Джой Филдинг
Натюрморт (30)

30.

— Така-а — каза мек женски глас. — Как се чувствате в тази прекрасна неделна утрин, госпожо Маршъл? Вчерашната буря разтревожи ли ви? Кръвното ви продължава да е малко височко, доколкото виждам.

Кейси разпозна гласа на Хариет Фридландер от предния следобед. Почувства внимателното й докосване. Колко е по-различно от това на Патси, помисли си тя. Хариет свали апарата за кръвното от ръката й и нежно отмахна косата от челото й с дланта си. След това продължи със заниманията си — прекара топла и влажна кърпа по лицето и ръцете на Кейси и се насочи към тръбата й за хранене.

— Ето — заяви, когато приключи с всичко. — Вече сте готова да посрещнете деня.

Да посрещна смъртта, поправи я мълком Кейси. Чу как жената отива към банята и лекичко отвори очи, колкото да зърне прибраната й сива коса и изрядната розова униформа.

— Как е жена ми тази сутрин? — попита Уорън, влизайки в стаята. Той отиде до леглото и хвана двете ръце на Кейси, които госпожа Фридландер бе поставила отгоре върху завивките.

— Кръвното й все още е по-високо, отколкото трябва. Може би ще се консултирате с лекаря й.

— Първата ми работа утре сутринта ще бъде да му се обадя. Освен ако не смятате, че трябва да я закарам в болницата още сега…

— Не, не. Не мисля, че това е необходимо. Никога не е добре да се ходи в болница в неделя. Ще ви посрещнат само стажанти. Няма непосредствена опасност за Кейси.

Ето къде грешиш, помисли си Кейси.

Смъртоносна грешка.

— Значи всичко й е наред до довечера? — попита Уорън.

— Ще дойда отново да й сменя тръбата за хранене в пет часа.

— Идеално. Ще се видим тогава.

— Има ли още нещо, което мога да направя, докато съм тук?

— Не, благодаря ви. Бяхте повече от щедра с времето си. Поначало беше много любезно от ваша страна да дойдете днес, особено след като ви повиках в последната минута.

— Радвам се, че можах да помогна. Довиждане, Кейси. Ще се видим по-късно.

Моля те, не си отивай.

— Ще ви изпратя — каза Уорън.

— Благодаря.

Веднага щом двамата излязоха, Кейси отвори очи. През прозореца нахлуваше ослепително лятно слънце, което я накара бързо да примигне няколко пъти. Денят бе смайващо красив. С подобни снимки украсяваха кориците на разни брошури. Срамота е да се похаби с умиране, каза си Кейси и сви пръстите на ръцете и краката си, завъртя глезените и китките си. Бавно и много предпазливо започна да извива главата си настрани, но спря, понеже чу входната врата да се затваря. Знаеше, че след секунди Уорън щеше да се появи и внимателно върна главата си в предишното положение.

— Е, каква мила дама — коментира Уорън, щом се появи на прага. — Много ще се разстрои като се върне следобед и открие, че си умряла. Сигурно ще се обвинява, че не е настояла да те закарам в болницата. Е, какво да се прави? — Той помълча, сякаш очакваше отговор. — Добре, много би ми се искало да остана и да си побъбрим, но трябва да привърша подготовката си за предстоящата ми среща. Нали не би искала да карам сестра ти да чака? Така че, извини ме.

Кейси държа очите си затворени през десетте минути, които бяха необходими на съпруга й да свърши, каквото там правеше, и да се върне. Когато отново се появи, миришеше на одеколон и паста за зъби.

— Как изглеждам? — Той приседна на ръба на леглото и отново взе ръцете й в своите. — Да, предполагам, че си права. Едва ли моментът е подходящ за лоши шеги. Ник ще дойде след няколко часа. Да се надяваме, че няма да се забави дълго. Надявам се също, че те изпращам на по-добро място. Така че, пази се по време на пътешествието. — Уорън се наведе и я целуна право по устата.

Кейси едва се удържа да не го захапе. Дали бих могла, зачуди се тя. Дали би имала достатъчно сили?

— Сбогом, Кейси.

Усети как става и тръгва, после се позабавя до вратата за един последен поглед назад. Дали изобщо изпитва някакви угризения, запита се тя. След няколко секунди входната врата се затвори. Едва тогава Кейси посмя да отвори очи. Моментално и рязко стаята се фокусира пред нея.

Трябва да се махна оттук.

Но как? Какво би могла да стори?

Опита да се обърне на една страна. Тялото й обаче не се подчиняваше и въпреки усилието да прехвърли дясната си ръка от лявата страна, тя извърши съвсем слабо движение. След няколко мъчителни, но безполезни минути Кейси се отказа и обърна разплаканите си очи към тавана.

Само ако можеше да стане от леглото. Ако можеше да стигне до телефона, да се обади на 911. Въпреки че не можеше да говори, полицията щеше да засече обаждането и да бъде алармирана. Някой щеше да дойде. Някой щеше да я спаси.

Само че как да стане от леглото, като не можеше дори да се обърне на една страна, понеже мускулите й бяха атрофирали от месеците бездействие и сега беше безпомощна като новородено бебе?

Трябва да има някакъв начин.

Не можеше просто да си лежи тук и кротко да чака някакъв непознат да дойде и да я удуши. Уорън бе споменал, че има на разположение няколко часа. Сигурно, ако направеше по-концентрирано усилие, би могла да стане от това легло, да стигне до телефона и да се махне от тази къща.

На Кейси й се стори, че измина цяла вечност, докато успя да помръдне главата си няколко сантиметра наляво. Стаята бавно се извъртя под друг ракурс, наситеносиньото небе изчезна зад нежно лилавата завеса и бледоморавата стена. Тя продължи с усилието си и погледът й мина през плазмения телевизор на отсрещната стена, през раирания стол и накрая се приземи върху нощното шкафче до леглото, когато бузата й докосна възглавницата. Направих го, помисли си тя и забеляза часа на електронния часовник върху шкафчето — големите червени цифри ясно показваха 11:15.

Имам още много време, увери сама себе си Кейси и поднови усилията си. Гадеше й се и й се виеше свят, но тя пребори тези чувства и съумя да върне главата си в първоначалното положение върху възглавницата. Тогава продължи на другата страна и видя затворената врата на вградения гардероб, както и отворената врата към коридора.

Трябва само да стана от това легло, да взема телефона и да набера 911.

Пръстите й вече го набираха във въздуха, докато тя болезнено извиваше глава към телефона върху нощното шкафче отляво. Представи си шкафчето до леглото на майка си и се запита дали пистолетът още е в най-горното чекмедже, където тя винаги го държеше.

Дали това бе възможно?

Никой не бе ползвал тази стая, преди Уорън.

Дру винаги бе отказвала да разчистят нещата на родителите им, казваше, че било зловещо и всеки път го отлагаше, докато накрая съвсем забравиха. Кейси също не напираше особено да се рови в нещата им. Все си казваше, че някой ден ще се захванат. Имаха много време.

А сега времето свърши, разбра тя и се опита да се оттласне до седнало положение. Почувства как всеки мускул в тялото й протестира и отказва да й послужи. Но дори и пистолетът все още да беше там, дори да успееше да стигне до него, щеше ли да има достатъчно сили да дръпне спусъка?

А дори и да би могла, щеше ли съвестта й да позволи?

О, боже мой, ахна Кейси, когато отново погледна часовника — цифрите сочеха 11:52. Не може да бъде. Не може да е изминал половин час от последния път, когато го бе погледнала. Не може да е свършила толкова малко за толкова дълго време.

Какво да направя? Може ли някой да ми каже — какво, по дяволите, да направя?

Продължавай да опитваш, каза си и в този миг телефонът почна да звъни. Един, два, три пъти. Пресегни се и вдигни проклетия телефон. Четири пъти. Пет. Ало? Ало? Но въпреки че Кейси протегна ръка по посока на звука, телефонът спря.

Това не е честно. Не е честно.

— О, я порасни — чу Жанин да я скастря от някакво далечно място в ума й. — Кой ти каза, че животът е честен?

— Да не мислиш, че аз съм бил готов да умра? — попита баща й.

— Да не мислиш, че ми хареса да се разбия в студените води на залива Чесапийк? — сопна й се майка й.

— Мъжът ми умря от левкемия, още докато беше млад — напомни й Гейл. — Това честно ли беше?

Прави сте, мълком се съгласи Кейси и върна обратно главата си на мястото й. Честността никога не е била част от уравнението. Ако питаш „Защо аз?“ в лоши времена, трябва да си задаваш същия въпрос и в хубавите. Изводът е, че човек трябва да изиграе картите, които са му дадени. В нейния случай или трябваше да вдигне залога, или да се откаже. Обаче не съм готова да се откажа, помисли си Кейси.

Не още.

Тя започна упражненията, които Джереми практикуваше с нея. Сви ръце в лактите, опита да подгъне колене. Само че така плътно бе завита, че краката й почти нямаха място за движение. Въпреки това Кейси натисна чаршафите с крака, твърдо решена да ги поразхлаби. След около десет минути завивките й най-после почнаха да поддават. Тя затвори изтощена очи.

Когато отново ги отвори, часът беше дванайсет и десет.

Не, не може да бъде. Не може да бъде.

Как е могла да заспи, дори и за десет минути? Времето й изтичаше. Трябваше да стане от леглото. Трябваше да се махне от къщата.

Кейси пробва отново да си повдигне краката. Този път успя да придвижи коленете си на половината разстояние до гърдите, но след това те се сгромолясаха от умора. Сърцето й бясно биеше в гърдите. Не се съмняваше, че ако госпожа Фридландер бе тук сега да й провери кръвното налягане, то щеше да удари тавана.

Трябва да стана. Трябва да стана от леглото.

— Тр-р-р-я-я-б-б…

Странни звуци достигнаха до Кейси, като че ли от другия край на стаята. Кой беше там? Дали Уорън не се бе прибрал през минутите, когато бе заспала? Дали в този момент не седеше на някой стол до прозореца, не я наблюдаваше и не се смееше на напразните й опити да избяга?

Кейси бавно извъртя глава към столовете пред прозореца.

Там нямаше никой.

Предпазливият оглед на стаята показа, че е сама.

— К-к-а-а-к-в…?

О, боже мой. О, боже мой.

Звуците идваха от собствената й уста. Щом осъзна това, Кейси моментално се опита да изговори още. Повечето се разпиляваха във въздуха, веднага, щом се докоснеха до него и звучаха по-скоро като пъшкане и дрезгав шепот.

Не мога да умра сега. Не мога.

— Не м-м-о-о…

Телефонът отново звънна. Главата на Кейси се завъртя натам. Не бързо, но не и толкова бавно, като предишния път.

Не спирай. Не спирай.

Кой ли звънеше? Дали не беше Ник, ужасният човек, когото Уорън бе наел да я убие? Дали не се обаждаше да каже, че няма да успее, понеже е попаднал в задръстване на магистрала „Шуилкил“? Или може би, че е променил решението си, понеже, едно е да блъснеш някого с тежка машина, но съвсем различно, да го удушиш с голи ръце и да усетиш предсмъртното му дихание между пръстите си? Сигурно дори и наемните убийци си имат своите граници.

Този път телефонът спря да звъни само след четири позвънявания.

Нямаш време за това, нахока се сама Кейси. С усилие повдигна едното си коляно, после другото. Когато обаче се пробва да повдигне и двете едновременно, това се оказа невъзможно.

Няма нищо. Няма нищо. Не спирай. Не спирай.

— Н-н-е-е…

Когато Кейси отново погледна часовника, той показваше 12:30.

Не спирай. Не спирай.

12:35. 12:42. 12:47.

Телефонът отново звънна.

Може би някой щеше да се усъмни, понеже никой не вдига телефона. Може да дойдат и да проверят. Може да се обадят в полицията и да ги накарат да проверят къщата, да видят дали всичко е наред.

Още четири позвънявания и отново тишина.

Пет минути по-късно звъненето беше на входната врата. Някой започна силно да блъска по нея отвън.

Слава богу, помисли си Кейси. Там имаше някой. Някой бе дошъл да я спаси.

Помощ! Моля ви, някой да ми помогне!

— П-о-о-м-м… — Думите на Кейси бяха по-скоро въздишка.

Входната врата се отвори и затвори.

Той е тук, разбра Кейси. Убиецът й беше в къщата.

Защо обаче щеше да звъни и да удря по вратата? Уорън би трябвало да му е дал ключ. Защо бе това представление?

— Хей? — От долното фоайе се разнесе женски глас. — Има ли някой вкъщи?

Патси?

— Хей? — провикна се отново тя.

Какво правеше Патси тук? Дали не беше част от плана? Какво ставаше?

— Уорън? Вкъщи ли си? — попита Патси, изкачи се по стълбите и отиде до стаята му. — Уорън?

Кейси спусна крака надолу, положи ръце върху завивките, а главата й зае обичайното си място в средата на възглавницата. Остави очите си отворени и се втренчи право напред. Каквото и да предстоеше да се случи, тя искаше да го види.

— Виж ти, виж ти — каза Патси, след като влезе в стаята й и пусна голямата си платнена чанта на пода. — Ти си тук! Помислих, че може да са те върнали в болницата или нещо такова. И къде са всички, впрочем? Не мога да повярвам, че са излезли и са те оставили сама. Май не е много мило от тяхна страна, а? Макар че не можеш да се оплачеш, че не съм те предупредила. — Тя се захили, наведе се над леглото и застана изцяло пред взора на Кейси.

Изглеждаше почти така, както Уорън я бе описал, макар да бе по-хубава, отколкото Кейси очакваше. Очите й бяха наситенокафяви, което малко се притъпяваше от сивите сенки и щедро наплесканата черна спирала. Кожата й беше бледа, а червеникаворусата коса бе навита на хлабав кок отгоре на главата. Щедрият й бюст преливаше през V-образното деколте на ярколилавата блуза. Над колана на ниско изрязаните прилепнали бели дънки се виждаше пъпа й с пиърсинг — малка златна халка.

— И къде е Уорън? На тренировка ли? — попита Патси. — Толкова ли не можа да намери кой да те гледа? Май не е трябвало така да бърза да ме освобождава. Не е лесно да се намери друга от моя калибър. — Тя отново се ухили, но смехът й бе по-скоро горчив. — Малко зачервена ми се виждаш. Да не се потиш? — Патси се наклони още, после рязко се отдръпна.

Дали не разбра, че я виждам, запита се Кейси. Дали да не й разкрия това?

— Какви ги върша? — попита Патси и отстъпи назад. — Ти вече не ми влизаш в работата. — Тя отиде до прозореца. — Много хубава гледка, наистина. Ще ми липсва. Е, добре. Може пък и да се върна. — Тя въздъхна. — Навярно се чудиш какво правя тук сега.

Мина ми през ума.

— Май случайно съм си забравила един пуловер в дъното на чекмеджето в стаята ми. Нарочно случайно, разбира се. Та, първоначалният ми план беше да се отбия, да помоля Уорън да ми помогне да го намеря, после да го изкуша с няколко мили думи и малко по-щедро деколте и — дай, боже — да се озова в леглото му. Пробвах да се обадя по телефона, просто за да проверя колко хора има наоколо, обаче никой не вдигна. Обадих се дори когато вече бях пред вратата. После звънях и чуках, и чаках до безкрайност. Едва не си тръгнах. Но пък си казах: Добре де, какъв е смисълът да измина всичкия път дотук и да си тръгна с празни ръце? Затова реших да вляза. Все още имам ключ. Случайно забравих да го оставя. Както и да е, предположих, че са те върнали в болницата. Изобщо не ми и хрумна, че може да са те оставили тук сама.

Патси помълча и продължи:

— Но ето те тук и ето ме мен. И понеже явно няма изгледи в скоро време да си легна с този твой красив съпруг — което, предполагам, означава, че печелиш, защо поне да не си отида с няколко прощални подаръка? Както във всички тези състезания, които гледахме с теб по телевизията?

Тя отиде до гардероба на Кейси, отвори вратата и влезе вътре.

— Като, например, този копринен шал — отбеляза и след малко се върна с жълто-черния шал „Хермес“, от който се бе възхитила по-рано. — Същият, заради който сестра ти толкова се разяри. — И Патси го уви хлабаво около врата си. — В смисъл, ти каква полза ще имаш вече от него? Пък и на мен ми стои много по-добре. Не мислиш ли?

Можеш да вземеш шибания шал. Взимай, каквото искаш. Само ме махни оттук.

— Помощ — тихо проплака Кейси. Едва доловимият звук се отрони от устните й като есенно листо.

Патси замръзна на място. Очите й широко се отвориха. Долната й челюст падна към брадичката.

— Какво?!

Кейси се опита да оформи думите отново, но те отказаха да й се подчинят, заплетоха й се на езика и не можаха да се подредят наново.

Патси се взира в нея в продължение на няколко дълги секунди, после избухна в смях.

— Господи, изкара ми акъла. Можеш ли да си представиш? Наистина си помислих, че каза нещо. Исусе, едва не се напиках. Какво ми става? Мамка му, трябва да се махам оттук.

Не. Не, почакай. Моля те.

— Само ще си взема още няколко неща — каза Патси и отново изчезна в гардероба. — Виж какво, тези панталони „Прада“ са ми малко малки, но пък може и да взема нещичко за тях, ако ги продам по Интернет. И това сако „Армани“ ужасно ми харесва, въпреки че сигурно ще трябва малко да го поотпусна в бюста.

Трябва да ми помогнеш. Трябва да ме вземеш с теб. Не можеш да ме оставиш тук.

Кейси почна яростно да рита с крака под завивките, сякаш плуваше. Тя оттласна глава от възглавницата и вдигна дясната си ръка. Сграбчи въздуха така, сякаш се вкопчваше за живота.

Помогни ми. Трябва да ми помогнеш.

— Добре. Мисля, че това е всичко — каза Патси и се появи от гардероба. Ръцете й бяха пълни с неща на Кейси. — Шибан боже господи! — извика тя и изпусна всичко на земята, когато погледът й срещна този на Кейси.

Кейси падна обратно върху възглавницата си, сломена от усилието на извършеното, а Патси се срина на пода.