Джой Филдинг
Натюрморт (3)

3.

— Кейси — чу някой да произнася нежно. И отново, този път малко по-силно: — Кейси. Събуди се, мила.

Неохотно тя почувства как гласът на съпруга й я връща към съзнание. Отвори очи и видя Уорън да се надвесва над нея, красивите му черти бяха леко изкривени от близостта до лицето й, така че изглеждаше подпухнал и страшничък.

— Какво става? — попита тя, мъчейки се да проясни ума си от странния сън, който я бе споходил. Забеляза, че радиочасовникът до спалнята им показваше 3:00 сутринта.

— В къщата има някой — прошепна Уорън и хвърли притеснен поглед над лявото си рамо.

Кейси проследи погледа му в тъмнината и се изправи с разтуптяно сърце.

— Струва ми се, че някой е проникнал вътре през прозореца в мазето — продължи той. — Опитах да позвъня на 911, но линията е прекъсната.

— О, боже.

— Няма нищо. Пистолетът е в мен. — И той го вдигна, а цевта му проблесна на бледата светлина на луната през прозореца.

Кейси кимна, спомняйки си спора им, когато той бе настоял да държат пистолет в къщата. „Само за наша защита“ — бе казал и сега май се оказваше прав.

— Какво ще правим? — попита тя.

— Ще се скрием в гардероба и ще заключим вратата. Ако някой я отвори, първо ще стрелям и после ще задавам въпроси.

— Господи, това е ужасно — възкликна Кейси с гласа на Гейл. — Изразява ли се някой така наистина?

— Да, по телевизията — отговори Уорън.

Какво? Какво става? Каква телевизия?

— Май този не съм го гледала — каза Гейл.

Какво прави Гейл в нашата спалня? Защо е нахлула в дома ни?

— И надали някой друг го е гледал. Прилича ми на онези филми, дето ги правят само за видеотеки. Обаче лекарите изглеждат смятат, че ако телевизорът работи постоянно, ще стимулира мозъка на Кейси, а пък, честно казано, помага и да минава по-бързо времето.

— От колко време си тук? — попита Гейл.

— Около осем часа.

— Вече е почти един. Ял ли си нещо за обяд?

— Преди около час една от сестрите ми донесе чаша кафе.

— И това е всичко?

— Не съм много гладен.

— Трябва да хапнеш нещо, Уорън. Трябва да си пазиш силите.

— Добре съм, Гейл. Наистина. Нищо не искам.

— Приближават се. Чувам ги по стълбите. Нямаме време.

За какво говорите? Кой е на стълбите? Какво става?

— Скрий се под леглото! Побързай!

— Никъде не отивам без теб.

Кои са тези хора?

— Стига с тази плява — заяви Уорън.

Прещракване. Тишина.

Какво става, зачуди се Кейси и същевременно с удивление осъзна, че дори не знае дали очите й са отворени, или не. Дали не спеше? От колко време? Сънуваше ли? Защо не можеше да прави разлика между реално и нереално? Тези хора нейният Уорън и нейната Гейл ли бяха? Къде бе тя?

— Цветът й е по-добър — отбеляза Гейл. — Има ли някаква промяна?

— Всъщност не. Само сърдечният й ритъм играе повече от обикновено…

— Това добре ли е, или зле?

— Лекарите не знаят.

— Май за нищо не знаят много, нали?

— Мислят, че може да изпитва по-силна болка…

— Което не е непременно лошо — прекъсна го Гейл. — Искам да кажа, може да е сигнал, че се връща при нас.

— Пациентите в дълбока кома могат въпреки нея да изпитват болка — с равен глас отбеляза Уорън. — Честно ли е? — добави той.

Кейси си представи как той клати глава. Определено беше нейният Уорън, каза си, доловила познатия ритъм на гласа му, нежния каданс на интонацията. О, Уорън. Ти си ме намерил. Знаех си, че ще успееш. Знаех си, че няма да ме оставиш в това ужасно тъмно място.

— Не мога да повярвам, че това е Кейси — говореше Гейл. — Последния път, когато я видях, тя беше толкова красива, толкова пълна с живот.

— Тя все още е красива — възрази Уорън и Кейси почувства войнственост в тона му. — Най-красивото момиче на света — каза той и гласът му заглъхна.

Кейси си представи как очите му се изпълват със сълзи, знаеше, че се мъчи да ги възпре. Само да можех да изтрия тези сълзи, помисли си тя. Само да можех да го целуна и да оправя нещата.

— За какво си говорихте в онзи ден все пак, вие, момичета? — попита той. — Така и не ми разказахте много за този обяд.

— Няма кой знае какво за разказване — каза Гейл, ограждайки кратичкия си отговор с тихо хихикане. — Честно казано, дори не помня за какво си говорихме. Обичайното, предполагам. — Тя отново се засмя, но тихият звук бе по-скоро тъжен, отколкото весел. — Не си давах сметка, че трябва да му придам по-голямо значение от друг път. Не си давах сметка, че може да е последният ни път заедно. О, боже. — Въздухът бе процепен от силен хлип, като внезапна гръмотевица.

О, Гейл. Моля те, не плачи. Всичко ще се оправи. Аз ще оздравея. Обещавам.

— Извинявай. Все забравям — каза Уорън. — Това сигурно възкресява болезнени спомени в теб.

Кейси си представи как Гейл деликатно свива рамене, а после втъква няколко непокорни кичура зад дясното си ухо.

— Майк лежа в хоспис в продължение на два месеца, преди да умре — каза Гейл. Говореше за съпруга си, който бе починал от левкемия преди пет години. — Никой нищо не можеше да направи, освен да го гледаме как се топи. Но ние поне имахме няколко години да се подготвим — продължи тя. — Макар че никога не си истински подготвен — добави тя на един дъх. — Не и когато човекът е толкова млад.

— Кейси няма да умре — натърти Уорън.

Прав е. Лекарите са ми сложили погрешна диагноза. Цялата тази работа е една огромна грешка.

— Няма дори и да обсъждам премахването на животоподдържащите системи.

— Премахването им ли? — попита Гейл този път. — Кога лекарите са предложи това?

— Не са. Съгласни са, че е твърде рано да се мисли за такова нещо.

— Разбира се, че е рано. Кой тогава?

— Ти кой мислиш?

— О — въздъхна Гейл. — Не съм разбрала, че Дру е идвала.

Сестра ми е идвала тук?

— Майтапиш ли се? Не е идвала изобщо, освен непосредствено след катастрофата.

— Типично в неин стил — отбеляза Гейл.

— Обади се снощи да разбере какво става — продължи Уорън. — Когато й казах, че няма промяна, тя направо ме попита колко още смятам да оставя Кейси да страда така. Заяви, че я познавала много по-дълго време от мен и че нямало начин сестра й да иска да вегетира до края на живота си…

Да вегетира? Не, докторите са допуснали злополучна грешка. Разстроили са ненужно всички.

— … поддържана от купчина тръби и системи.

— Това ще е само докато тя отново почне да диша самостоятелно — твърдо заяви Гейл. Кейси отдавна не бе чувала приятелката си да звучи толкова войнствено. — Кейси ще се справи с това. Счупените кости ще зараснат. Тялото й ще се възстанови. Ще си върне съзнанието. Ще видиш. Тя ще е така добре, както винаги е била. Тази кома е просто начинът, избран от тялото й, за да се излекува. Трябва да сме благодарни, че не е будна, че не знае какво става…

Само че аз зная, принудена бе да признае Кейси и ужасът на положението й внезапно отново я връхлетя, разпростря се в тъмното пространство като някакво гадно петно.

Пациентката е трийсет и две годишна жена, жертва на катастрофа с избягал извършител преди приблизително три седмици… Тя е на животоподдържащи системи… множество травми… хирургически операции… външни фиксатори… масивен кръвоизлив в корема… далакът бе отстранен… пациентката може да остане в кома до края на живота си.

Кома до края на живота си.

— Не! Не! Не! — изкрещя Кейси, неспособна повече да пренебрегва истината. Никакви отрицания, никакви умозрения, никакви преструвки, че докторите трябва да са сгрешили, не можеха повече да скриват ужасяващата истина за нейното състояние — че е трийсет и две годишна жена, хваната в капана на вероятно необратима кома — кома, която по най-жесток начин й бе оставила способността да чува, но не и да вижда, да мисли, но да не може да комуникира, да съществува, но не и да действа. По дяволите, не можеше дори да диша без помощта на машина. Беше по-лошо, отколкото да е изгубена в тъмна подземна пещера, по-лошо, отколкото да е жива погребана. По-лошо от смъртта. Наистина ли бе обречена да прекара остатъка от дните си в това тъмно и непонятно преддверие на ада, неспособна да различи истината от въображението? Колко дълго можеше да продължи така?

Мозъчен кръвоизлив… пробив в черепа, за да дренажира кръвта… силно мозъчно сътресение… Кейси Маршъл може да остане на командно дишане с години, а може и да се събуди още утре.

Колко часове, дни, седмици можеше да си лежи тук, потънала в чернота, и да чува поредица от гласове да се носят около главата й като отминаващи облаци? Колко седмици, месеци, години — боже опази, години! — можеше да преживее, без да е в състояние да се свърже с тези, които обича?

Мозъкът на пациентката е бил разбит.

От друга страна, колко ли време приятелите й щяха да продължат да я посещават, колко още, докато дори и съпругът й се оттегли? Гейл вече рядко говореше за Майк. А Уорън бе само на трийсет и седем. Може би щеше да кръжи около нея още няколко месеца, може би дори година-две, но в крайна сметка щеше да бъде приласкан в нечии чужди обятия. Другите щяха да го последват, улисани в ежедневието си. Скоро всички щяха да си отидат. Даже и лекарите щяха да изгубят интерес накрая. Щяха да я откарат в някое рехабилитационно заведение и да я зарежат в дъното на вмирисан коридор, курдисана на инвалиден стол, да се вслушва в многобройните безименни стъпки наоколо. Колко ли време щеше да мине, преди да полудее от отчаяние и ярост, от чисто отегчение и пълната предсказуемост на съдбата си?

А може и да се събуди още утре.

— Мога да се събудя още утре — повтори си Кейси, мъчейки се да извлече упование от тази мисъл. Съдейки по онова, което бе чула, катастрофата се бе случила преди три седмици. Значи оптимизмът на Гейл може и да не бе съвсем неоснователен. Може би фактът, че вече бе способна да чува, да бе добър знак — знак, че е на път да се възстанови. Слухът й се бе възвърнал. Очите й се бяха отворили. Може би утре тъмнината щеше да се вдигне и тя ще прогледне. А щом веднъж махнат тръбата от устата й… Дали вече не я бяха махнали? Дали й бяха направили трахеостомията, за която си говореха докторите… кога? Преди колко време? — тогава може би щеше отново да е в състояние да използва гласните си струни. Това, че различаваше външните гласове, бе нещо добро. Те вече не се примесваха в едно, нито звучаха като преминаващи през плътна стена. Може утре да е още по-добре. Може би дори щеше да е в състояние да примигва в отговор на въпросите, които биха й задали. Би могла да намери начин да покаже на всички, че е будна и разбира какво й се говори.

Може би се оправяше.

А може и това да е пределът, до който щеше изобщо да се възстанови, даде си сметка внезапно и въодушевлението й тутакси се изпари както въздухът излита от спукан детски балон. В който случай, сестра й беше права.

Би предпочела да е мъртва.

— Полицията има ли някакви нови следи? — чу Гейл да пита.

— Не и такива, за които да зная — отговори Уорън. — Нито един автомобилен сервиз във Филаделфия не е съобщил за докарана кола с такива поражения, каквито се очакват след подобна катастрофа. Не са се явили никакви свидетели, въпреки огласяването. Сякаш колата, която я е ударила, се е изпарила.

— Как може някой да направи нещо толкова ужасно? — недоумяваше Гейл. — Искам да кажа, достатъчно лошо е, че я е блъснал, но да я остави там просто така…

Кейси си представи как Уорън поклаща глава. Меката му кестенява коса падаше върху челото и тъмнокафявите му очи.

— Може шофьорът да е бил пиян. Навярно се е паникьосал — разсъждаваше той. — Кой знае какво им минава през ума на хората?

— Човек ще си каже, че досега съвестта му трябваше да е проработила — възрази Гейл.

— Да, така е — съгласи се Уорън.

Отново настана тишина.

— О — внезапно възкликна Гейл.

— Какво?

— Изведнъж си спомних нещо, за което си говорихме на обяда — обясни тя с натежал от тъга глас.

— Какво е то?

— Кейси сподели, че вие двамата се каните да си имате бебе, че към края на месеца щяла да спре да си взима хапчетата.

Кейси почувства прилив на вина. Предполагаше се, че това ще си остане в тайна, спомни си тя. Бе обещала на Уорън да не казва на никого, докато не стане факт. „Представяш ли си всеки месец всички да ни подпитват как върви?“ — внимателно бе намекнал той и тя се бе съгласила. Дали сега нямаше да е разочарован, дори ядосан, че не е спазила обещанието си?

— Да — чу го да произнася. — Тя толкова се вълнуваше. Беше и малко нервна, естествено. Предполагам, заради майка й.

— Да, майка й си я биваше.

— Точно така. Забравих. Ти си я познавала, нали?

— Не мисля, че някой е познавал истински Алана Лърнър — каза Гейл.

— Кейси почти никога не говори за нея.

— Няма много за говорене. Тя бе от онези жени, които не би трябвало да имат деца.

— Но все пак е имала две — отбеляза Уорън.

— Само защото господин Лърнър искаше момче. Не й се налагаше обаче да има нещо общо с тях, след като ги бе родила. В голяма степен бяха отгледани от гувернантки.

— Гувернантки, които постоянно са били уволнявани, доколкото разбирам.

— Понеже госпожа Лърнър бе убедена, че съпругът й спи с тях. Което навярно е било така. Той определено не криеше аферите си.

— Ама че семейство.

— Цяло чудо е, че Кейси се справи толкова добре — каза Гейл и се разплака. — Извинявай.

— Няма за какво. Зная колко много я обичаш.

— Знаеш ли, че тя ми беше шаферка? — попита Гейл и продължи, преди Уорън да успее да отговори. — Омъжих се за Майк веднага след гимназията, представи си. Бях на осемнайсет. Осемнайсет, за бога. Същинско бебе. Майк бе десет години по-възрастен и току-що му бяха сложили диагноза левкемия. Всички ме убеждаваха, че ще си проваля живота, че съм луда да се омъжвам за него. Всички, освен Кейси. Тя каза: „Направи го“. — Гласът на Гейл отново се загуби в тихи ридания.

— Тя ще се оправи, Гейл.

— Обещаваш ли? — Гейл изрече мълчаливия въпрос на Кейси.

Но преди Уорън да може да отговори, внезапно настана раздвижване. Кейси чу отваряне на врата, приближаване на няколко чифта енергични стъпки, множество гласове.

— Боя се, че ще се наложи да ви помолим да напуснете за няколко минути — съобщи женски глас. — Трябва да почистим пациентката с влажна гъба и да я преобърнем, за да не получи охлузвания от лежането.

— Няма да се забавим повече от десет-петнайсет минути — добави втори, по-писклив глас.

— Искаш ли да хапнем нещо в кафенето — предложи Гейл.

— Добре — съгласи се Уорън.

Кейси долови неохотата в гласа му, докато се оттегляше от стаята.

— Не се тревожете, господин Маршъл — каза първата сестра. — Патси и аз ще се погрижим добре за съпругата ви.

— Скоро се връщам, Кейси — увери я той.

На Кейси й се стори, че Уорън се приближава, навежда се и дори я потупва по ръката под чаршафа. Дали просто не си въобразяваше?

— Е, ето един прекрасен човек — заяви Патси с глас, половин октава по-нисък отпреди, след като вратата се затвори. — Наистина ми се къса сърцето заради него.

— Да. Определено не бих искала да съм на негово място — каза другата сестра. — Между другото, ти обърна ли внимание на нейните обувки?

— Какво? Не, Дона, не бих казала.

— Много изискани. Много скъпи.

— Не съм забелязала. Добре, госпожо Маршъл. — Патси насочи отново вниманието си към нея. — Хайде да ви почистим, да сте хубава за този ваш красив съпруг.

Кейси чу шумоленето на чаршафите и макар да не усещаше нищо, никога преди не се бе чувствала толкова разголена. С болнична нощница ли беше, или с някоя своя? Дали изобщо бе облечена в нещо? Докосваха ли я? Къде по-точно?

— Как мислиш, колко ли време ще продължи да идва все пак? — Дона повтори одевешните мисли на Кейси. — Веднага щом се убеди, че тя няма да стане по-добре…

— Ш-ш-ш. Не казвай това — предупреди я Патси.

— Какво? Тя не може да ме чуе.

— Не знаеш със сигурност. Вече си отвори очите, нали?

— Това нищо не значи. Чух единия от докторите. Той каза, че често е лош знак, ако отворят очи. Може да означава началото на перманентно вегетативно състояние.

— Е, да се надяваме, че грешат.

Кейси се запита как ли изглеждат Дона и Патси. Представи си, че едната е висока и руса, а другата ниска и тъмна. А може висока и тъмна, продължи да разсъждава, да размества чертите им и да слага различни глави на различни типове тела. В един миг си представяше сестра Патси с бюст като на Доли Партън, а Дона плоска като палачинка. Или пък Патси е червенокоса. А кожата на Дона — мека и кадифено черна. Както и да изглеждаха обаче, те бяха прави за едно: Уорън Маршъл бе красив мъж.

Кейси се засмя, съзнавайки, че не могат да я чуят.

За тях тя беше неодушевен обект. Ни повече, ни по-малко. Едно тяло, което трябваше редовно да се обръща, за да не получи охлузвания, и да се мие, за да не засмърди. Един безинтересен натюрморт. Ето в какво съм се превърнала, помисли си и смехът й секна в гърлото.

— О, виж лицето й — внезапно се обади Патси.

— Какво му има? — попита Дона.

— Изведнъж доби много тъжен вид.

— Какво говориш? — почуди се Дона.

— Не мислиш ли, че очите й са тъжни?

— Мисля, че очите й са отворени. Точка. Добре, готова съм с предницата. Ще ми помогнеш ли да я обърнем на една страна?

Кейси почувства, че с тялото й става нещо, главата й застана под друг ъгъл, но не бе сигурна дали наистина е така, или само си въобразява.

— Добре, свърших — обяви след още няколко минути Дона. — А ти?

— Май ще се позабавя още малко да й среша косата, да я поразхубавя. Не е нужно да оставаш.

— Както кажеш.

— Сега ще те поразкрасим за този твой красив и всеотдаен съпруг — каза Патси, докато Дона излизаше. Кейси си представи как тя нежно прокарва четка през косата й. — Макар че да се чуди човек — продължи тя, но след затварянето на вратата гласът й се изхлузи от мекотата си, като змия от кожата си. — Искам да кажа, той е мъж, в края на краищата. Убийствено красив при това. Да не говорим колко богат убийствено красив мъж. Не е трудно да се досетиш, че момичетата вече се редят на опашка за него. А твоето мъжленце определено си пада по жените. — Кейси си представи как Патси оставя четката и се навежда над ухото й. — Сигурна съм, понеже го хванах да ми оглежда задника. — Тя се изсмя. — Колко време мислиш, че ще ми отнеме да го вкарам в леглото си? — Отново се изсмя. — Какво? Не вярваш, че мога ли? Искаш ли да се хванем на бас? На колко? Десет долара? Сто? По дяволите, да ги направим хиляда. Ти можеш да си го позволиш.

Вратата се отвори.

— Патси — повика я от прага Дона. — Викат ни в 307 стая.

— Идвам — бодро изчурулика Патси. — Привърших тук.