Джой Филдинг
Натюрморт (7)

7.

— Не мога да повярвам, казал си на онова ченге, че мислиш, че съм се опитала да убия сестра си! — извика Дру.

— Нищо такова не съм му казвал — възрази Уорън.

— Връщам се вкъщи от почивка и намирам половината полицейско управление, струпано във фоайето на блока ми. Ще каже човек, че съм Осама бин Ладен, за бога. А после буквално ме обвиняват в опит за убийство на собствената ми сестра! Моята сестра! Как мислиш, че се почувствах?

— Наистина съжалявам…

— Как си могъл да ме обвиниш в такова нещо?

— Повярвай ми, Дру. Не съм те обвинявал в нищо.

Кейси долови примирение в тона на съпруга си. Тя знаеше, че никой не може да спечели спор с Дру. Спомни си деня, когато сестра й се роди.

— Що за име е Дру, все пак? — беше се присмяла Лесли, когато я донесоха от болницата. Лесли бе новата, току-що наета детегледачка на бебето, млада жена със силен британски акцент, закръглена, с румени страни и остра кестенява коса, постоянно падаща в очите й, така че изглеждаше сякаш вечно надзърта иззад завеса.

— Трябваше да е Андрю — дойде многозначителният отговор на Шона, младото ирландско момиче, наето да гледа Кейси, след внезапното напускане на Мая. Кейси не бе особено очарована от Шона, с постоянно навъсеното й лице, сякаш изпитва непрестанна болка, и твърде едрите крака, подаващи се изпод прекалено късите поли.

— Вместо това получиха още едно смрадливо момиче — нехайно коментира Лесли, като че ли Кейси не бе в стаята.

Шона произнесе странен цъкащ звук и кимна в съгласие.

— Момчетата са много по-добри — отбеляза тя.

Кейси стоеше между двете млади жени пред масата за повиване в синьо-бялата бебешка стая на Дру. Бебето пред тях вдигаше врява в очакване да му сменят памперса.

— Тя не е смрадлива — възмути се Кейси.

— Така ли? В такъв случай можеш ти да я преповиеш. — И Лесли метна използвания памперс в ръцете на Кейси.

Тя побърза да го хвърли в кошчето за боклук.

— Мирише по-хубаво от теб.

Лесли се ухили.

— Искаш да кажеш, че не харесваш парфюма ми ли?

— Противен е.

— Мускусен — поправи я детегледачката. — И на баща ти напълно му допада. — Тя се изкиска и намигна на Шона, която увиваше чист памперс около извиващото се дупе на Дру.

— Внимавай — предупреди я Шона. — Известно е, че след такива разговори момичета са били уволнявани.

Лесли пренебрежително сви рамене, вдигна Дру и понесе гърчещото се вързопче към креватчето, където го положи по гръб. Кейси гледаше как миниатюрните ръчички и крачета моментално се вирнаха нагоре, сякаш сестричката й бе насекомо, което някой грубиян бе обърнал обратно. Личицето й се бе свъсило в яростна физиономия, устичката й се разтвори за мълчалив плач, който тутакси стана яростен и острите й писъци внезапно раздраха тишината като парчета строшено стъкло.

— Господи, какъв ужасен звук — намръщи се Лесли.

— Може да е гладна — предположи Кейси.

— Току-що й дадох цяло шишенце.

— Може да не си й дала достатъчно.

— А може да е време за следобедния ти сън.

— Аз вече не спя следобед.

— Твърде лошо за теб — каза Лесли на Шона, когато ревът на бебето се засили. — Господи, какво му е на това дете? Плаче през цялото проклето време.

— Говорих с Мерилин — каза Шона, споменавайки една гувернантка, живееща малко по-надолу по улицата. — Според нея, Дру може да страда от ембрионален алкохолен синдром.

— Какво е това? — попита Лесли, точно когато и Кейси се канеше да стори същото.

— Нещо, което бебетата придобиват още докато са в утробата. Заради пиенето на майката — прошепна тя, въпреки че Кейси нямаше никакви затруднения да чуе всяка дума.

— Да. Тази майка си я бива, нали? Нищо чудно, че мъжът й се заиграва наоколо.

— Ш-ш-ш — предупредително изрече Шона и посочи с очи към Кейси. — Малките зайци имат големи уши.

Кейси набързо огледа стаята. Не видя никакви зайци.

— Да не говорим, че — продължи Шона, надвиквайки нарастващата истерия на бебето — е трудно да се каже кое е било първо — пиенето или заиграването.

— Мисля, че иска да я вдигнат на ръце — обади се Кейси и дръпна Лесли за джоба на дънковата пола.

— О, така ли мислиш? Искаш ли ти да я вдигнеш тогава? — И тя вдигна пищящото дете от креватчето и го връчи на Кейси без повече обяснения.

Кейси понесе сестричката си. Влажното й личице вече представляваше една яростна червена топка. Отнесе я в ъгъла на стаята и нежно я постави на мекия син килим. Силните писъци на Дру се вдигнаха като пара чак до тавана.

— Няма нищо, бебчо — нежно произнесе тя. — Аз съм тук. Не бива да плачеш.

В отговор Дру се разрева още по-силно.

— Справи се, хлапе — каза Лесли и двете с Шона се захилиха, дразнещ звук, който застърга като нокти по стените. — Наистина, все едно я докосна с магическа пръчка.

— Мислиш ли, че ще можеш да се справиш тук сама за няколко минути, докато изпушим по една цигара? — попита Шона.

И двете момичета напуснаха стаята, без да чакат отговор. Веднага щом излязоха, плачът на Дру утихна.

— Аз също не ги харесвам — призна Кейси, полюшвайки бебето напред-назад, докато ревът му премина в тихо хленчене. — Добро момиче — прошепна тя. — Вече си по-добре, нали? Аз също. Казвам се Кейси. Аз съм твоята кака и ще се грижа за теб. Няма да плачеш вече.

Само че тя продължаваше да плаче. Постоянно.

— Сутрин, обед и вечер — уморено се оплакваше Лесли. После обаче внезапно Лесли си отиде и едно тъмнокосо момиче на име Роузи продължи да се оплаква.

— Мисля, че никога не съм чувала друго бебе да плаче толкова много — казваше Роузи, поставила ръце на едрите си хълбоци. — Коликите са си колики, обаче това е…

— Това е синдром — обясняваше Кейси.

Роузи се смееше, силен кикот, който караше и Кейси да се смее с нея. Кейси бе щастлива, че Роузи дойде да живее с тях, защото тя имаше мила физиономия и големи тъмни очи. Подслушала бе баща й да казва, че били като два басейна с течен шоколад. Роузи се бе засмяла, когато той каза това, а когато тя се смееше с този чудесен заразителен смях, Кейси чувстваше кратък прилив на увереност и благоденствие.

— Какво, по дяволите, става тук? — провикна се майка й от върха на стълбите и смехът на Роузи рязко прекъсна. — Никой нищо ли не може да направи за това ужасно вряскане? Къде е… както там й беше името?

— Тук съм, госпожо Лърнър — провикна се от вратата на детската стая Роузи. — Тъкмо се каня да я нахраня.

Отговорът бе затръшната врата на спалня.

— Бих казала, че някой е станал с нещо нагоре, ако… — започна Роузи.

Ако изобщо е станал — завърши мълком изречението вместо нея Кейси.

— Какъв й е проблемът все пак?

— Това е, понеже е известна — обясни Кейси, мъчейки се да си припомни какво бе казал веднъж баща й на Лесли. Жена му била прекалено известна, бе казал той и затова се държала по този начин.

— Как може някой да е известен, след като никога не напуска стаята си? — попита Роузи.

Няколко вечери по-късно Кейси чу странни звуци посред нощ и стана от леглото си да види какво става. Стаята й се намираше в западното крило на къщата, на основния етаж, до бебешката стая. („За да не безпокоим майка ти“ — бе обяснил баща й). Стаята на Роузи бе по-надолу по коридора, до тази на Шона. Кейси проследи пъшканията и кискането до вратата на Роузи и я отвори.

Трябваха й няколко секунди да се адаптира към тъмнината, но дори и тогава бе трудно да проумее какво точно правеше Роузи. Изглежда, че седеше на нещо и яростно се клатеше напред-назад, сякаш бе получила някакъв пристъп. В следващия миг вече скачаше нагоре-надолу, а чифт едри ръце обгръщаха голия й задник. Изглежда, че тя се смееше и плачеше едновременно.

После стаята внезапно се изпълни със светлина, някакви груби ръце изтласкаха Кейси навън, майка й стоеше зад нея, а Роузи изскочи от леглото, мъчейки се да прикрие голотата си, като крещеше точно толкова силно, колкото и майка й. Баща й бе седнал в леглото, умолявайки всички да запазят спокойствие. Кейси тъкмо се чудеше какво прави баща й в леглото на Роузи и защо също е гол, когато майка й пресече помещението и с викове започна да го дере по лицето. Тогава пък изведнъж Дру писна от съседната стая, а Шона грабна Кейси и хукна с нея по коридора. На следващата сутрин и Роузи, и майка й си бяха отишли.

— Роузи си намери друга работа — каза по време на закуската Шона. — Майка ти ще отсъства известно време. — Нищо повече не й бе казано.

Два дни по-късно се появи нова детегледачка за Дру. Казваше се Кели и бе уволнена веднага, щом Алана се върна. Тя само хвърли поглед на дългите крака на момичето, изкусителната усмивка и вълнистата кестенява коса и я прати да си събира багажа. Кейси малко си отдъхна, когато от агенцията по наемане изпратиха Миша — по-възрастна, безформена и „мишоподобна“, според Шона.

— Не би трябвало да има промени за известно време — бе заявила тя.

Погрешно, както се оказа, тъй като самата Шона бе прогонена; само няколко седмици по-късно, заради изговорени повече от триста долара презокеански разговори. На сцената се яви Даниела, дебела, четирийсетгодишна и невъзмутима. Тя изтрая почти две години и бе последната детегледачка у семейство Лърнър.

— Какво всъщност се случи с Даниела? — много години по-късно бе попитала Дру.

— Освободиха я, когато започнах детската градина — отговори Кейси.

— Аз я харесвах.

— Как изобщо я помниш? Ти беше, на колко — две години? — когато тя напусна?

— Помня я — настоя Дру. — Тя е част от първия ми спомен.

Кейси знаеше за кой точно спомен говореше сестра й: Дру влиза тичешком в стаята на майка им, нетърпелива да й покаже новото си плюшено мече, получено за рождения ден, а майка й ядосано го мята през стаята и крещи: „Някой да махне това дете от мен“. — И Даниела се втурва вътре, гушва детето и го отнася долу в стаята на Кейси. Дру плаче силно.

— Не мога да повярвам, че си казал на онова ченге, че съм се опитала да убия сестра си — плачеше Дру сега.

Какво?

— По-точно, казах на детектив Спинети, че не вярвам да имаш нещо общо със случилото се с Кейси.

— Тогава защо той слухти наоколо, задава въпроси и намеква, че съм избягала от града…?

— Ти не отговаряше на никакви обаждания. Никой не знаеше къде си.

— Бях на Бахамите за няколко седмици. Дай ме под съд.

— Била си на Бахамите — глухо повтори Уорън.

— Нуждаех се от отдих. Това престъпление ли е?

— Сестра ти е в кома, Дру.

— Да, и е все така от почти два месеца — кисело му припомни Дру.

— През което време ти дойде тук — колко пъти?

— Казах ти вече, много ми е тежко да я виждам така.

— На всички ни е тежко.

— Мислех, че докторите казаха, че се оправя.

— Наистина се оправя. Както можеш да видиш, гипсът й е махнат. Раните й в голяма степен зарастват. Махат й дихателната тръба. Дори започват физиотерапия.

— Физиотерапия? Защо, за бога? Не е като да отива някъде.

Тишина.

— Съжалявам — извини се Дру. — Просто съм разстроена. Заради онзи проклет детектив. Искам да кажа, за какво говори той все пак? Кой би искал да убие Кейси?

— Не зная. Ти имаш ли някаква идея?

— Аз? Не. От къде на къде?

— Познаваш я по-дълго от всеки друг, Дру. Има ли някой от миналото й, за когото се сещаш, който би…

— Не се движехме в съвсем едни и същи среди.

— Има ли някой от твоята среда…?

— Какво би трябвало да означава това?

— Някой от твоите приятели, може би познат…

— Може би познат? — подигравателно повтори Дру. — Сигурно нямаш предвид някой от моите пропаднали, занимаващи се с наркотици познати, нали?

— Просто се опитвам да подредя нещата, Дру.

— Е, погрешно си ги подредил.

— Виж. Не искам да споря. Особено пред сестра ти.

— Защо? Мислиш, че може да ни чуе ли?

— Не, разбира се, че не.

— Чуваш ли ни, Кейси? — попита Дру, приближи се по-близо, надвеси се над нея и дъхът й докосна страната на Кейси като тънко котешко езиче. Въобразяваше ли си? — Разбираш ли какво казваме?

Да. Да, всичко разбирам.

— Няма никой вкъщи — обяви Дру и се отдръпна.

— Внимавай с лакътя си — предупреди Уорън. — Наранена е достатъчно.

Дру изпуфтя пренебрежително.

— Е, какво следва сега?

— Ами, да се надяваме, че ще продължи да се подобрява. Сега, след като започна терапията, мускулите й ще заякнат. Докторите ще продължат да намаляват участието на обдихателя. Те са оптимистични, че до седмица-две тя може да почне да диша самостоятелно.

— Искаш да кажеш, че ще дойде в съзнание ли?

— Не. Никой не казва това.

— А какво казват? Че ще остане така завинаги?

Не, не. Това няма да се случи. Уорън, кажи й, че това няма да се случи.

Тишина.

— И така, отново ще попитам, какво следва? — настоя Дру.

От устните на Уорън се изтръгна дълга въздишка.

— Щом веднъж Кейси е в състояние да диша без помощта на респиратора, мога да почна да мисля за връщането й у дома, наемайки подходящите хора…

— Имах предвид, какво следва за мен? — прекъсна го Дру.

Ако можеше, Кейси щеше да се разсмее. Стори й се странно успокояващо, че някои неща никога не се променят, независимо от обстоятелствата. Една роза е просто роза, роза, роза, помисли си тя. А Дру си беше Дру, Дру, Дру. И винаги щеше да си бъде.

Можеше ли да я обвинява?

От много ранна възраст сестра й се бе научила, че единственият човек, който щеше да се грижи неизменно за нея, бе самата тя. От време на време Кейси се бе опитвала да изпълнява ролята на родител, ала Дру яростно й напомняше: „Ти не си ми майка“. И тя се бе оттегляла.

Кейси обаче бе наследницата на имота на родителите им, тя бе тази, която вземаше решенията и подписваше чековете.

— Какво следва за теб ли? — повтори Уорън.

— Да. Разумен въпрос, като се имат предвид обстоятелствата.

— Но такъв, на който не мога да отговоря.

— И защо не?

— Защото нямам нужните отговори.

— Ти си адвокат. Мислех, че от адвокатите се очаква да знаят такива неща.

— Не съм адвокат по наследствата. — Кейси долавяше усилието му да запази самообладание.

— Сигурна съм обаче, че си говорил с такъв.

— Всъщност, не съм, не.

— Не си питал никого какво ще стане с богатството на жена ти, ако тя остане завинаги във вегетативно състояние?

Не съм във вегетативно състояние. Не съм. Не съм.

— Много ми е трудно да го повярвам — продължи Дру.

— Имах някои други неща на главата си, Дру.

Кейси почувства как сестра й крачи край леглото.

Чуваше чаткането на токчетата й и се опита да си представи как е облечена. Навярно с клин и жакет от едра плетка. Дългата й тъмноруса коса сигурно бе вързана на висока опашка, а от ушите й висеше чифт, типични за нея, сребърни халки. Без съмнение, тъмнозелените й очи мятаха мълнии по посока на Уорън.

— Мислех, че ако нещо се случи с Кейси, богатството на баща ми автоматично ще се прехвърли на мен.

— Кейси не е мъртва, Дру — напомни й Уорън.

— Но би могла да бъде.

О, боже.

— Добре, достатъчно — отсече Уорън и чаткането на токчетата на Дру мигом спря в края на леглото. — Боя се, че просто ще трябва да проявиш търпение.

— Лесно ти е да го кажеш. Не ти се налага да се притесняваш за пари.

— Може би ако си беше намерила работа… — предположи Уорън.

— Трябва ли да ти напомням, че имам дете, за което да се грижа?

Кейси почувства как стомахът й се свива на възел при споменаването на петгодишната й племенница, миниатюрно копие на майка си във всяко отношение. Кейси се почуди дали когато порасне, Лола щеше наистина да стане такава красавица, каквато сестра й бе предвидила. Спомни си, че същото предсказание бе направено навремето и за Дру. Дру обаче бе съзряла — ако изобщо думите „съзряла“ и „Дру“ можеха да се използват в едно изречение — като безспорно симпатична млада жена, но тя не се превърна напълно в красавица — чертите й си останаха прекалено обикновени, очите й — разсеяни, лишени от онази тайнственост, която истинската красота изисква.

— Къде е Лола? — попита Уорън.

— Шон я заведе в кафето за сладолед.

— Кой е този човек, всъщност? — попита той. — От колко точно време го познаваш?

— Какво би трябвало да означава това — точно?

— Не означава нищо. Просто се чудех.

— И какво се чудиш, Уорън? Чудиш се дали Шон има нещо общо с това? Чудиш се дали не съм накарала гаджето си да прегази сестра ми? Това ли се чудиш?

Разбира се, че не. Не го мислиш наистина. Нали, Уорън?

— Мамо! — провикна се тъничко гласче и развълнувани стъпки нахлуха в стаята.

— О, господи. Изкарай я оттук. Не. Остави. Мислех, че ще я водиш за сладолед — на един дъх изрече Дру.

— Тя вече яде сладолед — възрази мъжки глас.

— Тогава й купи още.

— Какво й е на леля Кейси? — попита момиченцето. — Заспала ли е?

— Не се чувства добре — раздразнено отговори Дру.

— Да не е болна?

— Претърпя автомобилна катастрофа — обясни Уорън.

— Ще се оправи ли?

— Надявам се. Всички стискаме палци.

— Може ли и аз да стискам моите?

— Мисля, че това много ще помогне.

— Добре. Мамо, виж. Стискам палци.

— Страхотно — каза Дру. — А сега, Шон, ако не възразяваш. Болничната стая не е място за деца.

— Мамо, аз мога да й почета.

— Може би някой друг път. Шон…

— Добре, добре. Хайде, Лола. Може да хапнеш онази тортичка, дето й хвърли око.

— Вече не съм гладна.

— Шон, за бога…

— Знаеш ли какво? — намеси се Уорън. — Мисля, че на долния етаж има стая за деца. Не искаш ли да я видиш?

— Може ли, мамо?

— На всяка цена.

— Какво ще кажеш аз да те заведа? — попита Уорън.

— Сигурна съм, че Шон и сам ще се справи — възрази Дру. — Остават още няколко неща, които трябва да обсъдим.

— Мисля, че обсъдихме достатъчно неща за един следобед.

По затихването на гласа на Уорън Кейси съдеше, че вече е до вратата.

— И ти можеш да отидеш, Шон — пренебрежително произнесе Дру. — Уорън, ще те чакам тук.

— Както предпочиташ.

Вратата се затвори и Кейси остана насаме със сестра си.

— Винаги е както предпочитам — каза тогава Дру.