Джой Филдинг
Натюрморт (26)

26.

— Добре ли си?

Гласът на Патси беше топъл и загрижен. Кейси тутакси разбра, че не говори на нея.

— Не зная — отговорът на Уорън дойде от стола до леглото й. — Беше много мъчителен ден.

— Да ти донеса ли нещо? Може би сандвич? Малко бренди?

— Не мисля.

— Почти не си докоснал вечерята.

— Не съм много гладен.

— Сестрата на Кейси наистина те влудява — отбеляза Патси.

— През целия си живот Дру е била една егоистична откачалка, а сега изведнъж се превърна в сестра на годината. Не съм сигурен как да разбирам това.

— Може да е просто някаква фаза, от която след няколко седмици ще се умори.

— Не зная…

— Какво има? Изглеждаш ми угрижен.

— Нали не мислиш, че…

— Какво? — повтори Патси.

— Нали не мислиш, че тя може да направи нещо, да навреди на Кейси?

Какво?

— В какъв смисъл?

— Не, прекалено налудничаво е. Забрави, че съм казал нещо.

— Мислиш, че Дру може да има нещо общо със случилото се с Кейси ли?

— Не. Разбира се, че не. Искам да кажа, очевидно полицията още гледа на това като на възможност, но…

Какво се опитваш да постигнеш сега, Уорън?

— Не мога да повярвам, че си мисля такива неща, камо ли че ги изричам на глас.

Да не би да се опитваш да натопиш сестра ми? Натам ли клониш, копеле?

— Но най-малкото, мисля, че посещенията й разстройват Кейси — каза Уорън. — Нали видя как скочи кръвното й, след като Дру си отиде?

— Мислиш ли, че има някаква връзка?

— Вече не зная какво да мисля.

Кейси си представи как съпругът й заравя лице в шепите си и се опита да не вижда бавно разливащата се под пръстите му усмивка.

— Част от мен иска напълно да изолирам Дру от къщата — продължи той. — Да заключа входната врата и да не я пускам, независимо какво казва или прави. И повярвай ми, понякога съм ей на толкова да го направя. Но на нея така й хлопа дъската, че не може да се предвиди как ще реагира. Може да си тръгне с подвита опашка, но може и да осъществи заплахата си и да се обърне към пресата. Което е последното нещо, от което това семейство има нужда.

Искаш да кажеш, последното нещо, от което ти имаш нужда.

— Не трябва ли да поговориш с детектив Спинети за това?

— И какво да му кажа? Че се безпокоя, понеже Дру всъщност проявява признаци на сестринска загриженост?

— Тогава какво да правим?

— Просто ще трябва да бъдем прекомерно бдителни, когато тя е наоколо. Не я изпускай от очи. Гледай никога да не я оставяш насаме с Кейси. Мислиш ли, че ще се справиш?

— Ще положа всички усилия.

— Не се съмнявам. Точно сега ти си единственото нещо в моя живот, на което мога да разчитам.

Кейси усети как пръстите й под завивката се свиват и се концентрира да ги държи мирно, защото и най-лекото помръдване би породило подозренията на Уорън. Откакто я бяха върнали в оправеното й легло, той почти не се бе отделял от нея. Някой като Патси погрешно би взел тази упоритост за угриженост относно благосъстоянието й, но Кейси разбираше, че единственото благосъстояние, за което го бе грижа, бе неговото собствено.

— Ще докладваш ли Джереми пред борда на болницата? — попита Патси.

— Да го докладвам ли? Не. Какъв е смисълът? Не искам да му навличам неприятности.

— Прекалено си добър.

Да, бе — господин Добряк.

— Не съм кръвожаден.

Поне не по отношение на него.

— Мислил ли си кого ще наемеш на негово място? — попита Патси.

— Всъщност, вече наех един човек.

— От болницата ли?

— От моя фитнес — каза Уорън.

Кейси почувства как цялото й тяло се сковава.

— Ще се отбие тази вечер.

Какво?

Какво беше намислил Уорън? Да не би времето й вече да бе свършило? Още тази нощ ли възнамеряваше да я убие?

— Да сложа ли малко кафе? — предложи Патси.

— Не мисля, че той си пада много по кафето.

— Ами сладолед?

Уорън се разсмя.

— Господи, каква си сладурана.

— Просто искам да помогна.

— Зная това. И наистина помагаш, дори само с присъствието си.

О, моля те. Ако имах рефлекс за повръщане, сега щях да повърна.

— Виж, още е рано — каза Уорън. — Искаш ли да те освободя за остатъка от нощта, да идеш на кино или нещо друго?

Не, не си отивай. Не си отивай.

— Нещо съм уморена. Май просто ще си ида в стаята, ще погледам малко телевизия и може да си легна рано.

— Звучи добре.

— Ако искаш нещо, само ми викни.

— Добре.

Патси демонстративно бухна възглавницата на Кейси. Свеж аромат на прах за пране избухна като фойерверки около главата й.

— Лека нощ, Кейси. Ще се видим утре сутринта. — Тя тръгна към вратата. — Лека нощ, Уорън.

— Приятни сънища.

— И на теб.

Кейси усети, че Патси се помотава няколко секунди около вратата, после излиза. Е, какво ще стане сега, зачуди се тя. Съпругът й придърпа един стол до леглото.

— Е, какво ще стане сега? — повтори той.

Ти решаваш.

Той седя така поне десет минути, без да каже нищо. Погледът му прогаряше дупки колкото монети в кожата й. Дали се опитваше да реши какво да прави по-нататък, или преценяваше как най-добре да изпълни вече намисленото?

— Как така всичко се обърка толкова много? — попита Уорън накрая.

На входната врата се позвъни.

— Е, познай. Май новият ти терапевт е пристигнал.

И за разлика от стария, даже малко е подранил. Явно няма търпение да започне.

— Искаш ли аз да отворя? — провикна се Патси.

— Не, няма нужда — отговори Уорън. — Аз ще ида. — Той докосна Кейси по ръката. — Не ставай — каза, преди да тръгне.

Трябва да стана, помисли си Кейси, докато мъжът й слизаше по стълбите. Не остана никакво време.

Тя насочи всичката си енергия към краката. Мърдайте, по дяволите. Мърдайте. Като по някакво чудо, тутакси усети раздвижване по цялата дължина на краката си. Ръцете й също се опънаха, китките й се извиха. Тялото й реагираше. То си възвръщаше силата, събираше всичките си резерви, подготвяше се да я вдигне от леглото.

А после… нищо.

Лежеше, просната по гръб. Главата й не помръдна от възглавницата.

Нямаше да иде никъде.

Какво си мислеше? Дори, ако бе в състояние да помръдне, не можеше да вижда. Не можеше да говори. Не можеше да изпищи за помощ. Но и да можеше, кой би я чул? Патси ли?

Сериозно ли си мислеше, че Патси би й помогнала да се спаси?

Кейси дочу гласове да си говорят тихо на долния етаж, последва ги шум от стъпки нагоре.

— Кейси — съобщи след няколко секунди Уорън. — Гейл е дошла да те види.

— Как е моето момиче? — попита тя, приближи се до леглото и целуна Кейси по страната.

— Без съществена промяна — отговори Уорън.

— Мисля, че определено се подобрява — настоя Гейл. — Цветът на лицето й е по-хубав, отколкото беше дори онзи ден.

— Мислиш ли?

— Не позволявай нежните й черти да те подвеждат — каза Гейл. — Кейси е жилава. Тя е минала през много неща и повярвай ми, щом е могла да оцелее с майка си, ще оцелее при всички случаи. Дори от това. То е нищо в сравнение с Алана, нали, Кейси?

Всъщност това надминава майка ми.

— Тя ще издържи — обяви Гейл. — Кейси няма да допусне нещо дребно като комата да я спре за дълго. Нали, Кейси? — Гейл си пое дълбоко дъх. Издиша го треперливо и накъсано. — Чувствам се виновна, задето заминавам този уикенд. Може би не бива.

— Къде отиваш? — попита Уорън.

— На „Мартас Винярд“^[1]. Ако щеш вярвай, но никога не съм била там.

— Ще се влюбиш в него. Красив е.

— И Стан само това ми повтаря, но…

— Никакво но. Ще идеш и ще се забавляваш. Това е, което би искала Кейси.

— Малко ми е нервно — призна Гейл.

— За какво?

— Сещаш се — каза Гейл. — Жанин ме придума да си купя нова нощница. Тя е черна и прилепнала, горната част е изцяло от дантела и с дълбоко деколте. Много е хубава и струва цяло състояние. Мисля, че става. Само дето малко излиза от рамките на уместното за мен и много ми се иска Кейси да можеше да ме посъветва.

— Ако смея да предложа малък съвет вместо Кейси — внимателно изрече Уорън, — бъди просто себе си.

— Мислиш ли, че това ще е достатъчно?

— Ако не е, значи той е глупак и не те заслужава.

Благодарната въздишка на Гейл изпълни стаята.

— Благодаря. — Тя отново се наведе и целуна страната на Кейси. — Хванала си добър съпруг, Кейси — прошепна. — Сега виждам защо си толкова луда по него. Както и да е, трябва да тръгвам. Довиждане засега, Кейси. Ще те видя отново след няколко дни.

— Ще те изпратя.

И какво да правя сега, мислеше си Кейси със свити в юмруци ръце, докато те излизаха. Уорън заблуди дори най-близката й приятелка. Щеше да я убие и да се измъкне. Не можеше да направи нито едно проклето нещо срещу това.

Трябваше да има някой, който да може да й помогне.

Само че, какво би могъл да направи?

Кейси се опита да си подвие краката в коленете. Почувства как всеки мускул се сгърчва от усилие. Нещо все пак помръдна, осъзна тя, чувствайки леко треперене в бедрата. Помъчи се да повдигне единия си крак, усети натиска върху неподвижната завивка. Опита да повдигне ръце, да ги свие в лактите. Пробва да завърти глава насам-натам. Беше ли помръднала изобщо?

— О, боже — провикна се откъм вратата Патси. — Какво се е случило с теб?

От колко време Патси стоеше там?

— Приятелката ти май е прекалено любвеобилна. Виж какво е направила с нещастната ти глава. — Патси отиде до леглото, хвана главата на Кейси и я намести отново. — Сигурно не ти е било много удобно. Добре че реших да те нагледам.

Помръднала съм си главата? Действително съм си мръднала главата?

Патси отстъпи крачка назад, сякаш да се полюбува на произведение на изкуството.

— Доста кратичко посещение. Но винаги е така, нали? Посещенията стават все по-кратки, с все по-дълги интервали помежду им. Не след дълго ще са за по пет минути веднъж седмично, после веднъж в месеца за по две, после навярно веднъж на година, докато накрая няма да можеш дори да си спомниш кога за последен път някой се е отбивал при теб. Така става. — Тя въздъхна.

Мръднах си ръката, помисли си Кейси.

— Въпреки че лично аз мразя, когато хората просто се отбиват. Майка ми е такава. Вечно се появява на вратата ми неочаквано, а след това ужасно се разстройва, че не съм била въодушевена от посещението й. Все й повтарям, че трябва първо да се обажда, а тя пита: „Защо? Нещо криеш ли?“. Чудя се какво ли би казала за това място — Патси се засмя. — Е, какво пък. Може и да разбера един ден. Може да стана новата стопанка на големия дом. Човек никога не знае. И по-странни неща са се случвали.

— Всичко наред ли е? — някъде иззад нея се обади Уорън.

Патси стреснато се обърна. Кейси си представи как ръката й прескача към косата в опит да прикрие смущението си.

— Всичко е наред. Главата на Кейси бе малко наклонена на една страна. Сигурно Гейл я е прегърнала на сбогуване.

— Главата й е била наклонена?

— Вече е добре.

На вратата отново се позвъни. Кой ли е този път, запита се Кейси.

— Искаш ли аз да отворя? — попита Патси.

— Ако нямаш нищо против.

Входната врата се отвори и затвори. Дочу се приглушен мъжки глас да поздравява и тиха размяна на любезности, последвани от стъпки нагоре.

— Здравей, Уорън — проговори гласът след секунди.

Мили боже.

Не би могла да сбърка този глас.

Помощ. Моля ви, някой да ми помогне.

Мъжът се приближи.

— Здравей, Красавице — каза той.