Джой Филдинг
Натюрморт (22)

22.

Бе полунощ и къщата беше напълно тиха.

Кейси лежеше неподвижно в леглото си, съвършено будна, независимо от късния час. Колко ли време бе изминало от епизода днес, когато бе стиснала ръката на сестра си? Колко часа бе прекарала, преповтаряйки си всяка подробност от случилото се? Наистина ли бе стиснала ръката на Дру и ако е така, това преднамерено действие ли беше от нейна страна, или просто неволен мускулен спазъм, както бе предположил Джереми?

Уорън със сигурност много би искал да знае отговора. Целият следобед не се бе отделил от нея. Седеше до главата й и следеше и за най-малкото трепване, дори обядва на стола си и пропусна вечерята. От време на време вземаше ръката й в своята и я увещаваше с тих нежен глас да стисне пръстите му, ако разбира какво й говори. „Толкова много те обичам“ — повтори нееднократно, достатъчно силно, за да бъде чут, ако в стаята има още някой.

Толкова ли лесно бе да заблуди всички, запита се Кейси и сама си отговори. Разбира се. Той бе заблудил всички. А нея — най-много.

Джереми си бе тръгнал, след като бе приключил терапевтичната серия. Той каза на Уорън, че е много доволен от напредъка на Кейси и че ще я види отново в понеделник. Дру бе останала до края на „Пътеводна светлина“. Тя целуна Кейси по челото, напомни на Уорън за обещанието му да увеличи месечната й издръжка и обеща да дойде отново следващия следобед и да доведе Лола със себе си. Патси цял ден влизаше и излизаше от стаята, привидно ангажирана с Кейси, но всъщност се суетеше повече около Уорън. Накрая, около единайсет часа, тя неохотно се бе оттеглила за през нощта. Уорън бе останал до леглото й до края на шоуто на Дейвид Летърман. После натисна бутона на дистанционното и стаята потъна в тишина.

Така си е и досега, помисли си Кейси, заслушана в разнообразните звуци, произвеждани от една къща, когато всички са заспали. Всички, с изключение на мен, каза си тя, давайки си сметка, че нито веднъж през последните двайсет и четири часа не бе губила съзнание, бе стояла будна всяка секунда от всяка минута на всеки час през деня. Нямаше милостиви дремки, нито откъсване от монотонността на това да лежи по гръб в продължение на часове, да слуша гласовете от телевизора, борещи се за надмощие с празното бръщолевене на Патси и фалшивите демонстрации на любов от страна на Уорън. Само Дру й бе дала така нужния прилив на адреналин. Това, че бе успяла да стисне ръката на Дру…

Беше ли успяла? Или сестра й просто си мислеше онова, което й се искаше?

А фактът, че вече не й се губят големи отрязъци от време, за радост ли беше, или за съжаление? Състоянието й подобряваше ли се, или се влошаваше в сравнение с преди?

Можеше ли да е по-зле, запита се тя и усети леко раздвижване на въздуха.

Нещо ставаше.

Някой идваше.

Кейси усети сърцето й да бие силно. Някой я наблюдаваше от прага.

— Кейси — произнесе съпругът й след няколко минути. — Будна ли си? — попита той, сякаш очакваше отговор.

Какво правеше тук? Дали не бе дошъл да довърши работата, която бе започнал? Как? Ще притисне възглавница върху носа и устата й, докато спре да диша? Ще й инжектира въздух във вените? „Не зная какво се е случило“ — чуваше го вече да хлипа пред докторите от линейката, които щяха да нахлуят на сцената — съсипаният съпруг, който се опитва да осъзнае сгромолясалата се отгоре му трагедия. „Влязох да проверя как е и тутакси осъзнах, че нещо не е наред.“

Или пък ще устиска до сутринта и ще остави Патси да я намери?

Нали така постъпваше обикновено — да стои малко настрани?

— Не можах да заспя — говореше сега със спокоен и уверен глас, докато пресичаше стаята. Застана пред все още отворения прозорец. — А ти?

Само да си поговорят ли беше дошъл? Дали наистина имаше проблеми със спането, както му се случваше и по-рано и инстинктивно се бе насочил към нея, пак както по-рано, за да го утеши през нощта?

Защо си тук?

— Навън е наистина красиво. Топло. Лек бриз. Небето е обсипано със звезди. Луната е почти пълна. Ти би се влюбила в нея.

Аз се влюбих в теб. С цялата си душа и сърце. Как можа да ми причиниш това?

— Е, вярно ли е? — попита той и бавно се придвижи към леглото. — Наистина ли стисна ръката на Дру? — Той хвана китката й. — И ако е така, ако не е било продукт на прекалено развинтеното въображение на сестра ти, въпросът е дали е било просто мускулен спазъм, или си се опитвала да комуникираш?

Значи и двамата бяха прекарали последните няколко часа будни, за да размишляват над едни и същи мъчителни въпроси, помисли си Кейси, изтормозени от същите неща. Все още се намираха в синхрон, дори и сега.

Само дето между тях никога не бе имало синхрон. Всичко е било игра.

Любовна игра, поправи се тя.

С цел убийство.

Уорън стисна пръстите на Кейси.

— На мен можеш да кажеш, Кейси — изкусително прошепна той. — Знаеш, че никога не си била в състояние да скриеш нещо от мен.

Прав е, помисли си Кейси. За него винаги бе като отворена книга.

— Кажи ми за какво си мислиш, като лежиш тук по цял ден и цяла нощ? Разбираш ли нещо от случващото се?

Не. Нищичко не разбирам, най-малкото теб.

— Не мога да си представя колко дразнещо може да е това, ако приемем, че разбираш. Да не говорим колко ужасяващо. И досадно. И унизително. И господ само знае какво още. Мисля, че на твое място досега щях да съм откачил тотално. Ти тотално ли си откачила, Кейси?

Може. Може и да съм откачила.

— Имаш ли представа за времето? За часовете от живота ти, които бавно преминават покрай теб?

Всеки час, всяка минута, всяка секунда.

— Е, за какво си мислиш? Мислиш ли за мен? Мислиш ли за това колко щастливи бяхме? — Той приседна на крайчеца на леглото й и разсеяно почна да я гали по бедрото над одеялото, с което бе завита.

О, Уорън, помисли си тя. Тялото й сякаш завибрира от допира на ръката му, въпреки всичко. Наистина бяхме щастливи, нали?

— Трябва да призная, че ми липсваш. Липсват ми интересните ни разговори. Липсва ми смехът ти. Липсва ми начинът, по който се сгушваше до мен в леглото и навираше сладкото си малко дупе в стомаха ми. Липсва ми начинът, по който ме докосваше. — Той хвана ръката на Кейси и бавно я придвижи до крака си. — Тук — каза и мушна ръката й под копринения халат към голото си бедро. — И тук. — Мушна дланта й към слабините си. — Липсва ли ти това? — прошепна и продължи да движи ръката й нагоре.

Какво прави, запита се Кейси. Не, това не се случва. Не се случва.

— Толкова време мина — говореше той. — И аз бях такова добро момче. Ти много би се гордяла с мен. Наистина си мисля, че съм по-добър съпруг, откакто стана катастрофата, отколкото преди това. По-внимателен, по-предвидлив. И определено по-верен.

Какви ги говориш сега? Че не си ми бил верен ли?

— Ти си нямаше и представа, нали? — попита Уорън. — Не изпитваше и най-слабо подозрение, обзалагам се. Това винаги е бил най-големият ти чар — твоята наивност. Въпреки начина, по който си отгледана, все още вярваше в брака и моногамията. Още вярваше във вълшебните приказки.

С невидимо потръпване Кейси осъзна, че съпругът й говори за нея в минало време.

— Но все пак трябва да призная, че за разлика от баща ти, аз бях много дискретен.

Защо ми разказваш това? Да не би да се надяваш на някаква реакция?

Уорън се наведе по-близо, устните му докоснаха крайчеца на нейните. Докъде ще стигне, зачуди се тя. Щеше й се да може да извърне глава, да си издърпа ръката и да го зашлеви с нея силно през лицето. Той на това ли се надяваше?

Изведнъж усети дланта му на шията си, пръстите му се плъзнаха надолу и спряха между гърдите й.

— Гърдите ти ще пораснат — бе казала Гейл по време на последния им обяд заедно, веднага щом Кейси бе споделила плановете си да забременее. От мисълта, че наистина искаше да има деца от този мъж, сега й се гадеше.

Дали можеше да усети отвращението й? Кейси затаи дъх, когато Уорън плъзна длан и си поигра с дясното й зърно, но след няколко секунди леко я отдръпна.

— Предполагам, че наистина не можеш да мърдаш — изрече след още няколко секунди. Изправи се, като пусна ръката й да пльосне на матрака като мъртва риба. — Съжалявам. Трябваше да се уверя, че ти не — каква дума използва доктор Кийт — симулираш? Да, точно така. Стодоларова думичка. Както и да е. Това бе моят малък тест, макар и не особено общоприет. И въпреки че трябва да призная, че я намирам за смущаващо по-приятна, отколкото съм си мислел, некрофилията не е по моята част. — Кейси усети, че съпругът й нервно крачи из стаята. — И така, какво да правя, какво да правя. Ти си истинска загадка, Кейси. Знаеш ли? Какво да правя с теб?

Не направи ли достатъчно вече?

Той ненадейно се спусна към нея, сграбчи грубо брадичката й и повдигна лицето й нагоре.

— Виждаш ли тази светлина? Виждаш ли я?

Какво правеше? Светеше ли с нещо в очите й?

— Никакво примигване, волево или не — изрече с явно облекчение. Кейси дочу шумолене и предположи, че прибира обратно в джоба на халата си фенерчето. — Значи знаем, че все още не виждаш. Но това е само въпрос на време, нали? А времето е всичко. Така ли е? Така ли е? По дяволите, Кейси. Тук ли си? Чуваш ли ме? Имаш ли някаква представа какво става? Мамка му — изруга той и пусна брадичката й.

— Да не би нещо да не е наред? — попита откъм вратата Патси.

Кейси чу как Уорън ахна, усети го да подскача.

— Много съжалявам — извини се тутакси Патси. — Не исках да те стряскам.

Кейси си ги представи, застанали от двете страни на леглото. Уорън, с халата си на черни и златни ивици, Патси, с лека, навярно прозрачна нощница, несъмнено разкриваща щедро деколте.

— Откога стоиш там? — попита Уорън.

— Само от няколко секунди. Стори ми се, че чух гласове.

— За съжаление, само моя — каза Уорън и акцентира думите си с леко притеснена усмивка.

Добър ход, помисли си Кейси.

— Да не би нещо да не е наред — повтори Патси. — Кейси добре ли е?

— Добре е. Просто не можех да заспя — обясни Уорън. — Реших при това положение да стана и да видя как е тя.

Толкова загрижен. Винаги мисли за другите.

— Да ти направя ли нещо за ядене? Ти така и не вечеря. Сигурно умираш от глад.

— Всъщност не.

— А чаша чай?

— Не. Благодаря. По-добре се връщай в леглото. Утре се очертава доста напрегнат ден. Съжалявам, ако съм те събудил.

— Няма за какво. Аз спя леко. Всъщност ме спаси от много неприятен сън.

— Така ли? Какво сънува?

— Обичайните кошмари. Мъж без лице, стиснал нож, ме преследва по тъмна алея, аз пищя, но никой не ме чува. А той се приближава все повече и повече…

— Хваща ли те?

— Не. Както казах, ти ме спаси.

Толкова по-зле.

— Моят герой — добави Патси.

— Радвам се, че съм бил от полза.

— Ти сънуваш ли кошмари? — не спираше Патси.

— От дете не съм сънувал. Поне не си спомням.

— Имаш късмет. Аз пък помня всичките си сънища. Явява ми се този, дето съм на сцена и се каня да произнеса реч — господ знае защо, тъй като в живота си една реч не съм произнесла — поглеждам надолу и осъзнавам, че съм абсолютно гола.

Браво, Патси. Накарай го да се съсредоточи върху по-значимите ти атрибути.

Уорън прихна.

— Това май е доста често срещан сън.

— Какво означава, според теб?

Моля ви, спестете ми гадателските си тълкувания.

— Изглежда ми като един вид сценична треска.

— На теб случвало ли ти се е? Имам предвид в съда, а не… Знаеш какво имам предвид.

Убедена съм, че знае.

— Аз не се явявам в съда.

— Така ли?

— Не съм съдебен адвокат.

— А какъв вид право практикуваш? — попита Патси. — Питах Жанин веднъж, но тя отговори малко мъгляво.

— Мъгляво? — през смях повтори Уорън. — По принцип не бих употребил тази дума във връзка с Жанин.

Кейси изръмжа вътрешно. Налагаше ли се наистина да подслушва по неволя това гротескно взаимно прелъстяване? Не беше ли състоянието й достатъчно окаяно?

— Занимавам се предимно с корпоративни и търговски дела — продължи Уорън. — А напоследък и с малко стратегическо планиране.

— Какво е това?

— Съветвам фирмите относно най-добрите начини да постигнат целите си и им помагам да изработят програми, за да открият тези цели.

Но не си много добър в това, нали?

— Звучи доста сложно.

— В три часа сутринта всичко звучи сложно.

— Какво ще кажеш за нещо приятно и просто като чаша горещ шоколад? — предложи Патси.

Добро превключване, Патси. Впечатлена съм.

— Ще ти помогне да заспиш — добави тя.

— Не искам да ти създавам грижи.

— Абсолютно никакви. Честно.

— Да, горещ шоколад звучи… — Един хлип се изтръгна от гърлото на Уорън. — Съжалявам — каза той, а гласът му неочаквано бе пропит от сълзи. — Съжалявам.

Май не е голям почитател на горещия шоколад.

Кейси долови как Патси се втурва към Уорън, обгръща го с ръце, а той, хлипайки стоварва глава на рамото й.

— Няма нищо — чу Патси да казва. — Излей си всичко. Излей си го.

— Просто е толкова ужасно.

— Зная.

Нямаш си и представа.

— Много съжалявам.

— Недей.

— Опитвам се да съм силен за Кейси…

— Никой не може да бъде силен по двайсет и четири часа в денонощието.

— Понякога се чувствам толкова отчаян.

Повече от отчайващо е. Зная, че е три часа сутринта, Патси, но събуди се, момиче. Човекът е хладнокръвен убиец.

Кейси почувства как яростта почва да прогаря дупка в стомаха й. Искаше й се да сграбчи Патси за раменете и да я разтърси, за да й върне здравия разум. Да бе. Сякаш съм в позиция да съдя хората. Трябваше да изпадна в кома, за да се събудя.

— Правиш всичко по силите си — говореше му Патси.

— Но не е достатъчно, нали? Никога не е достатъчно.

— Не си причинявай това, Уорън — укори го Патси.

— Чувствам се такъв неудачник.

— Не си неудачник. Ти си най-добрият мъж, когото познавам.

Внезапно стаята потъна в тишина и дори лишена от зрение Кейси можеше да види, че позициите им са се сменили. Вече Патси бе в обятията на Уорън и неговите устни нежно притискаха нейните.

— О, господи, съжалявам — тутакси се извини той и се отдръпна. — Много съжалявам. Моля те, прости ми.

— Всичко е наред — побърза да го успокои Патси.

— Не е наред. Не зная какво ме прихвана.

— Няма нищо. Разбирам.

— Как можах да направя нещо такова?

— Нищо не се е случило, Уорън.

— Поставих те в беззащитно положение. Напълно ще те разбера, ако решиш да си тръгнеш.

— Никъде няма да ходя.

— Нямах право.

— Ти беше разстроен. Не беше на себе си от притеснение.

— Това не е оправдание.

— Няма нищо — повтори Патси. — Вината бе колкото твоя, толкова и моя.

Отново мълчание. После гласът на Уорън:

— Толкова си мила. Кейси има късмет с теб. И двамата имаме — добави той.

Кейси си представи как лека усмивка се разпростира по лицето на Патси, огряно от луната.

— Какво ще кажеш сега да отида да направя този горещ шоколад?

А какво ще кажеш да идеш да се хвърлиш от някой мост и да се удавиш?

— Май просто ще ида да подремна малко — каза Уорън и се отправи към вратата. — Явно не разсъждавам съвсем здравомислещо.

— Ще се видим на сутринта — последва го Патси.

— Наистина много съжалявам…

— За какво? — попита Патси така, сякаш наистина нямаше представа.

— Благодаря.

— Лека нощ, Уорън.

— Лека нощ, Патси.

Няколко секунди по-късно тя чу вратите на стаите им да се затварят. След още няколко секунди почувства как пръстите й се размърдват и осъзна, че дланите й са стиснати в юмруци.