Джой Филдинг
Натюрморт (6)

6.

— И така, ти пропусна филмовия фестивал тази година — каза Жанин и върна Кейси към действителността.

От колко време спеше? Кога бе пристигнала Жанин? За какво говореше?

— Но не си струва да се ядосваш. Избра подходящото време да изпаднеш в мозъчна смърт, филмите бяха пълен боклук. Гледах един снощи и няма да повярваш колко беше слаб. Мисля, че ако нямаше субтитри, нищо нямаше да се разбере от смеха в салона. Но хората все си мислят, че понеже е френски… — Жанин си пое дълбоко дъх.

Кейси се помъчи да се съсредоточи. Скромното усилие да се проведе филмов фестивал в града току-що бе приключило, което означаваше, че все още е април. Колко време й се губеше от последното посещение на Жанин?

— Както и да е, купих вестник. Лекарите казват, че е добра идея да ти четем, понеже това би могло да стимулира мозъка ти или нещо такова. Не намирам обаче в събитията наоколо нищо кой знае колко стимулиращо.

Не се притеснявай за това. Изглежда, че мозъкът ми работи дори над капацитета си. Явяват ми се най-необикновените халюцинации.

— Дай да видим. Знаеш ли, че от 60-те години насам Филаделфия е изгубила приблизително шест хиляди от жителите си заради нещо, наречено градско разстройство, което подозрително ми звучи като болест, предавана по полов път, ако питаш мен, и че в града има около шест хиляди изоставени и безстопанствени сгради, въпреки новото развитие? Това достатъчно стимулиращо ли е? Мигни два пъти, ако отговорът е да.

Мигам. Веднъж. Два пъти. Видя ли това?

— Добре, не виждам никакво мигане, значи не е твърде стимулиращо.

По дяволите, мигам. Виж пак, мигам. Мигам. Защо не мога да те накарам да видиш?

— Да видим какво още има тук. Какви удивителни неща ще пропуснеш през настъпващия месец май, ако не се събудиш от тази нелепа кома?

Кейси дочу шумолене на хартия. Или пък просто въображението й създаваше очакваните звукови ефекти? Тук ли беше Жанин изобщо?

— Добре, едното е регатата „Дед Вейл“, която, както знаеш, е най-голямата колежанска регата в Съединените щати, привличаща всяка година хиляди гребци и зрители към река Шуилкил. Нещо, което съм сигурна, че не би искала да пропуснеш. Другото е „Филаданко!“, също звучащо като полово предавана болест, но всъщност е танцувална трупа от Западна Филаделфия, която ще поставя представления в „Кимел Сентър“ в продължение само на една седмица, като все още има останали хубави места. Ще гледам непременно да си купя билет. И трето, но не последно, май е месецът, в който Филаделфия отваря историческите си стари сгради за посещения на публиката. Твоята къща е доста историческа, не смяташ ли? Мислила ли си някога да я отвориш за широката публика да ти я гази навсякъде? Не, предполагам, че не. Въпреки че според мен, ще привлечеш впечатляваща тълпа. Всички онези хора, които биха желали да видят точно къде и как е живял Роналд Лърнър. Обаче истината никога не е така вълнуваща като въображението, нали?

Повярвай ми, Жанин. Нямаш представа колко си права.

— Както и да е, вчера пак говорих с онзи детектив от полицията.

Какво?

— Как става така, че по телевизията всички детективи приличат на Крис Нот, а в реалния живот изглеждат като детектив Спинети?

Той е реален? Не съм го сънувала?

— Както и да е, той ми каза, че е разпитал Ричард Муни, след като съм му разказала за сблъсъка ни. Муни твърдял, че е бил на посещение при майка си по времето на катастрофата. Обаче Спинети очевидно не смята катастрофата за случайна.

Добре, време е за нов сън. Този почва да се превръща в нещо като кошмар.

— Явно майката на Муни потвърждава, но Спинети казва, че полицията не вярва съвсем на майките, когато се стигне до осигуряване на алиби.

Не мога да кажа, че вярвам на майките, когато се стигне до каквото и да било.

— Както и да е, те все още не са го елиминирали напълно като заподозрян, особено предвид факта че — забележи — човекът притежава сребрист спортен автомобил. Макар, честно казано, колко още хора притежават такъв? Освен това, ако той смяташе да убива някого, това по-скоро щях да съм аз. Точно с мен се кара онази сутрин. Но от друга страна, ти винаги си била избраницата, не е ли така?

Кейси си представи ослепителната усмивка, с която бе произнесен въпроса.

— Както и да е, оказва се, че Муни не е единственият заподозрян. Спинети зададе милион въпроси за Дру. Явно той е оставил поне десетина съобщения на гласовата й поща, но тя не му е отговорила. Казах му, добре дошъл в клуба, Дру е пословична с това, че не се обажда. Той попита доколко добре я познавам, дали мисля, че е способна да се опита да те убие. Отговорих му честно, че не зная. Искам да кажа, кой изобщо знае нещо за Дру? И, разбира се, зададе цял куп въпроси за Уорън.

— За онзи полицейски детектив ли говориш? — попита от прага Гейл.

— О, здрасти — каза Жанин и по отслабването на гласа й пролича, че се завърта на стола си. — Откога стоиш там?

— Само от няколко секунди. Как е Кейси днес?

— Няма особена промяна.

Шум от приближаващи се стъпки, въздухът над главата на Кейси натежава, тих смях, като лек бриз, полъхващ към лицето й.

— Тенът й е добър.

— Ако ти харесва цветът на пресечено мляко — сухо додаде Жанин. — Той говори ли и с теб?

— Кой?

— Онзи детектив. Спинети.

— Предполагам, че говори с всички, които са близки на Кейси.

— Пита ли те за Уорън?

— Казах му, че е на съвършено погрешна следа — твърдо заяви Гейл. — Казах, че Уорън обожава Кейси, че няма абсолютно никакъв начин той да има нещо общо с това.

— Наистина ли го вярваш?

— А ти не вярваш ли?

— Предполагам.

Какво значи това „предполагам“?

— Какво значи това „предполагам“? — попита вместо Кейси Гейл.

— Ами в такива случаи не е ли все съпругът?

— Не и в този случай — натърти Гейл.

— Би могъл да наеме някого.

— Гледаш прекалено много телевизия.

— Права си — съгласи се Жанин.

— Уорън е чудесен човек.

— Да, така е.

— Той обожава Кейси.

— Да, така е.

— Тогава защо приказваш така?

— Не зная. Обвинявай онзи детектив и глупавите му въпроси.

— Той зададе доста въпроси и за теб, в интерес на истината — заяви Гейл.

— За мен ли? Какво искаш да кажеш? Какви въпроси?

— За връзката ти с Кейси, до каква степен си била разстроена, когато тя се е отказала от партньорството ви, дали си била ревнива, или засегната от нейния успех…

— Този кретен. Ти какво му каза?

— Същото, което му казах и за Уорън — че е на съвършено погрешен път.

Кейси можеше да си представи как Жанин поклаща ядосано глава и си даде сметка, че едва ли не се наслаждава на неудобството й. Така й се падаше, заради съмненията относно Уорън.

— Какъв нещастник. Сети ли се случайно да му напомниш, че бях с теб по времето, когато Кейси е била блъсната?

— Той възрази, че си имала много време да ме оставиш и да се върнеш в гаража.

— А имаше ли някакво обяснение за това как съм превърнала малкия си червен „Нисан“ в сребрист „Форд“ спортен модел? Да не си мисли, че съм Дейвид Копърфийлд, за бога?

— Би могла да наемеш някого. — Гейл повтори забележката на Жанин, изречена по-рано.

— Много смешно. Както и да е, да поговорим за нещо по-забавно. Как мина срещата ти снощи?

Гейл е имала среща? С кого?

— Добре — срамежливо отговори тя, а думите й бяха обвити от тихо хихикане.

— Определи думата „добре“.

— Просто добре. Сещаш се.

— Не се сещам. „Добре“ не е дума от моя речник.

— Не беше лошо.

— Просто не беше лошо? Прекара ли приятно?

— Да, прекарах приятно. Ти си по-лоша от детектив Спинети.

— Колко приятно? — настоя Жанин.

— Беше наистина хубаво — въздъхна Гейл. — Господи, чувствам се такава предателка.

— Защо пък предателка?

— Защото най-добрата ни приятелка лежи тук в кома…

— Да не си мислиш, че Кейси би искала да си стоим вкъщи и да не правим нищо?

— Не, предполагам, че не.

— Няма какво да предполагаш. Казвам ти — заяви Жанин така, сякаш бе наясно с най-скритите мисли на Кейси. — Последното нещо, което Кейси би желала за нас, е да се мотаем наоколо и да хленчим. Ако не друго, случилото се с Кейси само доказва, че човек никога не знае колко време му остава на тази земя и следователно наше задължение е да се забавляваме, когато имаме възможност.

Това ли доказвам, запита се Кейси и реши, че Жанин навярно бе права.

— Така че, разкажи ми за този приятел. Какъв е той?

— Просто приятел.

— Има ли си име?

— Не го познаваш.

— Аз познавам всички.

— Него не го познаваш — повтори Гейл, този път без никакъв смях.

— Много си потайна.

Жанин е права, каза си Кейси, тъй като собственото й любопитство бе възбудено. Не беше в характера на Гейл да е толкова предпазлива.

— В работата ли го срещна?

— Не.

— А как се запознахте?

Кейси почувства как Гейл свива рамене, нервното й хихикане се възвърна.

— Защо не искаш да ми кажеш кой е той?

— Защото…

— Защото го харесваш, нали? — натърти Жанин.

Кейси усети огъня по страните на Гейл, сякаш самата тя се изчервяваше.

— Не зная. Някак си е рано. Имали сме само една среща. Той навярно няма и да ми се обади повече.

— Защо да не ти се обади? Да не си била прекалено лесна? Спа ли вече с него?

— Разбира се, че не. Честна дума, Жанин. Може ли да говорим за нещо друго?

— Такава си монахиня понякога.

— Не съм монахиня.

— Си — каза Жанин.

— Не съм.

Двете жени се разсмяха и напрежението в стаята моментално се изпари.

— Както и да е. Трябва да тръгвам — каза Жанин и скочи на крака. — Може следващия път като дойда, да донеса книга и да почета на Кейси.

— Това е добра идея.

— Е, по-добре от тази тъпа телевизия през цялото време. Мисля да донеса „Мидълмарч“^[1]. Тя мразеше тази книга в колежа.

— Тогава защо, за бога, ще я носиш? — логично попита Гейл.

— Защото, ако се наложи да я слуша отново, тя може би ще се събуди, само за да ми каже да си затварям устата.

— Ти си луда.

— Без възражения. Както и да е, тръгвам. Ще се видим утре, Кейси.

— Ще те изпратя до асансьора — предложи Гейл и последва Жанин вън от стаята.

Заслушана в стъпките им, отдалечаващи се по коридора, Кейси си повтаряше подробностите от разговора им. Колко необикновено бе да е страничен наблюдател; да се намира точно тук… и все пак изобщо да я няма. Това я наскърби и тя неочаквано си припомни един случай от колежа. Един студент и една студентка бяха хванати да го правят на пода в отдалечен край на библиотеката. Те моментално бяха закарани в кабинета на декана. „Не би ли било прекрасно да си муха на стената до тях?“ — бе попитала Жанин на минаване оттам с лукава усмивка. А Кейси с ентусиазъм бе кимнала възхитено. Какво по-хубаво, мислеше си тогава, от това да си невидим? Да можеш да идваш и да си отиваш, когато ти хрумне, без някой да забележи и да те укорява? Да можеш да подслушваш лични разговори, да разбереш какво наистина си мислят хората, да разкриеш най-скритите им тайни, да видиш какво правят, когато си мислят, че са сами.

Внимавай какво си пожелаваш, каза си Кейси сега.

Защото тя бе станала тъкмо невидима. Независимо от всички жици, тръби, обдихатели, гипсове, шини и винтове, с които я бяха закрепили, независимо от лекарите, сестрите и санитарите, които бдяха над леглото й, независимо от цялата апаратура, която я поддържаше жива, никой всъщност не я виждаше. Никой не знаеше, че е тук.

Тя бе невидима.

И това не беше забавно. Изобщо не беше забавно. Нито за миг.

Бе същински ад.

 

 

— Здравей, миличка. Как се чувстваш днес? Спа ли добре?

Кейси почувства кадифения глас на Уорън да се сгушва до ухото й като коте в кошница. Колко ли време съм спала, запита се тя. Разбуди се напълно и сърцето й бясно се заблъска в гърдите, когато познатата паника я обхвана. Външно обаче си остана напълно неподвижна. Чуваше го как ходи нервно из стаята в продължение на няколко секунди, после издърпва един стол до леглото и се мъчи да се настани удобно на място, което изобщо не предлага такъв комфорт.

В опит да се успокои, тя се опита да си представи стаята. Реши, че е по-скоро тясна, боядисана в нездрав зелен цвят, с венециански щори, увесени на единствения прозорец и навярно един или два твърди пластмасови стола в единия ъгъл. Може би някоя бледопастелна рисунка на неясен пасторален пейзаж украсяваше стената над леглото й, което бе отрупано с последната дума на медицинската техника. Несъмнено, наблизо имаше метално нощно шкафче, както и възможно най-малкия телевизор на стойка, висяща от тавана.

— Докторите смятат, че можеш да почнеш да дишаш самостоятелно — с мек и вдъхващ доверие глас изрече Уорън. — Днес следобед ще започнат опити да те отбият от вентилационната тръба, което е чудесна новина.

Дали, запита се Кейси, неохотно запазвайки съзнание, мъчейки се да осмисли всичко, което се случваше. Но как би могла да осмисли каквото и да било, след като не знаеше нищо, ден ли е или нощ, светло или тъмно, май или юни, тази година или следващата? Нямаше дори представа колко време е минало от последния път, когато бе в съзнание. И какво значение имаше дали диша самостоятелно, или с помощта на машина, дали продължава да не вижда, да се движи и да комуникира?

— Хората не спират да се обаждат. Приятели, съседи, бизнес партньори. Ти наистина нямаш представа колко много те обичат всички.

Само с едно фатално изключение.

— Според мен, в момента ти сама крепиш бизнеса на цветарите в града.

Около мен има цветя?

— Жанин и Гейл, естествено, всяка седмица пращат нов букет — продължи Уорън. — Тази седмица е цял сноп бели и розови лалета. А ето и една ваза с невероятни пролетни цветя от партньорите в моята фирма. За жалост, единствените цветя, на които зная имената, са нарциси и ириси, така че няма да съм от голяма полза в това отношение, обаче ето и една китка с пухкави бели неща, които смятам, че самата ти би изритала с удоволствие. О, и клонки от върба. Май са това. Да не споменавам дузината червени рози от твоя благоверен, много красиви, макар че не миришат. Помниш ли как миришеха розите преди? А сега вече не — тъжно добави той.

Кейси смътно си спомняше, че някъде бе чела защо розите вече нямат аромат, но не помнеше какво беше. Пък и какво значение имаше, след като тя нямаше обоняние? Абсолютно никакво, реши тя, а умът й подреждаше пролетните цветя край прозореца и немиришещите рози на шкафчето до леглото й.

На вратата леко се почука.

— Извинявайте, че ви прекъсвам — сладко произнесе Патси. — Видях ви да влизате и реших да се отбия и да видя как сте.

— Добре съм, благодаря — каза Уорън.

А сега, като разбра, вече можеш да си тръгваш.

— Изглеждате малко уморен.

— Не спя много напоследък.

— Предполагам, не сте свикнали да спите сам.

О, това беше добро. Много добро, Патси. Мило и деликатно.

— И аз така предполагам.

— Съжалявам. Не исках да прозвучи по този начин.

Да бе, как не.

— Няма нищо. Зная какво имаше предвид.

— Не става по-леко, нали? Да я виждате така — продължи Патси и Кейси усети как санитарката прекосява стаята, следвана от мириса на лавандула.

Наистина ли усети миризмата на лавандула? Кейси яростно почна да души въздуха. Възможно ли бе? Или този разговор за цветя провокира и бездруго разюзданото й въображение?

— Онзи детектив Спинети отново беше тук — каза Патси. — Задаваше много въпроси.

— Какви например?

— Кой идва на посещения, колко дълго остава, дали сме забелязали нещо необичайно или подозрително.

— А вие забелязали ли сте?

— Ще ви кажа точно какво казах на детектива — видяла съм само много хора, наистина тъжни, с безкрайна обич в сърцата. Кейси трябва да е била много специална жена.

— И все още е — поправи я Уорън.

— Разбира се. Съжалявам. Не исках…

— Зная. Аз съжалявам. Нямах намерение да ти се сопвам. Просто цялата тази работа беше достатъчно тежка, когато си мислехме, че е обикновена катастрофа. Но да си мислим, че някой го е направил нарочно…

— Не мога да си представя…

— Просто не е за вярване да я вижда човек толкова неподвижна. Кейси винаги е била тъй подвижна, пълна с живот.

— Разкажете ми за нея — помоли Патси и успя да прозвучи така, сякаш наистина бе загрижена.

Не. Не й казвай нищо. Това е само любовна игра от нейна страна.

Уорън тихо се засмя, деликатен звук, излъчващ топлина и любов. Той обви Кейси като с две силни, успокояващи ръце.

— Ами, тя е красива. Можеш сама да го видиш, дори в сегашното й състояние. И нямам предвид само външно. И отвътре също. И е забавна. Много се смеехме.

Вярно е, помисли си Кейси. Смеехме се през цялото време.

— И е чувствителна — продължи Уорън, сякаш някакво кранче в мозъка му бе отворено и то отприщи струя от прилагателни. — Силна, умна, секси. Ужасно ми липсва — прошепна той.

Кейси усети Патси да се приближава, представи си как полага нежно длан на рамото на Уорън.

— Ако е и наполовина толкова силна и умна, колкото си мислите, тя ще намери своя път обратно към вас.

— Благодаря — произнесе Уорън.

— Няма защо. Мога ли да ви донеса нещо? Чаша кафе? Нещо за ядене?

— Кафе би било чудесно. Ето, чакай да ти дам пари.

— Не, глупости. Аз черпя. Веднага се връщам.

Кейси си представи Патси да се отправя към вратата, кълчейки се нарочно. Зачуди се каква ли униформа носи. Дали платът подчертава фигурата й, дали бедрата й са едри или слаби. Запита се на колко ли е години и дали Уорън я намира за хубава.

— Мило момиче — отбеляза Уорън, след като тя си отиде. — Не изглежда зле — продължи той, сякаш разбрал какво си мислеше Кейси. — Въпреки че, според мен, ти би я намерила за твърде банална. Около метър и шейсет и три, петдесет и два килограма, но поне шест кила от тях са грим, червеникаворуса коса, кафяви очи, обаче майка й явно никога не й е преподала тънкото изкуство на полагане на спирала, поради което проявява злощастната склонност да я клепа като пяна за бръснене. Бих определил възрастта й към средата или края на двайсетте. О, и не мисля, че носи бельо.

Кейси го чу да се размърдва на стола си.

— Чакай да видим. Какво още мога да ти кажа? Пропускаш един красив ден. Слънчево, около двайсет и три градуса. Всички се мъчат да ме склонят да ида да играя голф. Игрището е отворено и от това, което чувам, е в страхотна форма. Но не съм ходил да се уверя лично. Нещо не мога да се наканя, при положение че ти лежиш тук. „Не можеш да стоиш в болницата по цял ден“ — ми повтарят всички. Обаче, какво би трябвало да направя? Всичко ми изглежда толкова… повърхностно. „Трябва да излезеш, да си живееш живота“ — ми казват. Аз все им повтарям, че животът ми е тук, в тази болница.

Кейси почувства, че очите й се наливат със сълзи, но се съмняваше в действителност да са се образували. Аз все им повтарям, че животът ми е тук, в тази болница — повтори си тя, стараейки се да запомни точната му интонация.

— Обаче Тед Бейтс — помниш го, адвокат, обядвахме с него и жена му преди няколко месеца — той се обади няколко пъти, помъчи се да ме изкара навън, да направим няколко дупки. Все ми повтаря, че това ще ме разсее, че трябва да направя нещо, за да се отпусна. Животът си продължава, такива глупости. Казах му, че ще си помисля. Господ е свидетел, че наистина би ми дошло добре. Не съм ходил във фитнеса от… Мамка му. Какви ги говоря? Няма да стъпя близо до голф игрище, докато ти не си в състояние да дойдеш с мен. Макар че това навярно ще е добра възможност за мен да се поупражнявам — каза и се помъчи да се засмее. — Така, като се събудиш, ще мога да те изненадам с необикновените си умения. — Смехът изскърца в гърлото му и се превърна в задушаващо ридание. — Господи, Кейси. Толкова много ми липсваш.

И ти на мен.

Ново тихо почукване на вратата.

— Извинявай — каза Уорън, преглъщайки сълзите си. — Не разбрах, че си тук.

— Съжалявам, че се натрапвам. Не исках кафето ви да изстине — каза Патси.

Значи вече и най-интимните моменти със съпруга й не бяха само нейни. Докато умът й осъзнаваше тази последна загуба, сърцето на Кейси потъна под тежестта й.

Аз ще намеря своя път обратно към теб, мълком проплака тя.

Ще го направя. Ще го направя.