Джой Филдинг
Натюрморт (29)

29.

Сънува, че седи на пасажерското място в двумоторна „Чесна“, която се блъсна в стена от турбуленция, завъртя се безконтролно и изхвърли пътниците в редкия студен въздух така, сякаш бяха изстреляни от оръдие.

— Татко! — пищеше Кейси. Видя майка си да се преобръща в небето в розовата си прозрачна нощница, една пияна Алиса, която изчезва в заешката дупка долу.

— Опитай да се отпуснеш, златно момиче — разнесе се гласът на баща й иззад един пепелявосив облак. — Хвани ми ръката.

Кейси протегна ръка, колкото се можеше по-надалеч, пръстите й панически се размахаха в празното пространство, за да достигнат опората на баща й. Но не докоснаха нищо, не хванаха никого. Баща й го нямаше, разбра тя. И никога не го бе имало.

Той не можеше да я спаси.

Никой не можеше.

Кейси лежеше в леглото си и бавно идваше в съзнание. Дори през мъглата, изпълваща главата й като разрастваща се гъба, тя разбра, че макар и вече да не падаше стремглаво надолу към своята гибел, рискът, в който се намираше, не бе по-малък. Ще умра, осъзна и се помъчи да си представи как са се чувствали родителите й в деня, когато самолетът им се бе разбил в залива Чесапийк.

Всъщност никога преди не бе мислила за това, даде си сметка сега, никога не си бе позволявала мислено да се качи на онзи обречен самолет, да почувства онова, което навярно са чувствали родителите й, да си представи нещата, които те сигурно си бяха мислели, когато самолетът им се е наклонил опасно в небето, преди да потъне в морето. Дали майка й се е мятала безпомощно и е пищяла от страх? Дали е обвинявала баща й, дали го е удряла в паническа ярост, или се е опитвала да го прегърне, да го подържи за последен път в обятията си, когато вълните като безумен хор са се издигали над тях, за да ги посрещнат? Дали изобщо майка й е била в съзнание? Или е починала по-рано в самолета от прекалено много алкохол и умора, главата й безсъзнателно се е мятала насам-натам, докато баща й трескаво се е борил с апаратурата? Дали и той не е бил прекалено пиян, за да разбира напълно грозящата ги опасност? Дали в последните си секунди е мислил въобще за дъщерите си? Някой от двама им беше ли помислил?

Какво значение има, каза си сега Кейси.

Какво изобщо имаше значение вече?

Някога въобще тя беше ли означавала нещо за някого?

Баща й я бе обичал само като въплъщение на собствените си постижения. Майка й беше прекалено погълната от самата себе си, за да пилее тази любов по когото и да било другиго. Любовта на сестра й винаги е била спъвана от същата доза отрицание. А Уорън? Той обича парите ми, печално си помисли Кейси.

Идваше ред на Жанин. Бившата й съквартирантка и бизнес партньорка, предполага се и една от най-близките й приятелки. Да, през годините имаха много несъгласия. Да, спореха, караха се и понякога казваха неща, за които по-късно бяха съжалявали. Но Кейси никога не си бе представяла размерите на яростта на Жанин, никога не бе оценила докъде можеше да стигне тя, за да й отмъсти.

И все пак, колкото и шокирана и разочарована да беше, Кейси осъзна, че не й се сърди. Приятелката й просто бе направила същата грешка като самата нея: Уорън. Господ виждаше, че тя съжалява. И всеки, който бе в състояние да изкупи греховете си, като й чете „Мидълмарч“ на глас, ден след ден, седмица след седмица, заслужаваше не само съчувствие, но и втори шанс.

Много жалко, че нямаше да я има, за да го предложи. Мислите на Кейси се прехвърлиха към Гейл. Гейл, единственият човек, който винаги е бил до нея, обичаше я безусловно още от детството им. Тя беше някъде на „Мартас Винярд“ с новия мъж в живота си и щеше да бъде съкрушена, когато научи за смъртта на Кейси при завръщането си. Кейси никога нямаше да има възможността да се извини на нея и на Стан за неоснователните си подозрения по негов адрес.

Извинявай, Гейл.

Извинявай за всичко, тихо плачеше и се мъчеше да си представи какво ли щеше да е след два дена, когато щяха да затиснат устата и носа й с възглавница, докато спре да диша. Дали щеше да се дави и да се бори за въздух? Дали щеше да отнеме дълго време да умре, или смъртта щеше да дойде милостиво бързо?

Дали щеше да я чака някой ангел? Какво ли щеше да се окаже смъртта?

Би ли могла да е по-лоша от това?

И все пак, въпреки ужаса на изминалите няколко месеца, въпреки разкритията, лъжите и предателствата, въпреки загубата на зрението и говора й и всичко онова, което беше по-рано, Кейси осъзна, че не е готова да умре.

Не сега. Не и когато бе толкова близо да преоткрие всичко, което бе загубила.

Категорично не без бой.

Да бе, ама че бой, помисли си в следващия миг и през тялото й премина вълна на замайване, последица от силните лекарства в кръвта й. Боят не можеше да се нарече честен.

— Какъв е смисълът да се биеш, ако ще се биеш честно? — чу баща си да пита. Пресиленият му смях се носеше след него, докато прекосяваше стаята и отиваше да погледне през прозореца към задния двор.

— Татко, здравей — каза Кейси и се изправи в леглото.

— Какво правиш още в леглото? — Той се завъртя на пети и я изгледа с неодобрение.

— Не се чувствам много добре.

— Глупости. Просто се самосъжаляваш. Съзнанието над материята, Кейси. Просто постави единия си крак пред другия. И виж къде ще те отведат.

— Но аз не виждам.

— Тогава си отвори очите — простичко каза баща й и изчезна в нощта.

Кейси отвори очи.

Първото нещо, което видя, бе лунната светлина, проникваща през прозореца, до който бе стоял баща й.

Тя примигна веднъж, два пъти, три пъти.

Всеки път светлината ставаше по-силна.

Добре, помъчи се да не се вълнуваш прекалено, предупреди се тя. Очевидно все още сънуваш.

Само че не го възприемаше като сън.

Халюцинираш.

Халюцинациите бяха по-реални от сънищата.

Само че тази не беше като никоя от предишните й халюцинации.

От лекарствата е. Правят си шеги с ума ти. Замаяна си. Зашеметена.

Не чак толкова замаяна. Не чак толкова зашеметена.

Виждам, помисли си Кейси и отново примигна.

Мощно примигване.

Не ставай смешна, скастри се тя. Главозамайваш се от нищо. Тъмно е. Посред нощ. Просто си представяш извивката на луната да наднича през големия прозорец. Не е вярно, че различаваш лилавите завеси, дръпнати от двете страни, нито тумбестите столове на цветя отпред. Не виждаш раирания стол до леглото, нито големия плосък екран на телевизора на отсрещната стена, обграден от картини на орхидеи и нарциси. Не виждаш нито камината, нито леглото, на което лежиш, с искрящо белите му дори в тъмното чаршафи. Не виждаш моравото одеяло върху краката си, нито очертанията на пръстите си отдолу.

Не мога. Не е възможно.

Очите на Кейси яростно се въртяха, докато тя стрелкаше поглед насам-натам, нагоре-надолу, назад-напред. Мога да виждам, осъзна и по цялото й тяло премина въодушевление, като огън по сухи дърва.

Не се вълнувай прекомерно. Това се е случвало и преди. От лекарствата е. Всеки миг ще се събудиш.

— Отпусни се, Кейси — чу Уорън да казва. — Всичко скоро ще свърши.

Не. Не сега. Не и когато съм толкова близо. Тя лежеше на леглото си и чувстваше как дишането й става все по-накъсано. Беше се втренчила в облия полилей над главата си по средата на огромния таван и се мъчеше да се успокои.

Ще се измъкна от това. Ще се измъкна. Ще се измъкна.

Чу стъпките на Уорън в коридора. Знаеше, че идва да я провери. Каза си, че трябва да затвори очи, защото дори и на слабата светлина той незабавно щеше да забележи, че може да вижда. Кейси не можеше да допусне това. Но въпреки всичко, не можеше да ги затвори, толкова бе ужасена, че ако го направи, зрението й отново ще изчезне и когато отново ги отвори, всичко пак щеше да е тъмнина, както по-рано.

Уорън пристъпи в стаята.

Кейси си пое дълбоко дъх, отправи мълчалива молитва и затвори очи.

— Здравей, миличка. Как си? — Той приседна на края на леглото и Кейси долови дъх на алкохол. — Отново имах проблеми със съня, затова реших да намина и да видя какво правиш. Май вече почват да ми липсват малките ни разговори. — Потърка крака й. — Дишането ти ми се вижда малко затруднено. Какво има? Нали няма да вземеш да умреш? — Той се изсмя. — Искам да кажа, няма ли да е смешно? Да вземеш да умреш сама, след всичко, през което ме накара да премина през последните месеци. — Кейси усети как той поклаща глава. — Ще си го бива това, нали? Макар че ако случаят е такъв, бих бил благодарен да устискаш до сутринта, когато ще пристигне сестрата. Мислиш ли, че можеш да почакаш дотогава? Може би, докато изляза от къщи? По този начин никой няма да храни подозрения към мен, нито да ме обвини, че съм направил нещо неподходящо. — Той стана и отиде до прозореца. — Почти пълнолуние е. Доста грандиозно. Какво казваха за пълнолунието? Че събужда зверското в човека? — Смехът му този път бе по-скоро като свиване на рамене. — Знаеш ли, факт е, че повечето престъпления се извършват по време на пълнолуние? Интересно, нали? Никой никога не е могъл да обясни точно защо е така.

След известна пауза продължи:

— Сестра ти се обади по-рано. Мислеше утре да се отбие с Лола. Казах й, че това ще е страхотно, че може да поръчам пица и да си направим пикник в задния двор. Тя също каза, че ще е страхотно и знаеш ли какво? Да, именно. Искам да кажа, защо да губя време и енергия да се боря, когато всички знаем, че съм любовник, а не борец? — Отново се изсмя, едно ликуващо „хаа!“, което рикошира в стените и цапардоса главата на Кейси като отскочила топка. — Много мислих за ситуацията с Дру и внезапно осъзнах, че е много проста. Не зная защо не съм го разбрал по-рано. Навярно, защото бях ядосан от всичко. Сега обаче видях, че Дру е като тъжно кученце, което иска само да бъде обичано, а всички го подритват по улицата. Така че, вместо да се присъединя към тълпата, вместо да се отнасям към нея като към богато облечена отрепка, както е свикнала да правят мъжете в живота й, реших да я третирам като някоя принцеса от приказките на Лола. Ще си лъсна доспехите, ще се метна на белия си кон и ще я отнеса.

Уорън не спираше:

— Може би ще попиташ — как? Добре, ще ти кажа, въпреки че благоразумието ми казва да си затварям устата. Но в края на краищата, кое е това благоразумие и как смее да ми казва какво да правя? — Той се ухили. — Какво пък, по дяволите. Аз съм пиян, а ти няма да преживееш неделята. А щом веднъж умреш и те няма, от мен ще зависи дали да предложа на сестра ти крепко рамо, на което да поплаче. Скърбящият вдовец утешава съкрушената си балдъза. Толкова разбиращо. Толкова съчувствено. Как да ми устои? Как да не се влюби?

Думите му приличаха на заключителна пледоария пред съдебно жури.

— И кой би осъдил подобна любов? Любов, родена от скръбта, от съвместното чувство на загуба. Идеално е, не мислиш ли? Ще я караме бавно, разбира се, ще изчакаме поне година, преди да обявим годежа си, последван от бърза, но изискана сватба. Лола ще бъде шаферка. Може дори да поканим Гейл и Жанин за подгласнички. Е, може би не Жанин. Както и да е, щом веднъж с Дру се оженим, ще заживеем дълго и щастливо. Поне една-две години. Тогава ще последва нов ужасяващ поврат на съдбата. Майка и дете загиват, когато платноходката им се преобръща в коварните води на мексиканския бряг; съсипаният съпруг едва не се удавя, опитвайки се да ги спаси. Отсега виждам заглавията във вестниците. Естествено, ще се пуснат слухове за смъртта им. Знаеш какви са хората. Всички си падаме по клюките и мълвите. По дяволите, ти си израсла сред тях. А каква беше философията на баща ти? Да вървят по дяволите и клюките, и мълвите! Покажи ми студеното, твърдо доказателство. И макар да очаквам, че ще се появят съмнения относно вероятността светкавицата да удари два пъти на едно и също място и две богати и млади сестри да загинат в отделни, но еднакво трагични катастрофи, доста преди да им е дошло времето, и детектив Спинети несъмнено ще почне отново да души наоколо, подозирам, че разследването му ще се сблъска със същата каменна стена, както и предишното. Пък и смятам, че ще се примиря с няколко месеца подозрения, щом в замяна ще получа лукс за цял живот. А този път дори няма да ми се наложи да деля с никого. Всичко ще бъде мое. Всичко, за което е работил баща ти. И за което е мамил. И за което е крал. Защото баща ти наистина не беше много добър човек, Кейси. В неговия случай слуховете и клюките бяха напълно верни. Зная, защото с години следих кариерата му. Изучих всичко за него. Не мога да ти опиша колко много му се възхищавах, как исках да съм той. Дори написах статия за него в юридическия факултет. Не мисля, че някога съм ти казвал това, нали? Не, разбира се, че не. Според теб, аз никога не бях чувал за Роналд Лърнър, преди да те срещна.

Кейси усети как клепачите й нерешително потрепват. Искаше да види този човек, когото бе обичала и за когото се бе омъжила, който я бе прилъгал и измамил, беше си играл с нея и я беше използвал, а накрая се беше опитал да я унищожи. Ако не друго, то поне трябваше да го погледне в лицето, да види гротескното чудовище зад маската на чаровния принц, преди да умре.

Знаеше, че е рисковано. Ами ако вече не се взира в луната? Ако гледаше право в нея? Можеше ли да го заблуди, че очите й не виждат нищо? Можеше ли да го заблуди поне за няколко секунди с лекотата, с която той я бе заблуждавал повече от две години?

Бавно и внимателно Кейси отвори очи.

Той стоеше до прозореца, но вече не гледаше в нощта. Вместо това, бе насочил погледа си към отсрещната стена на спалнята и красивият му профил бе осветен отзад от кръглото петно на луната.

Изглежда съвсем същият, помисли си Кейси и потисна толкова дълбока въздишка на копнеж, че едва не се чу. Копнеж по какво, запита се раздразнено. Копнеж по предишния си живот, който бе изгубила? Живот, построен на лъжи и измама? Как можеше да копнее по мъж, който искаше само смъртта й?

И въпреки всичко го имаше — копнеж, макар и примесен със страх, ярост и ненавист, но все пак копнеж. Имаше ли изобщо съмнение, че Дру щеше да се поддаде на същия този магнетичен чар? В края на краищата и двете бяха дъщери на Роналд Лърнър, а той ги бе подготвил много добре за мъже като Уорън Маршъл.

Уорън въздъхна и прокара длан през гъстата си кестенява коса, по-дълга от последния път, когато Кейси го бе видяла. Пристегна колана на копринения си халат, един от многото подаръци, които Кейси му бе дала за последната Коледа, и отново въздъхна.

— Е, какво е мнението ти за последния ми план, Кейси? — попита той и се обърна.

Тя тутакси затвори очи.

— Мислиш ли, че ще сработи? — Той се приближи до леглото. — Мислиш ли, че Дру ще си падне по чаровния принц като теб? Мислиш ли, че ще се съгласи да стане госпожа Уорън Маршъл Втора? Аз мисля, че ще се съгласи — каза той и продължи без пауза. — Добре тогава. Мисля вече да се връщам в леглото. Да се потупвам така сам по гърба се оказа доста изтощително. — Той се наведе и целуна крайчеца на устните й.

Кейси се почуди дали очите му са затворени и с мъка си наложи да не отвори своите.

— Наистина ще ми липсват тези наши малки разговори — каза той.

През остатъка от нощта Кейси остана будна, очите й бяха отворени, не се поддадоха нито на замайването, нито на умората. Тя чуваше звъна, с който големият стенен часовник в долното фоайе отброяваше всеки четвърт час. Наблюдаваше как луната избледнява. Видя как към седем часа бледата синевина на ранните утринни часове се превърна в стоманеносиво и небето се изпълни със зловещи облаци, предвещаващи дъжд. Когато час по-късно чу Уорън да си пее под душа „Докато стигна до Финикс, тя ще е заспала…“, светкавици вече раздираха небето, сякаш нарисувани от някой аниматор и гърмът разтрисаше стаята.

Аудиосветлинно шоу, специално за мен, помисли си Кейси, наслаждавайки се на спектакъла, въпреки всичко. А може би, тъкмо заради това. Кога за последен път бе изпитала такова удоволствие от гледката на дъжда, който шиба прозорците? Сети се за Дру и се почуди дали още спи или гръмотевиците са я събудили.

Дру винаги се бе ужасявала от бурите. Когато бяха малки, тя тичешком идваше в стаята на Кейси посред нощ, сгушваше се в леглото й, заравяше глава под завивките и при всяка гръмотевица забиваше пръсти в ребрата й. А Кейси я целуваше по главичката и я уверяваше, че бурята скоро ще спре. Дру неизменно заспиваше в това положение, а Кейси оставаше будна и пазеше сестричката си, докато бурята наистина не спреше. На сутринта Дру се измъкваше от леглото, без дума да произнесе и се връщаше в стаята си, а гордостта не й позволяваше дори намек за благодарност към сестра й. Колкото повече порастваха и се отдалечаваха, Дру постепенно престана да идва в стаята на Кейси. В крайна сметка си намери други обятия, които да я утешават, други легла, в които да се сгушва.

Телефонът иззвъня.

Кейси чу Уорън да го вдига от неговата стая.

— Да, аз съм Уорън Маршъл. Точно така. Очаквахме ви. Някакъв проблем ли има? — Кратка пауза, после: — Е, не бих казал, че съм изненадан, особено при това време. Не, предполагам, че сте в задръстване. Да се надяваме, че полицията ще го оправи бързо. Да. Добре. Ще мога да се справя с Кейси дотогава. Лош късмет. Вие сте само на един изход по магистралата оттук. Да, не можем нищо да направим. Добре. Идвайте колкото можете по-бързо. Благодаря. — След миг, застанал на прага на стаята й, той съобщи: — Катастрофа на магистрала „Шуилкил“.

Заради гръмотевиците, Кейси не го бе чула да идва и нямаше време да затвори очи. Моля те, не влизай, помисли си тя. Моля те, не ме поглеждай.

— Сестрата е в задръстване на километър и половина от изхода за Роузмънт. Явно в момента полицията разчиства пътя.

С крайчеца на окото си Кейси го видя да поклаща глава.

— Не мога да разбера какво им става на хората при най-малкия дъжд — каза той и думите му бяха съпроводени от още една оглушителна гръмотевица. — Забравят как да карат. Както и да е, тя трябва да пристигне до половин час. Нали можеш да почакаш дотогава за храната?

Телефонът иззвъня.

— Сигурно пак е сестра Фридландер — каза той и дойде до нощното шкафче. Кейси затвори очи. — О, здравей, Дру — обади се той след секунда с мек като кашмир глас. — Да, виждам какво става навън. Доста ужасно е. А според прогнозата ще става само по-лошо. Но добрата новина е, че късно през нощта ще се оправи, така че всичко ще е наред в Гетисбърг утре. Не, ако бях на твое място, днес не бих карал. Разбира се. Напълно разбирам. И мен не би ме хванала да шофирам в такова време. Не се тревожи. Утре ще си поръчаме пица. Абсолютно. По-късно ще ти се обадя с пълен отчет. Добре. Опитай се да не се тревожиш и целуни силно Лола от мен… Ами, кажи й, че и аз го чакам с нетърпение. — И затвори телефона.

— Това беше сестра ти — съобщи той и се отпусна на стола до леглото. Включи телевизора. — Днес няма да дойде.