— Ами, изглежда, че доста добре си диша самостоятелно — отговори доктор Айн с очевидно облекчение и Кейси бе върната в настоящето. — Така че, предполагам, просто ще трябва да почакаме и да видим. — Кейси си представи как докторът поклаща глава. — Вие знаете точно толкова, колкото и аз.