Джой Филдинг
Натюрморт (15)

15.

— Радвам се да видя, че не си изгубил подхода си към дамите — обади се някакъв глас откъм вратата само след няколко секунди.

Уорън скочи на крака.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — видимо раздразнен изсъска той.

Кой беше?

— Мислех си просто да проверя как е пациентката.

— Да не си луд?

— Отпусни се. Поеми си дълбоко дъх. Преиграваш.

— Аз ли преигравам? Ами ако Дру се върне? Ако някой друг влезе?

— В такъв случай, аз съм само един приятел от фитнеса, който поднася почитанията си.

Какво не е наред? Защо Уорън е толкова разстроен? Кой е този човек?

— Трябва да си тръгнеш незабавно.

— Никъде няма да ходя — спокойно заяви мъжът и се приближи до леглото, а вратата се хлопна зад гърба му. — Минаха повече от два месеца, Уорън. Не звъниш. Не отговаряш на обажданията ми. Не се отбиваш във фитнеса.

— Малко съм зает напоследък.

— Загриженият любящ съпруг. — Гласът му бе просмукан с леден сарказъм.

Внезапно Кейси се почувства скована от студ до мозъка на костите си, макар да не знаеше защо.

— Не ми остави голям избор — обади се Уорън.

Какво означава това? Какъв избор?

— Е, как е Спящата красавица? — попита мъжът.

— Бих казал, че е доста очевидно как е.

— Всъщност, изглежда по-добре, отколкото очаквах. Полицията напредна ли по въпроса какво се е случило?

— Не — натъртено изрече Уорън. — Нямат представа. Виж, може ли да поговорим за това по-късно? Сега не е нито времето, нито мястото…

— А кога е?

Време и място за какво?

— Знаеш, че вината не е моя — продължи след малко мъжът.

— Нима? — попита Уорън.

— Да.

— Жена ми е в кома, свързана с тръба за хранене. Може да остане така за цял живот. И ти не смяташ, че това е по твоя вина?

Не разбирам. За какво говориш? Да не би да искаш да кажеш, че този мъж по някакъв начин е свързан със случилото се с мен?

— Хей — възрази той. — Наистина съжалявам, че се получи така. Но аз връхлетях отгоре й с почти осемдесет километра в час. Всеки нормален човек щеше да е мъртъв след такъв удар.

Какво? Какво! КАКВО?!

— За бога, няма ли да млъкнеш?

Какво става? Това реално ли е, или отново съм заспала? Сън ли е, или някакъв филм по телевизията?

— Виж — дрезгаво прошепна Уорън. — Трябва да говориш по-тихо. Направиха тестове, които показват, че Кейси чува…

— Наистина ли? — Кейси почувства близкото присъствие на мъжа, когато той се наведе над леглото й, ръката му се докосна до нейната, ментовият му дъх затопли лицето й. — Можеш ли да ме чуеш, Спяща красавице? — Усети как се отдръпва. — И твърдиш, че тя разбира какво казваме?

— Навярно не. Но е възможно.

Изцъкване с неохотно възхищение.

— Свалям ти шапка, Красавице — каза мъжът. — Голяма работа си ти.

Не, това не може да се случва. Сънувам. Или имам халюцинации.

Колко ли пъти се бе чудила за същото през последните няколко месеца?

— Виж — започна отново Уорън. — Трябва да се махаш оттук.

— Не и докато не стигнем до споразумение.

— Споразумение за какво?

— Не се прави на ударен, Уорън. Не ти отива.

— Ако става въпрос за пари…

— Разбира се, че става въпрос за пари. Аз не съм по-различен от теб. Винаги е за пари. Петдесет хиляди долара, за да сме по-точни.

Петдесет хиляди долара? За какво?

— Не давам петдесет хиляди на човек, който се е издънил.

— Не съм се издънил.

— Тогава какво правим тук?

Какво правим тук, повтори си Кейси. Мислите й бясно се въртяха в главата й. За какво говореха?

— Предполагам, че чакаме — отговори мъжът и сигурно сви рамене. — Очевидно е само въпрос на време.

— Въпрос на време — изтощено повтори Уорън. — Според докторите, тя може да ни надживее всичките.

Дълга пауза.

— В такъв случай, предполагам, че ще трябва малко да ускорим нещата.

Какви неща? За какво говориш?

— И как предлагаш да го направим?

— Хей, човече, аз съм само един личен треньор. Ти си този с големите дипломи.

— Е, добре, когато говорихме във фитнеса, останах с впечатлението, че си правил такива неща и преди. Мислех, че се договарям с професионалист.

Мъжът се засмя.

— Сещал ли си се някога да откачиш няколко от тези тръбички или да вкараш въздух в системата й? Веднъж гледах това по телевизията. Доста ефективно беше.

О, боже. Някой да ми помогне! Дру! Патси! Някой!

— Да бе. И никой няма да заподозре нищо злонамерено.

— Злонамерено? Доста впечатляваща думичка, адвокате.

— Само за някой идиот.

— Хей, човече, по-леко. Зная, че си разстроен, но няма нужда да се обиждаме.

— Започвам да се обиждам, както се изразяваш, когато хората, които наемам, не си вършат работата.

Уорън е наел този човек да ме убие? Предложил му е петдесет хиляди долара, за да ме блъсне? Не, не може да бъде. Не може.

— Ще бъде свършена.

— Тогава и ще си получиш парите.

Примирена въздишка.

— Е, как стоят нещата? По-добре ли е тя да е тук?

— Не. Но ще мога да я взема вкъщи съвсем скоро.

— А след това всичко може да се случи.

Не. Това не се случва. Дали са ми някакво ново лекарство. То ми причинява халюцинации.

— Няма да е лесно — каза Уорън. — Полицията вече подозира, че не е било случайност. Трябва да съм много внимателен.

— Не се тревожи, човече. Нищичко не те свързва с каквото и да е от това.

— Освен Кейси. Ако тя разбере. Ако дойде в съзнание.

Кейси почувства два чифта очи да прогарят кожата й като киселина.

— В такъв случай, трябва да гледаме това със сигурност да не се случи.

Мили боже!

— И как точно ще го направим?

— Ти си умно момче — каза непознатият. — Сигурен съм, че ще измислиш нещо. — Кейси отново почувства мъжа на сантиметри от лицето си, дъхът му съблазнително докосна устните й, сякаш се канеше да я целуне. — Чао, Красавице. Грижи се за себе си. — Той се изкикоти. Звукът прогъргори дълбоко в гърлото му, като вода в кладенец.

— Ще се махнеш ли оттук, по дяволите!

— Ще ми се обадиш ли, като измислиш нещо?

— Разчитай.

— Гледай да не се бавиш много. — Отдалечаващи се стъпки, последвани от звук на отваряща и затваряща се врата.

Това не може да се случва, за кой ли път си помисли Кейси. Не се случва. Изобщо не бе подслушала мъжа си и някакъв непознат да обсъждат неуспешния си опит да я убият. Както и да планират да го направят отново. Това беше нелепо. Не се бе случило.

Нямаше начин Уорън да направи каквото и да е, което да й навреди, да не говорим да наеме някого да я убие. Нелепо. Напълно, абсолютно, абсурдно нелепо. Какво й ставаше? Първо заподозря Жанин. После дойде ред на Дру. А сега… Уорън? Как изобщо й хрумваха такива ненормални мисли?

Какво ми става? Уорън е добър човек, чиято професия е да съблюдава закона, не да го нарушава. Не и да го погазва, за бога.

Заради този проклет телевизор бе всичко. Как очакваха да мисли разумно с това постоянно бърборене над главата й?

Уорън ме обича.

Почувства движение, някакво тяло се приближаваше към нея. Кой? Уорън тук ли беше още? Имаше ли някой?

— Това беше Ник — небрежно каза Уорън. — Сигурен съм, че си ме чувала да го споменавам. Страхотен треньор. Гаден човек. Торба с лайна. От типа хора, които обичат да късат крилцата на пеперудите. Един ден се майтапя с него, казвам му: губиш си времето да тормозиш нещастници като мен, по-добре се пробвай като наемен убиец. А той ми вика: назови времето и мястото. — Уорън се изсмя. — Навярно не бива да говоря за това, но какво значение има, по дяволите? Изтървахме вече котката от чувала. — Той се приближи още повече, за да й прошепне в ухото. — Не можа ли просто да умреш, когато трябваше?

Тогава всичко изведнъж замря. Сякаш въздухът в стаята внезапно спря да циркулира, дори тя престана да диша. По вените на Кейси премина вълна на паника, като че ли й бяха инжектирали адреналин. Възможно ли бе той да е инжектирал въздух в системата й, както бе предложил съучастникът му?

Не можа ли просто да умреш, когато трябваше?

— Ще ида да си взема чаша кафе — каза Уорън. Гласът му се изгуби, докато отиваше към вратата. — Предполагам, че ти нищо не искаш — провикна се назад.

И така, мистерията бе разгадана.

Как бе възможно? Толкова бяха щастливи. Никога не се караха, дори рядко спореха. Единственият път, когато не бяха на едно мнение, бе, когато тя поиска да напуснат имението, наследено от родителите й и да се преместят в апартамент с обслужване в града, но на Уорън не му се щеше да изоставят тихия и охолен квартал. В крайна сметка и двамата направиха компромис и се разбраха да си потърсят по-малък дом, но да останат на „Мейн Лайн“. Скоро след този случай бяха почнали да обсъждат създаването на семейство.

И през цялото това време той е планирал смъртта й.

Дали тези убийствени стремежи бяха изскочили в ума му едва напоследък, или от самото начало е замислял да я убие? Можеше ли един амбициозен мъж да прояви достатъчно търпение, че да чака две години, докато приведе плана си в действие?

Но защо? Защо ще я иска мъртва?

Как мислиш, запита се сама.

Пари.

„Винаги е за пари“ — бе казал Ник.

Но Уорън никога не се е интересувал от богатството ми, възрази Кейси. Точно той настояваше за предбрачен договор. Нямаше и никакви застраховки живот на нейно име…

Не се нуждае от такива, проумя тя. Като неин съпруг щеше да наследи тлъст дял от имуществото й, дори и без завещание. Навярно щеше да си тръгне най-малко със сто милиона долара. Като адвокат със сигурност знаеше това.

„Никой не става адвокат, за да забогатее — припомни си някогашните му думи. — Но като се вземат предвид разходите, данъците и така нататък, определено не можеш да се пенсионираш на четирийсет.“

Това ли искаше той в крайна сметка? Да се пенсионира на четирийсет? Не. Няма начин. Уорън имаше преуспяваща кариера, която обичаше. Имаше си всичко, от което се нуждаеше. Съвместният им живот бе страхотен. Нямаше начин той да направи това.

Той ме обича.

Сто милиона долара можеха да купят ужасно много любов.

— Е, как е пациентката ни днес? — попита някой.

Какво? Кой каза това?

— Виждам, че гледаш „Газената лампа“^[1]. Страхотен стар филм.

— Май не съм го гледала — обади се втори глас. — За какво се разправя?

— Обичайното — безскрупулен съпруг се опитва да убеди жена си, че полудява. Ама тази Ингрид Бергман е била голяма красавица, нали?

Чао, Красавице.

— Кръвното й налягане е малко по-високо от нормалното. Какво става, госпожо Маршъл? Да не ви боли нещо?

Трябва да ми помогнете. Минават ми ужасни, диви мисли.

— Да й завишим дозите.

Не. Моля ви, нищо не завишавайте. Достатъчно съм упоена, повярвайте ми. Само да знаете какви странни неща минават през разбития ми мозък. Ако не бях в кома, щях да поискам да ме освидетелстват.

— Искам да те помоля за една услуга — единият доктор се обърна към другия, докато отиваха към вратата.

— Каква?

— Ако някога се озова в нейното положение, просто затисни лицето ми с възглавница и да се свършва, ясно?

— Само ако обещаеш да направиш същото и за мен.

— Разбрахме се.

И те напуснаха стаята.

Не. Не си отивайте. Не си отивайте. Някой да ми помогне, моля, преди напълно да съм си изгубила ума.

Какви ги говореше? Умът й вече бе изгубен. Като че ли не й стигаха другите беди, ами сега си въобразяваше, че човекът, който я обичаше повече от всичко на света, човекът, когото тя обичаше повече, отколкото някога си е мислила, че е възможно да обича, е някакъв хладнокръвен социопат, наел друг, за да я блъсне; а дори и сега той спокойно си пийваше кафе и се мъчеше да намисли как да довърши започнатото.

Възможно ли бе това да не са халюцинации?

Аз ти се доверих, Уорън, каза си Кейси, неспособна повече да пренебрегва очевидното.

Доверих ти живота си.